Мракът настъпваше на талази в малкия град. Мирон бе обронил глава, а мислите му се блъскаха като побеснели и не даваха мир на разума му.

– Не съм остарял още, – каза си той. – И никога няма да бъда такъв, защото не желая да живея само с миналото си.

Мислите му го върнаха назад, когато бе в средна Стара планина. Там той имаше една запомняща се среща с един овчар.

– На колко си години? – го бе запитал Мирон.

– Може да са повече от сто, – бе отговорил овчарят.

– Как си доживял до тези години? Пушил ли си? А с алкохола как беше? Жените интересуваха ли те? – Порой от въпроси се изля тогава от устата на Мирон.

Овчарят се бе засмял и го бе погледнал хитро:

– От всичко съм опитвал, но не, както ти го разбираш. От дядо си знам, че човек трябва да живее с необременено сърце. Каквото било, било. Изобщо не умувай много над това, което си препатил. Каквото и да става, то няма да пита теб, освен ако по някакъв начин не зависи от твоя избор. Та туй е всичкото ….

– Какво излиза? – Мирон се тръшна на фотьойла. – До дълбока старост достигат онези, които не са стари по мисли. Може пък любопитството към света да ги крепи?! Да, но такава любознателност към другите или онова, което става около теб, не е ли бягство от собствените проблеми?

Мирон стана и нервно закрачи из стаята.

– Тогава какъв е изводът? Клюкарите са най-здравите хора, защото не се занимават със себе си. Ще се побъркам, – Мирон се хвана за главата. – Така става като подлагам всичко на своята мисловна дисекция.

Мирон отвори вратата и излезе навън.

Бъдни вечер е. Асен седеше близо до прозореца и наблюдаваше как нощта бавно поглъщаше града. След това заблестяха множество светлини, показващи, че там има все още хора.

– Всички обичаме да получаваме подаръци, – усмихна се Асен. – Че кой не обича това? Нима не е чудесно да получаваш хубави неща от хора, които те обичат. Защо е така?

Асен се почеса по главата и се замисли. Накрая откри сам за себе си:

– Когато получавам подаръци, аз се чувствам обичан, оценяван и приеман. Това удовлетворява нуждата ми от одобрение и признание.

И той си спомни как като дете се бе радвал на Nintendo 64 със Super Mario. Колко голямо удоволствие бе получил от тази конзола.

Асен и днес обичаше да получава подаръци, но той бе станал баща и нещо се бе променило в него.

– Сега ми е много по-приятно да подарявам, отколкото да получавам подаръци.

Като възрастен много пъти бе получавал неща в знак на обич и уважение, но не се чувстваше така, както когато бе дете, но когато даваше подаръци на децата си и виждаше вълнение и щастие изписани на лицата им, Асен се радваше. Техните прегръдки го разтапяха.

– А Небесният ни Отец е недостигнат при даряване на подаръци?! – възкликна възторжено Асен. – Той даде Своя Единороден Син, за да може всеки който вярва в Него, да получи дара на вечния живот. И още „не пощади Своя Собствен Син, а Го даде заради всички нас“, …… тогава …….. „как няма да ни подари заедно с Него и всичко?“

Лицето на Асен сияеше.

– Ние заслужаваме смърт заради греховете си, които ни държат далеч от светия и съвършен Бог. Но Господ, пълен с любов, благодат и милост, задейства план за преодоляване на това голямо разделение, като ни даде „Божия дар“, който е „вечен живот в Христос Исус, нашия Господ“. И Той постигна това, като „изпрати на света Своя Единороден Син, за да живеем чрез Него“.

Всички последователи на Христос получават дар, който никога няма да остарее, няма да се счупи, няма да се изхаби и няма да загуби своята стойност. Това е най-големият дар, който светът някога е познавал,… а от нас се иска само да повярваме.

Исус плати висока цена, за да закупи този дар за нас и ни го предлага безплатно. Този подарък е израз на Божията любов към нас.

Знаеш ли как се чувства Бог всеки път, когато някой приеме неговия дар?

Има радост на небето заради един-единствен изгубен грешник, който се покае и приеме подаръка на Исус! Бъди сигурни, че нашият Отец на небето, празнувайки моментите, в който ти и аз станахме Негови деца.

Михаил бе подтиснат и притеснен. Той бе студент втора година в Техническия Университет в столицата. Трябваше да предаде проекта си още преди две седмици, но не успя.

Имаше финансови и физически проблеми. Това го доведе до срив и стигна дори до болницата. След предстоя си там, се зае отново с проекта, но нищо не вървеше.

Той стана нервен и напрегнат. Това му състояние отново го повали на легло. Когато се възстанови беше изминала вече седмица и половина от датата, на която трябваше да представи проекта си.

Този път Михаил си каза:

– Трябва да го направя! Каквото и да става, трябва да успея!

Повече от 36 часа не спа. Черта, мисли, три и на три пъти започваше всичко отначало.

Когато завърши работата си, се чувстваше изхабен и разнебитен.

