Народът ликувайки, посрещна Исус, искайки земна звобода, земна власт, неговите лидери искаха да властват и да побеждават. И какво остана от това поколение? Какво стана с Римската империя? Какво въобще стана с тези, които имаха в ръцете си власт и мислеха, че никой няма да им я отнеме?
Нищо. Понякой гроб, а по-често голо поле.
А Христос? Той не изяви никаква сила и власт. Пред тълпата от неразбиращите Го, Той си остана непонятен за тях. Той можеше тази тълпа, която толкова тържествено го посрещна, да я направи силна, да вземе политическата власт, но Той се отказа от това. Остана безсилен, безпомощен, уязвим и свърши на кръста, с позорна смърт и присмехи на тези, чийто гробове не могат да се намерят.
Христос ни завеща живот. Той ни научи, че освен любовта и готовността да видим в ближния си най-доброто, няма друго ценно на земята. Научи ни, че човешкото достойнство е толкова велико, че Бог може да стане човек, без да унизи Себе Си. Той ни показа, че няма нищожни хора, че страданието не може да разруши човека, ако той умее да обича.
Само Бог може да запълни тези дълбини на човека, който са зейнали празни и с каквото и да опитаме да ги напълним, няма да успеем. Само Бог може да създаде хармония в човешкото общество.
На този ден си спомняме влизането на Господа в Ерусалим.
Колко е страшно като гледаме как хората среща Живия Бог идващ с любов и как те се отвръщат от него, защото не им е до любов, нямат готовност да живеят и умрат за любовта. Те предпочетоха, искаха, жадуваха за земното, за това загубиха всичко.
Други влязоха в Божия дом и сами станаха храм на Святия Дух.
Малцината, които чуха гласа на Господа, които избраха любовта и униженията, те получиха неизменното обещание на Христос изобилен живот.

Под земята има стотици, може би хиляди невероятно скъпи – подземни тунели. Произходът на някои и днес си остава загадка, докато други са били построени за съвсем разбираеми цели.
Такъв е тунелът на „златотърсачите“ дълък 80 метра.

С него е свързано едно от най-зрелищните обири на банка в историята.
В началото на 2005 г. престъпници успели да избягат с еквивалентни на 40 милиона евро парични средства от трезорите на бразилската централна банка.
За целта те създали магазин за продажба на изкуствена трева.  За да изглежда прикритието правдоподобно, магазинът бил рекламиран в местния вестник и дори на бейзболни шапки.
Паралелно с продажбата на трева, в задната стая на магазина престъпниците копаели тунел под улицата до трезорите на банката.
Най-необичайното на това престъпление било, че крадците взели пари, които били в обръщение и за това не можело да бъдат проследени.
Много от обикновените изпълнители, били хванати или убити, но лидерът на бандата, човек известен като Пауло Серджо и до сега е на свобода.

Повървяха около десетина минути. Минаха покрай шадравана, заобиколиха стадиона и оставиха зад гърба си новия паркинг. Двамата мълчаха и вървяха, докато парка се стопи и излязоха на хълма.

– Ще ти разкажа една история, – каза Марк и погледна младия мъж, който вървеше до него. – Нали питаше защо са ми такива ръцете.

Ръцете му бяха изкривени, а на много от тях нямаше нокти, бяха изтръгнати.

– Е щом си решил, – повдигна рамене Владо.

– Бях обикновено момче, по нищо не се различавах от другите. Страшна война беше. Бяха ни оставили да вардим един навес. Хванаха ни, но повечето от нас бяха избити. Малкото, които бяхме останали, ни навързаха и ни подкараха покрай една река. След два ден ритници,удари с приклади, глад и студ пристигнахме в пленически лагер. Капитанът, който го ръководеше, си мислеше, че знам повече, отколкото всъщност знаех.

Ръцете на Марк потрепераха.

– Или си беше просто гадняр, – продължи Марк. – Обработваха ме добре няколко седмици, за това ръцете ми са такива, а после ме хвърлиха в една дупка цели пет години. Едва не умрях там, – гласът му заглъхна.

В мислите си беше някъде далече от тук, миналото и спомените не му даваха мира.

– Пет години затвор в една дупка, – прошепна Владо уплашено, той не можеше да си представи такова нещо.

Когато Марк отново заговори, в гласа му имаше горчивина:

– Не затвор, а клетка с пръстен под, два и половина метра широка. Пускаха ме да излизам само два пъти в месеца. През останалото време спях и крачех. Сънят трудно идваше, за това повечето от времето крачех. Четири крачки напред и обратно.

Погледна Владо изкашля се и продължи:

– Сега не понасям затворени пространства, за това се разхождам. Когато се озова между стени, веднага излизам, тъй като преди не можех да го правя.

И той размаха осакатените си ръце към дърветата, небето и всичко наоколо.

– Защо ми разказваш всичко това?

– Разбрах, че имаш неприятности, а знам, че си невинен, ще е жалко да гниеш в някоя дупка, заради някой друг. Разбираш ли, този простор ще ти липсва.

Владо кимна. Той съвсем не искаше да загуби свободата си, особено сега, когато нищо не беше направил, независимо от обвиненията. Владо беше младо момче, а пред него беше животът.

