Войната бе безжалостна и опустошителна. Тя бе отнела много животи, но на Хари се случи така, че попадна в плен. Въпреки всичко положението му бе безнадеждно.

Всеки ден той бе свидетел на изстъпления в лагера и смъртта на свои другари. Майката на Хари бе повярвала в Бога още от малка и го бе научила да се моли.

В тези тежки за пленника дни той започна да се молеше усърдно:

– Господи, ако ме измъкнеш оттук и се прибера здрав и читав у дома, ще ти служа до края на живота си тук на земята.

Бог чу молитвата му и по чуден начин го върна у дома.

Но върнал се отново в къщи, „добрите “ приятели започнаха да го примамват със съблазнителни предложения. Те непрекъснато го канеха:

– Ела да изпием по една.

– Какво ще кажеш да поиграем на кегли?!

– Днес ще изпробвам новата си кола, ще ходя на вилата, там ще има и момичета, ела с мен.

Тези съблазнителни думи добиха по-голяма сила от повика на Спасителя и Хари забрави обещанието си към Него.

Така той заживя собствения си живот. Постепенно „благите думи“ му станаха противни и той се отрече от Бога.

Дали е имал друг шанс да се покае? Това не знам, но жалко за него.

Много хора са викали, когато са били в беда и Бог верен на Словото Си им е помагал. Но какво става с дадените обещания по-нататък, всеки човек определя сам за себе си.

А ти верен ли си на обещанията си?

Таньо и Светльо се бяха отново събрали заедно. Учеха в различни градове и редките почивки, които имаха, им даваха възможност отново да се съберат.

Времето бе хубаво и двамата излязоха на разходка.

Таньо учеше в столицата и се бе нагледал на какво ли не. Там той бе свидетел на много несправедливости, а и новините, които слушаше за военни действия и гонения на християни в някои страни помрачаваха мислите му и допринасяха за тъгата му.

– Сърцето ми скърби за хората по целия свят, които са преследвани, особено заради вярата си, – каза Таньо с много болка.

– А какво ще кажеш за тези над чийто глави летят снаряди или тези, които са напуснали домовете си, защото са се страхували за живота си? – попита Светльо.

– Мъчно ми е за хората, които се отнасят към живота с отчаяние и песимизъм. Такива се чувстват  нещастни и нямат радост в живота, – добави Таньо.

– Такова състояние може да доведе всеки до ямата на унинието, – отсече Светльо. – И не може да бъде по друг начин, защото светът се е превърнал в тъмнина.

– Но винаги има надежда, – обнадежден заяви Таньо, – защото Исус е светлина. Тази Светлина свети в тъмнината и мрака не може да я преодолее.

– Омразата не може да се замести с ненавист, само любовта може да промени нещата, – категорично подчерта Светльо.

– Тогава какво можем да направим? – попита Таньо.

– Нека се молим непрестанно за светлина и любов, чрез които бихме преодолели  тъмнината, – предложи изход Светльо.

– Ние живеем с надежда, защото имаме Исус, – наблегна Таньо.

– Молитвата ни за тази ситуация нека да бъде: „Господи, молим се Твоята светлина и любов да тържествуват в този свят на отчаяние, болка и нищета“.

Кевин бе аутист. Той имаше много проблеми още в детската градина и бе заведен на специален педагог, който се занимаваше с него доста време.

Тази година на Кевин предстоеше да прекрачи учебния праг за първи път. Бе решено, че той ще може да учи наравно с връстниците си и вероятно няма да има проблеми.

Преди първият учебен ден Кевин гордо заяви на родителите си:

– Искам да отида на училище с училищния автобус.

Родителите му се притесниха. Те искаха да избегнат това, защото осъзнаваха, че „за първи път в първи клас“ за детето им може да се окаже голям стрес.

– Но…, – опита се да го спре майка му.

Кевин тропна с ръка по масата и категорично обяви:

– Така съм решил. Искам да бъда с другите деца.

Родителите му се спогледаха. И решиха да рискуват.

– Нека опита сам, – примирено каза баща му.

Въпреки всичко Кевин бе надценил възможностите си. В автобуса бе лесно, но когато приближи училищната врата се смути и се разплака. Всички ученици го изгледаха изненадано и се отдръпнаха от него.