– Важното е, че приключих, – въздъхна Михаил. – Сега трябва да отида при професора.

Сърцето му се сви на топка. Не знаеше какво да му каже. Притесняваше се от това, как възрастния човек щеше да го приеме.

Въпреки всичките си страхове, уви внимателно проекта си. Пъхна го в чантата си и с натежали, сякаш от олово крака, тръгна към Университета.

Разбра, че професорът е тук и се насочи към кабинета му. Когато стигна до врата му, се спря. Беше готов да се обърне и да си тръгне, но се престраши и почука.

От вътре се чу ясно и силно:

– Да, влезте.
Михаил плахо пристъпи и затвори вратата зад себе си. Погледна объркано професора. Извади проекта си. Нерешително го подаде напред и едва доловимо промърмори:

– Съжалявам, ….. но не се чувствах добре …..

Професорът погледна младежа, усмихна се и строго каза:

– Млади човече, имайте предвид, че до момента по-голямата част от работата в света се извършва от хора, които не се чувстват много добре.

И това бе истина. В много случаи дали, защото липсва мотивация или енергия, много неща не виждаха своя край.

Не чакайте, докато се почувствате по-добре. Не използвайте недоброто си състояние за оправдание, а се заемете веднага с работата си.

Всеки от нас се изгражда с такива дейности, които в момента могат да изглежда трудно осъществими, но това е цената, която трябва да платим, за да достигнем до определена цел.

Тази сутрин персонала на църквата бе сериозно напрегнат. Бе им съобщено:

– Ще бъдете „обучавани“ как да реагирате, ако хора с оръжия нахлуят в църквата. Един полицай известно време ще ни говори, как да защитаваме себе си и околните в такива ситуации.

– Мисля, че това е отлична идея, – подхвърли Николай.

– Не очаквам, че някога такива хора ще нахлуят в църквата или ще попаднем в подобна ситуация, – изказа съмненията си на глас леля Дора.

– Надявам се това да не стане, – примирено добави Николай, – но защо да не бъдем подготвени? Да си готов в подобно затруднение, е необходимо от наша страна и трябва да се действа навреме.

– Ние трябва да сме уверени, че нашата система за сигурност е каквато трябва, – добави без много емоции Христо, – за да можем да защитим всеки ако се наложи.

– А какво ще кажете за нашето духовно същество? – усмихна се загадъчно Продан. – Как да осигурим защита на нашата духовна система?

– Исус ни показа пътя към духовната сигурност, – отбеляза Максим. – Единственото, което трябва да направим, е да го следваме. Да правим това, което Той е правил, да обичаме с Неговата любов, да живеем и служим подражавайки Му.

– Когато изберем Исус, животът ни не винаги ще бъде лесен, – обади се Митко, младо голобрадо момче, – ще имаме борби и стълкновения.

– Да, но това е живот, в който почитаме Бога, – възрази Стоян.

– В света всеки от нас разчита на определена система за безопасност, смятайки че тя е включена към мощен източни на енергия, който в същност е съвсем нищожен, – намеси се Георги, един от дяконите в църквата.

– Какво искаш да кажеш с това? – неразбирайки повдигна рамене Митко.

– Припомни си историята за богатия младеж, който смяташе, че „всичко е опазил от младостта си“ и с това си е обезпечил вечността.

– Към какъв източник на енергия и как да се включим тогава, за да бъдем в духовна безопасност? – попита Митко.

– Исус каза: „Елате и Ме следвайте!“ – поясни Георги.

Хората минаваха край Живко, оглеждаха го изпитателно и клатеха угрижено глава:

– Изглежда доста се измъчва, – подхвърли един старец и погледна младежа със съжаление.

– Обсебващи мисли са заангажирали ума му и е забравил всичко около себе си, – прибави съчувствено една възрастна жена.

– Погледни го, – посочи го с пръст един млад мъж, – сякаш се е откъснал от този свят.

– Какво си въобразява, че никой не го наблюдава ли? – възмутено възкликна една дама.

В трудни моменти сме склонни да се фокусираме толкова много върху мислите и ограниченията си, че останалият свят сякаш изчезва.

Не можем да накараме умовете си да мислят за нещо друго. Дори не ни интересуваме дали другите не ни смятат за луди.

Нима е толкова трудно да предадем тревогите си на Бога?

А какво всъщност означава това?

Това ни разкрива нещо много важно, че трябва да позволим на Господа да се бори за нас.

Свети Августин се молеше така: „Господи … Ти си ни направил за теб и сърцата ни ще бъдат неспокойни, докато не намерят покой в ​​теб“.

Изведнъж Живко трепна, погледът му се освежи, а устните му започнаха тихо да мълвят:

– Исусе, поверявам ти моята битка. Няма нищо от този свят, което може да ме отдели от Твоята любов. Доверявам ти се, защото знам, че можеш да се намесиш и да ме спасиш. Води моята битка. Признавам, че нямам необходимото, за да спечеля тази борба, но твоята благодат е достатъчна за мен. Това, което знам, е, че когато съм слаб, съм силен в Теб.