9 февруари 1878 г. Граф Николай Игнатиев пристигна в Одрин. След подписването на Одринското примирие, на него се падна честа да представлява Русия в мирните ѝ преговори с Турция.
Той непрестанно крачеше напред-назад и високо изразяваше недоволството си:
– Не трябваше да спират военните действия. Това примирие съвсем не е навреме. Нашите войски все още не са преминали земите на Македония и Родопите, нали и те трябваше да бъдат включени в границите на българското княжество.
– Прекрасно знаеш, че това бързо подписване на примирието е изискано от Петербург, – опитваше да го връзумява някой от дипломатите.
– Една евентуалната окупация на Цариград от руски войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите, – настояваше на своето Игнатиев.
– В Петербург са притеснени, страхуват се да не възникне война с Обединеното кралство и Австро-Унгария, – каза дипломата.
– Кой още ще участва в преговорите от наша страна, – попита Игнатиев, независимо от това, че не бе съгласен с решенията взети в Петербург.
– Александър Нелидов, началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Ще бъде и княз Алексей Церетелев, той с очите си е видял безчинствата в българските земи, след погрома на Априлското въстание. Нали помниш, че замести Найден Геров в руското консулство в Пловдив. Той добре е запознат с проблемите на българите.
На 13 февруари в Одрин пристигна първият член на турската делегация, външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият – Сабдулах бей, посланик на Османската империя в Берлин.
– До кога ще ги чакаме да се събират? – негодуваше един от руските дипломати.
– Не чу ли, британският флот е нахлул в Мраморно море? – обади се един от руските офицери.
– И това нявярно ги обнадеждава, – недоволно поклати глава дипломата.
Най- накрая бе дадено началото на самите преговори. След като си размениха своите пълномощия и намерения за добра и ползотворна работа започнаха.
Сафвет паша още в началото заяви:
– Империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи.
– Тук сме се събрали, за да уточним условията за мир, – намеси се един от представителите на руската страна.
– Подписването на договор ще има само ако се съберат всичките Велики сили и решат това.
Много приказки се изприказваха, но преговорите не вървяха.
Не веднъж се коментираше в руската група мудността на турските представители.
– Знаете ли защо Сафвет паша протака преговорите?
– Да, но не ги прекъсва, нали!
– Виж, той се страхува от ново руско настъпление към столицата.
– От друга страна се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.
Преговорите започнаха мъчително да се протакат. Руското правителство усети намеренията на Османската империя и за това предприе по-твърди мерки.
На 24 февруари бе изпратен отряд от 10 хиляди души край Цариград, а Главната квартира се премести от Одрин в Сан Стефано. Малко рибарско селище разположено на брега на Мраморно море, на около 10 километра от Истанбул.
Тактиката на сплашване не подейства и османските пълномощници продължиха да печелят време, очаквайки помощ или събиране на Великите сили.
Преговорите се ожесточиха.
– Възразяваме срещу предложениете граници за България и Сърбия, те откъсват значителна част от територията на империята ни, – спокойно обясняваше представител от турската страна.
Руските представители не искаха да отстъпят позициите си.
– Откъсването на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста селища там. Не разбирате ли, че голяма част от населението, ще се придвижи към свободните български земи? Това ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
На 25 февруари в Сан Стефано пристигна великия везир Ахмед Вефик. Продължиха обсъжданията относно границите на България, но до споразумение не се стигна. Преговорите се прекъснаха на 28 февруари.
Граф Игнатиев разярен уведоми главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич:
– Примирието трябва да се прекрати, не може повече така. По-добре е незабавно да подновим настъплението си.
– Но това би довело до война с Англия, – опита се да го успокои Николаевич.
Игнатиев реши да предприеме друга тактика. На 1 март заедно с Нелидов поставиха ултиматум на османската делегация:
– Или ще подпишете договора, или ще подновим военните действия.
Руската армия в околностите на Сан Стефано се строи на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите се възобновиха.
Руснаците решават всичко да приключи на 3 март. Това е своеобразен подарък на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 3 март 1855 г., а през 1861 г., на същата дата подписва декрета за отмяна на крепостното право.
Представителите на руското командване започнаха подготовка за тържествения момент още около обяд, когато разквартируваните в околностите на Цариград руски части бяха строени с пълно бойно снаряжение.
На войниците бяха раздадени по 100 патрона и всички очакваха или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. На няколко пъти частите се разпускаха и отново строяваха.
От Цариград със специален вагон пристига и адютантът на султана.
Напрежението нарастваше. След дългото очакване, едва около 17 часа сред официалните лица настъпва раздвижване, а сред тълпата местни жители, наблюдаващи с любопитство случващото се, се разнесе вестта за подписания мирен договор.
Радостен вик се разнесе от гърдите на 35 000 войника. Хората се прегръщаха и целуваха. Войници с офицери, приятели с непознати.
Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше като дете и протягаше ръце към войниците. това беше върховен миг.
С цената на много жертви беше извоювана свободата за многострадална България.

Австрийският парламент е приел закон, забраняващ чуждо финансиране на мюсюлманските организации.
В допълнение към „Законът за исляма“ такива организации имат право да използват Корана само в превод на немски език.
28-годишният австрийският външен министър Себастиян Курц е заявил, че в неговата страна трябва да бъде „австрийската версия на исляма, а не такава, която се налага в другите страни“.
Този закон е предизвикал недоволство от Турция, която активно подкрепя австрийските мюсюлманите. Според ръководителя на Службата по вероизповеданията на Турция Мехмет Горемза, този закон означава „връщане към религиозната свобода в Австрия на ниво около сто години назад“.
В Австрия живеят половин милион мюсюлмани, които съставляват около шест процента от населението. Според правителствени оценки, около 170 австрийци са се присъединили към редиците на джихадистите в Сирия и Ирак.