На тази мъчителна сцена бе свидетел неговият съученик Кристиан. Той се приближи до Кевин и го хвана за ръка. Така двамата заедно влязоха в клас.

Точно от такъв жест на подкрепа се нуждаеше малкият аутист, за да се успокои.

Какво слънце само! На него и яйце можеш да си опечеш. Жегата наистина бе голяма, но на Богдан съвсем не му бе до нея. Голяма мъка и болка свиваше сърцето му.

Той бе чул призива в църквата: „Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар“. И реши да говори на хората за Исус.

Дори си приготви различни варианти, как най-точно и кратко да изказва благовестието, използвайки Библията. Не искаше приказките му да изглеждат натрапчиви и нахални, защото тогава отсрещния изобщо нямаше да го слуша.

Преди да тръгне да благовества, се молеше за Божието водителство, но уви, нищо не се получаваше. Някои отказваха да го слушат още след първото изречение, други уклончиво клатеха глава, но оставаха безучастни, а на Богдан това му тежеше.

Видя го Борис, ръководител на младежите в църквата и дойде при него.

– Богдане, неприятности ли имаш?

Младежът вдигна глава и едва не се разплака:

– Защо се на мен ми се случва така?

– Какво ти се е случило? – попита съчувствено Борис.

И Богдан изля цялата мъка на сърцето си:

– Искам да благовествам, подготвям се, моля се, а не се получава? Къде греша?

– Забелязал ли си, че Петър се срещна с Христос четири пъти, преди да го нарече Господ? – засмя се Борис, разбирайки напълно младежа.

– Как четири? – не повярва на ушите си Богдан.

– Ами, ето – и Борис започна да присвива пръстите на дясната си ръка. – Първият път бе, когато Петър срещна Исус на брега на езерото. Тогава той бе само силно впечатлен. Вторият път той присъства на място, където Исус изцеляваше болните, но и тогава не стана вярващ.

– Не съм забелязал тези неща, – призна си Богдан.

– Третият път, – продължи Борис, – Исус дойде в къщата на тъщата на Петър и бе свидетел, как тя бе изцелена. Исус направи много неща пред Петър, но той още не можеше да се нарече вярващ.

– А четвъртия? – с нетърпение попита Богдан.

– Едва когато Исус умножи рибата в езерото, това наистина докосна сърцето на Петър. И той каза: „Иди си от мене, Господи, защото съм грешен човек“.

– А аз какво да правя? – попита Богдан.

– Не се отчайвай, ако хората не бъдат спасени от първото ти свидетелство. Пътят на някои до Господа е много дълъг, те се движат стъпка по стъпка. Бъди верен и продължавай да им разказваш за Исус!

Нощната прохлада нахлу през прозореца. Денят бе толкова горещ, че това бе като лек и цяр след горещината.

Ана включи нощната лампа и реши с книга в ръка да се наслади на тишината, свежия въздух и спокойствието наоколо.

Изведнъж хиляди пеперуди и всякакъв род насекоми нахлуха през отворения прозорец. Между тях имаше какви ли не бръмбари с зелени, кафяви и черни яки брони. Те бръмчаха напористо и неспокойно.

Сякаш казваха:

– Ето ни и нас!

– Ах, – засмя се Ана, – на къде сте се запътили? Аз не съм ви канила …… Тичате към светлината?!

Тя наведе глава и се замисли:

– Хората днес живеят в „тъмнина“, но тя не ги привлича. Тегли ги към светлината. Тогава нека тя свети от високо, нека я издигаме.

И Ана си спомни как скоро се бе оплаквала на ръководителя си в групата:

– Не мога да им благовествам. Трудно ми е. Не знам точно какво да кажа, как да го кажа и най-вече на кого да говоря.

Сега и стана съвсем ясно. Много ярка и точна мисъл премина през главата ѝ:

„Не е нужно да имаш добро представяне като свидетел, не трябва да използваш някаква  точна формула или предписание,  не е необходимо непременно да изкараш курс за общуване с постмодернистичния човек. Достатъчно е да включиш светлината!“

Включи я, какво чакаш още?!