Борът се присмя на клонката:

– Ти ще бъдеш същата и след смъртта си, каквато си и сега. Тънка и малка. По-добре е да те няма на света. По-добра не би станала. За какво биха те употребили изобщо? Освен това аз съм по-близо до небето от теб.

Малката клонка не се обиди, а каза:

– От живота си не се оплаквам. Дори и да не ставам за нищо, аз съм запазена от пагуба и от брадвата не се страхувам. Не почитам опасностите. А ти имай всичко, за което си мечтаеш.

Борът започна мощно да се смее:

– Нещастнице, какво разбираш ти?

Клонката продължи без да се смущава:

– Не ме откарват в селската къща, за да я отоплява. нито ме вземат за строеж, когато строят.

Борът продължаваше да ѝ се присмива и да я унижава.

След два дена дойдоха и отсякоха бора. Влачиха го в гората, докато го докараха до селския дом, където щяха да се отопляват с него.

Високомерието бе напуснало бора.

А клонката остана здрава и читава.

Валя почти цял ден. Всички се бяха скрили в домовете си, но пороя ги изгони и от там.

Каква трагедия, мощния поток завличаше коли и камиони. Хората бяха отчаяни и се чувстваха безпомощни.

Ради гледаше през прозореца. Реката бе изляла от коритото си и влачеше със себе си всичко, до което се добереше.

Домът им бе по-нависоко и водата не ги достигна, но тези по-надолу….

Баща му се приближи и каза:

– Като гледаш това отвън, представяш ли си колко е мощен Божия Дух?

– Той не би напакостил на хората, – сбърчи нос Ради.

– Да, така е, – съгласи се баща му, – тази стихия притиска и гони хората, изпълва ги с мъка и болка.

– Когато приемаме Божия Дух, изживяваме повече от Христос, – възкликна Радо. – В Неговото присъствие има мир и спокойствие.

– Всъщност, – баща му се почеса по брадата, – целта е ….. да представим Христос. Не е достатъчно само да се почувстваме добре за момента, но да станем по-ясен образ на Исус.

Радо мълчеше и разсъждаваше, а баща му продължи:

– Когато предадем живота си на нашия Господ, се превръщаме във фуния, през която Божия дух преминава и докосва околните.

– „Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му…“, – Ради цитира стих от Библията.

– Какво трябва да искаме още от Бога, Който ни е дал толкова много? – попита баща му.

– Да ни помогне, – малко нерешително каза Ради, но след това вдигна глава и повиши глас, – да вдигнем очите си, за да видим онези в света, до които ни е призовал да достигнем ….

Баща му се усмихна и разроши косата му.

Градът се бе превърнал в безрадостна място. Военните го бяха смачкали. Имаше и кой да им помага за това.

Магда вървеше припряно, а след нея припкаше Доротея. Тя едва я догонваше.

– От хора, които най-малко очаквах …. превърнаха се в зверове, – тихо нареждаше Магда.

– В това няма нищо изненадващо, – задъхано отвърна Доротея. – Властта е най-заразната болест на света.

Магда ускори крачка като жестикулираше нервно:

– Видя ли моя нехранимайко? …. За това се разведох с него. Когато се оженихме бе кротък като агънце, а откакто облече униформата се превърна в ръмжащо чудовище.

– Какво направи с доктор Василев, дето го излекува миналата година? – попита Доротея.

Марта си спомни с болка за случилото се и продължи да наслагва тъмни краски върху образа на бившия си съпруг.

– Накара го да мете улиците – тъжно въздъхна Марта. – Какво безочие и нахалство, а за благодарност да не говорим.

– И за какво беше всичко това? Кому бе нужно това издевателство? – продължи с въпросите си Доротея, посипвайки със сол отворената рана.

– Идеали, кауза, интереси …. – изсъска с досада Марта. – И за да се отърве човек от тях, искат такси, пари, много пари … Не се наситиха ей ….

– Властта е най-заразната болест в света, – глухо каза Доротея. – Няма лек за нея. Мачка и унищожава безпощадно.

Генади бе вперил поглед в събуждаща се природа и разсъждаваше на глас:

– Промяната на сезоните е еднаква и за бедни и богати. Всичко се движи в един Божествен ритъм.

Той се радваше на наболите цветя, които скоро щяха да разтворят пъпките си.

– Всеки сезон е с неповторима красота, – усмихна се Генади на нежните стръкове. – Бялото одеяло от сняг отстъпи на минзухари, нарциси и лалета. Дългите горещи дни на лятото са последвани от огнените цветове на есента.

Генади си спомни думите на един възрастен човек, с когото се бе срещнал в близката гора.

– Всеки, който е прекарал поне една зима, не може да не бъде впечатлен от чудото на възраждащата се природа, – бе казал старецът.

Много пъти като малък Генади си бе задавал въпроса:

– Как може нещо живо да оцелее при отрицателни температури?

Младият мъж погали листата, стъбълцето и неотворената пъпка на един нарцис и каза:

– До скоро всичко изглеждаше мъртво. Но на определеното време, като по часовник се показва слънцето, което дарява всичко с повече топлина и замръзналият свят се връща отново към живот.

Генади пое дълбоко въздух и продължи:

– „Хвърля леда Си като късове; пред мраза Му кой може да устои? Пак изпраща словото Си и ги разтопява; прави вятъра Си да духа и реките да текат“.

Младият мъж вдигна ръце нагори и възкликна:

– Обичам пролетта. Наслаждавам се на обновената природа отново и отново всяка година. Господи, Ти носиш живот, на нещо, което е изглеждало мъртво. Винаги има надежда, пролетта следва зимата. Боже, Ти винаги имаш последната дума и тя е живот. Благодаря Ти.

Утро. Стрелките на големия стенен часовник показват пет часа.

Светът не бе тъмен, просто нямаше цвят. Всичко изглеждаше черно и сиво.

Нямаше вятър, но листата леко прошумоляваха в тишината.

Звездите изчезнаха, но слънцето още не бе изгряло. Все още не се знаеше, дали е облачно или ясно.

Е и това скоро щеше да се разбере.

Тодор бе седнал на ръба на леглото и разсъждаваше:

– Защо сме създадени така, че да имаме нужда от сън? Проспиваме по-голямата част от живота си. А колко много неща оставят несвършени.

Той въздъхна и продължи монолога си:

– Ако не се нуждаех от сън, щях да се посветя на две кариери и нямаше да се чувствам уморен.

Внезапно в главата му изплуваха думите: „Безполезно е за вас да ставате рано, да лягате толкоз късно и да ядете хляба на труда. Тъй като и в сън Господ дава на Възлюбения Си“.

– И какво излиза? – Тодор поглади брадата си. – Сънят е дар от любов, който отхвърля тревожния ни труд.

Слънцето вече засмяно надничаше зад пердето.

– Нуждата от сън ни напомня, че ние не сме Бог, – Тодор се протегна. – Склонни сме да мислим, че контролираме нещата и работата ни е незаменима. За това веднъж в денонощието се чувстваме безпомощни и се нуждаем от почивка.

Тодор се прозя:

– Човекът не е суверен. Това е важен урок за нас.

Той нахлузи чехлите и се отправи към банята, като продължи да си говори:

– Бог не се впечатлява от лягането ни късно през нощта, нито от ставането ни рано сутрин. Той иска да му се доверим, да Му предадем тревогите си, да легнем и да заспим спокойно.

Не се притеснявайте, Бог добре се справя със всичко, докато едното полукълбо спи.