Никаква логика не може да се намери в любовта На практика всички знаем, че солта е солена или меда е сладък, но когато говорим за любовта, откриваме, че желаната от някого личност, може да е съвсем отблъскваща за някой друг.
Защо е така не знаем, но нали не разбираме и слънцето, което ни осветява и кара плодовете и зеленчуците да растат. Не знаем как расте плода в утробата на майката.
Не можем да проумеем любовта, но нали не знаем как храната се превръща в плът и кръв от тялото ни и все пак не спираме да се храним, само защото не разбираме този процес.
Неразбираема, непонятна, привидно абсурдна, такава е любовта.  И все пак на този свят няма нищо по-велико от нея. Наистина не съществува нещо по-чисто, по-благородно, по-радостно и по-красиво от обичта.
За това не трябва да се учудваме, че когато Соломон, мъдрия цар, искал да намери точни думи, с които да изрази отношението между Бог и Израел, е употребил тези за прегръдки, целувки и милувки, които си разменят мъжът и жената.
Любовта е създала този свят и като е увековечила нашия вид, е избрала един съвсем различен начин от този на пернатите или люспестите животни.

През 1927 г. в Русия бил арестуван равинът Раяц. Следователят започнал да го заплашва с пистолет
– От тази играчка се боят тези, които имат много богове, но един свят, – казал равина. – Но този, който има два свята, а само един Бог, от нищо не се страхува.

Ако един си отива, то мястото му се заема от друг, но винаги има някой, който прави истинската политика, прикривайки мазните мутри на маскиращите се с привлекателни титли правителствени чиновници.
Те са прозрачни за хората. Те не са избрани, а назначени на ключови постове, в резултат на което ние за пореден път имаме ново псевдоправителство.
То функционира на основата на колегиална политическа философия или теорията на някой политик с „някакъв оттенък“ и диктаторски залитания, надяващ се някога да управлява света.

На едно място построили църква. Една от характерните ѝ черти били цветните витражи на прозорците. Темата за картината на витражите била взета от химна „Около престола на Бога в небето, има хиляди деца.“
Поканили художник и той започнал работа. Когато завършил работата си, легнал и заспал. Сторило му се, че чува шум в работилницата. Там видял непознат с четка и бои в ръка, работещ над картината.
– Стой, – извикал художникът, – ще ми развалиш картината.
– Струва ми се, че вече си я развалил, –  отговорил непознатия.
– Как така? – попитал изумен художникът.
– Имаш толкова много бои, а си използвал само бялата, когато си рисувал децата. Кой ти каза, че на небето има само бели деца?
– Никой, – отговорил художника.
– Така си и мислех, – казал непознатия, – погледни! Ще направя няколко лица жълти, други кафяви, трети черни, а четвърти червени. Те всичките са там, защото откликнаха на моя зов.
– На твоя зов, – изненадал се художникът. – Но кой си ти?
Непознатият се усмихнал:
– Преди много време казах: „Оставете дечицата да дойдат при Мене, и не ги възпирайте, защото на такива е  небесното царството“. Аз и сега го казвам.
Тогава художникът разбрал, че пред него е Господ, но Той изведнъж станал невидим. Картината, на която били черните, жълтите, червените, кафявите и белите деца изглеждала още по-прекрасна.
На сутринта, след като се събудил, художникът отишъл в работилницата и започнал да рисува деца с различен цвят на кожата такива, каквито са по целия свят.
Членовете на комисията харесали много картината, а един от тях казал:
– Да! Това наистина е Божието семейство на небето.
Църквата е Божието семейство и в нея има място за всички народи по света. В нея няма бариери. Такива са създали само човеците, но Бог ги е разрушил.

Да наблюдаваш, а не да зяпаш и да трупаш наблюдения в главата си.
Слушаш не с любопитството, за да научиш просто какво е останало, а със стремежа да надникнеш в тъмния свят на причините и реакции, включително и в света на човека, който разказва, тъй че да улавяш не само изказаното, а и премълчаното. Да слушаш, да отбираш и да трупаш ….
Да мислиш върху видяното и чутото, да строиш образи-хипотези, да ги видоизменяш, да ги рушиш, ако трябва и на тяхно място да издигаш нови. Да създаваш върволици и тълпи от образи и да ги трупаш в главата си.
Хвърляй там всичко това. Може някой ден да ти потрябва. Хвърляй го там и го трупай, макар никога да не ти потрябва.
Разбира се, творчеството не е трупане, а използуване на натрупаното. Но нима характерът, съдържанието и обхватът на творението не се определят предварително и до голяма степен именно от характера и обема на тая събрана купчина от впечатления.