Доктор Петров бе известен специалист в областта на онкологията. Един ден той трябваше да отиде на конференция в друг град, където щеше да получи награда за медицински си изследвания.

Два часа след излитането на самолета имаше аварийно кацане на най-близкото летище заради технически проблем. Докторът се страхуваше, че не ще успее да стигне навреме, за това нае кола.

Скоро след като потегли към града, където трябваше да бъде конференцията, времето се развали и се развилня силна буря. Поради проливния дъжд той зави в грешната посока и се изгуби.

След два часа неуспешно шофиране Петров разбра, че няма да стигне така доникъде.

Бе гладен и ужасно уморен, затова реши да потърси някъде да отседне.

След известно време се натъкна на малка схлупена къща. Отчаян, той излезе от колата и почука на вратата.

Отвори му красива жена.

– Извинете мога ли да използвам телефона ви? – попита я той.

– Нямам телефон, но заповядайте в дома ми, докато времето се оправи.

Докторът прие любезното ѝ предложение. Жената му предложи чай и нещо за ядене.

– Бихте ли се помолили заедно с мен? – покани го тя.

Петров се усмихна:

– Аз вярвам само в упоритата работа, а не в Бога.

На слабата светлина жената застана над едно детско креватче и започна да се моли.

Докторът разбра, че тя се нуждаеше от помощ, за това след като свърши молитвата си, той я попита:

– Какво искате Бог да направи за вас? Мислите ли, че Бог ще чуе молитвите ви?

Жената тъжно се усмихна и каза:

– Детето в креватчето е моя син. Той страда от рядък вид рак. Има само един лекар, който може да му помогне, но аз няма пари, за да си го позволя. Освен това той живее в друг град. Казва се Петров, голям специалист в онкологията. Бог все още не е отговорил на молитвата ми, но знам, че той ще помогне … и нищо няма да наруши вярата ми.

Доктора бе зашеметен. Той остана безмълвен, само се разплака, а след това тихо едва чуто прошепна:

– Господ е велик…

Петров си спомни всичко, което му се беше случило през този ден. Първо повреда в самолета, след това силен дъжд, поради който се изгуби.

И всичко това стана, защото Бог отговори на молитва на една бедна и безпомощна майка.

Това бе един шанс и за Петров да напусне материалния си облагодетелстван свят и да помогне на една бедна жена, която разчиташе единствено на Бог.

Еди не бе израснал в ранчо, но бе отгледан в такава земя.

Един ден той попита баща си:

– Татко, как мога да увелича стойността на ранчото?

– Има два начина, – отговори бащата. – Да откриеш нефт или вода в него.

– За нефта ми е ясно, но за водата не разбирам, – поиска пояснение Еди.

– Ако ранчото има река или поток, минаващ през него или или се изкопае кладенец, който постоянно се пълни с вода, то ще бъде рекламирано като ранчо с „жива вода“, – обясни бащата.

– Жива вода? – попита озадачен Еди.

– Наличието на вода превръща сухите ферми в полезна собственост.

Същото е и с изпълнени с Духа последователи на Христос.

Светият Дух изтича от нас в сухите места на света. По този начин става съживлението.

В света има 2,3 милиарда християни. Да предположим, че всеки един от тях, всеки ден е откликнал на подтика на Духа да благослови някой друг.

Тогава може ли съживление да се случи в наши дни?

Внезапно се изляха проливни дъждове. На много места в света това отдавна се случваше и ние си мислехме, че ни се е разминало, но …

Резултатите бяха плачевни. Много от домове бяха наводнени. Някои от тях дори се срутиха. Може би това щеше да се случи и с останалите, но изглежда тинята, която ги бе изпълнила ги крепеше.

На някои места хората се притесняваха:

– Нямаме достатъчно питейна вода.

– Останахме без храна.

– Не намираме подслон и медицинска помощ.

Поразените села се бяха превърнали в дерета пълни с кал и тиня. След оттеклата се вода трудно можеше да се разбере къде е пътя и къде е текла реката.

С една дума окаяно положение.

Станимир секретарят на едно от читалищата на селищата пострадали от наводнението сподели:

– Нашето читалище е пълно с тиня. В салона има дървета. Съмнявам се, че ще може да се използва изобщо. Страшно е дори да се помисли за всичко това.

– Изляха се проливни дъждове, но защо пострадаха толкова домове и сгради? – попита Станко, един от доброволците, дошли да помага при разчистването.

Бай Иван един от местните смръщи вежди и гневно реагира:

– Причината е явна. Поголовна сеч на горите. Виновните трябва да бъдат наказани.

Димитър стоящ до него добави:

– Вярно е, дъждовете бяха в огромни количества. Има скъсани диги, но и много не почистени корита.

Щеше ли да се случи всичко това, ако коритата бяха почистени, дигите и мостовете укрепени, а незаконното изсичане на горите бе строго следено и наказвано?!

Поразхлади се и хората дори следобедите се разшаваха навън. Къде валя, къде отмина, но поне не бе горещо. Полъхваше ветрец, а това бе удобно за разговори.

Пред старата кръчма на селото се бяха събрали няколко мъже и бурно разговаряха.

– Чуйте още през 1930 г. икономиста Джон Кейнс предлага в рамките на сто години технологичният и икономически напредък да доведе хората до точка, в която ще работим само три часа на ден и петнадесет часа седмично, – подчерта гордо Камен, винаги осведомен и според другите най- много знаещ.

– Какво ще правим с цялото си свободно време? – попита Стойко.

– Така е озаглавил и есето си този икономист тогава, – поясни Камен.

– Като гледам, изминали са повече деветдесет години от писанията на този икономист, но технологиите, вместо да създаде повече свободно време, ни направи по-заети от всякога, – не остана назад и Драго.

– Вярно е, дните ни са препълнени, – бързо смутолеви Първан.

– И то не с ежедневни задачи като пътуване и приготвяне на храна, защото те отнемат много по-малко време, – допълни Драго.

– Все пак живота ни е много забързан, – изказа се и мълчаливеца Марин.

– Освен това, погледни хората, особено младите, върви забол поглед в телефона си. Седнат да ядат, погледа им пак в него. Разговарят от време на време, ако това изобщо може да се нарече общение, – поклати недоволно глава бай Лазар.

– Ох, накъде се е забързал този свят?! – изохка чичо Сава.

Борът се присмя на клонката:

– Ти ще бъдеш същата и след смъртта си, каквато си и сега. Тънка и малка. По-добре е да те няма на света. По-добра не би станала. За какво биха те употребили изобщо? Освен това аз съм по-близо до небето от теб.

Малката клонка не се обиди, а каза:

– От живота си не се оплаквам. Дори и да не ставам за нищо, аз съм запазена от пагуба и от брадвата не се страхувам. Не почитам опасностите. А ти имай всичко, за което си мечтаеш.

Борът започна мощно да се смее:

– Нещастнице, какво разбираш ти?

Клонката продължи без да се смущава:

– Не ме откарват в селската къща, за да я отоплява. нито ме вземат за строеж, когато строят.

Борът продължаваше да ѝ се присмива и да я унижава.

След два дена дойдоха и отсякоха бора. Влачиха го в гората, докато го докараха до селския дом, където щяха да се отопляват с него.

Високомерието бе напуснало бора.

А клонката остана здрава и читава.