Директор на строителна фирма веднъж с цел благотворителност изпратил за възстановяването на една църква цял МАЗ „комби“ с тухли.
Получило се така, че зад волана седнал ръководителят на фирмата, а го съпровождал, седнал до него в кабината, як свещеник в расо, с кръст и брада.
Документ за превозваните тухли нямало. Спрял ги полицай от пътна полиция. Шофьорът отишъл при него и се върнал тъжен в кабината.
Свещеникът попитал:
– Какво стана?
– Сержанта ми отне правата за шофиране, защото няма документи за товара.
Свещеникът мълчаливо излязъл от МАЗа, отишъл при сержанта и си поговорил с него малко.
След няколко минути той донесъл шофьорската книжка на шофьора обратно, а сержанта стоял блед, като платно.
Шофьорът попитал:
– Какво му каза?
Свещеникът отговорил:
– Отидох до сержанта и му казах: „Отдай правото на грешника, иначе жив ще те опея“.

Сградата на православия храм е построена в Горно-Алтайск през 1990 г. от сибирски бор, а след това  е пренесена на кораб за доставки на Руската антарктическа станция Белингсхаузен, разположена на остров Кинг Джордж.
Първоначално двама монаси от руски манастир доброволно са прекарвали в Антарктическата църква година. Оттогава манастира ежегодно изпраща свещеници – игумени в Троицкия храм.
Въпреки разрушителната сила на полярни ветрове, дървената конструкция висока петнадесет метра е непоклатими в продължение на повече от 10 години.
Църквата може да побере до 30 енориаши. Тук идват да се молят служители от руската, чилийската, полската и корейската станции, намиращи се в Антарктида.

Всички се събраха на гробището. Небето беше тъмносиво и мрачно. Можеше да се подуши снега в студения северен вятър. И в шестте гроба бяха пуснати ковчезите.

Един глас от тълпата зададе въпрос, който вълнуваше всички присъстващи:

– Всички ли така ще умрем?

Свещеникът бе почти 60 годишен, той обикновенно се държеше топло и приятелски с хората.

– Всички ще умрем, приятелю, но никой не знае кога, – каза свещеникът. – За това винаги трябва да сме готови да се срещнем с Бога.

Михаил не се стърпя и заговори:

– Какво да правим с тази болест? Тя е цяла напаст, може да отнесе всички ни.

– Най-добрата защита е молитвата, – каза свещеникът. – Най-добре е да отидем в църквата и да изповядаме греховете си, така че ако Бог реши да ни вземе да сме готови.

– Но нали тази болест се разпространява много бързо между хората, които са струпани на едно място? – гласът на Милена потрепера. – Не е ли по-добре да останем по домовете си, за да се избегне контакт с болните?

– Ако си останете у дома, няма да можете да ходите на църква. Светостта е най-доброто лекарство, – настояваше свещеникът на своето си.

– Ако стоиш настрана от останалите, има по-голям шанс да избегнеш заразата, – обади се Катя.

– Трябва да отменим събиранията на много хора на едно място, да затворим пазара, да не допускаме външни хора в града, – прокламираше Мирон.

– Но ако останем по домовете си, как ще вършим работата си? – попита Слави.

– Ако затворя магазина си, ще загубя много пари, – провикна се Нено, – но съм готов да го направя, за да спася живота си.

– Тази болест е изпратена от Бога, за да ни накаже за греховете ни, – каза свещеникът. – Светът е станал зъл. Навсякъде се ширят сладострастия и непочтителност. Мъжете са затънали в пиянство и разврат, жените излагат на показ телата си, децата не се подчиняват на родителите си. Бог е разгневен и яростта му се излива върху нас. Къде ще избягате от неговата справедливост? Тя ще ви намери, където и да се скриете.

– Какво да правим тогава?

– Ако искате да живеете, – извиси глас свещеникът, – трябва да ходите на църква, да изповядате греховете си и да водите по-праведен живот.

– Това не е живот, – извика един доста едър мъж от множеството, –  вие ни обричате на смърт.

Повечето от хората не бяха съгласни със свещеника. Те подкрепяха в мислите си този мъж. Напастта бе дошла, трябваше да се направи нещо …….

Мракът се спускаше над града. Милен започна да диша още по-трудно. Съпругата му усещаше, как все повече и повече той отслабва и губи силите си. Лидия бе силна жена, но сега беше безпомощна и отчаяна пред умиращия си съпруг.

Милен бе получил припадък, след като бе започнал обилно да се поти и задъхва. Сега очите му бяха затворени и не показваше никакви признаци на съзнание.

Изведнъж Милен се разтърси от конвулсии, а от устата му избликна струя кръв. Тялото му застина и мъжът спря да диша.

Лидия се разрида. Тримата ѝ синове изглеждаха объркани. Те се опитваха да удържат напиращите в очите им сълзи. Бяха ги учили, че е срамно мъж да плаче.

– Той беше най-добрият човек на света, – извика Лидия. – Господи, защо го прибра? Защо вземаш добрите хора, а оставяш злите да продължат коварните си дела?

Мисълта, че един милостив Бог се грижи за всички, за Лидия изглеждаше невероятна в миг като този.

– Свещениците казват, че болестите са наказние за грях, – извиси глас Лидия. – Милен и аз се обичахме, грижехме се за децата си и работехме здраво, за какво ни наказваш, Господи?

Хората от града бяха чули, че върлува някаква непозната болест досега. Тя бе покосила мнозина, но те живееха, доста далече от града им и те не вярваха, че това зло ще достигне до тях, но уви бедата бе стигнала и дотук.

Милен беше търговец, пътуваше макар и не много надалече, но търгуваше със хора, които имаха достъп до други пазари. Изглежда при контакта със тях, той се бе заразил.

Мнозина бяха чували за празните домове, непогребаните трупове, осиротели дечица, които бродят разплакани, свободно скитащи животни, за които нямаше кой да се погрижи……

След като се разнесе веста за смъртта на Милен, хората в града изтръпнаха. Чуха се вести и за други такива случаи.

– Денят на Страшния съд е дошъл, – крещеше обезумяла възрастна жена. – Покайте се!

Хората мълчаливо минаваха един край друг, навели глави и здраво загърнали се във връхните си дрехи.

– Това, което чухме за пострадали населени места от болеста навярно е истина, – шептяха плахо нечии устни. – Същото ли ще се случи и с нашия град.?

Хората във автобуса бяха малко, но всички седящи места бяха заети. Петър седеше и мечтаеше.
На една от спирките се качи поп, тридесет годишен, в черно расо, с брада и голям кръстна провесен на гърдите. След него влезе жена с бебе на ръце. Попа не я видя.
Петър скочи и каза:
– Седнете моля – направи крачка напред и протегна ръка пред свещеника, за да докосне женато по лакътя, за да ѝ покаже свободното място.
Изведнъж попът силно издърпа ръката на Петър в страни и със църковния си бас силно и назидателно каза:
– Какво правите? Няма нужда, аз мога и прав да постоя. Сядайте на мястото си.
Хората наоколо започнаха да се смеят. Петър без да обръща внимание на смеха, успя да настани жената на своето място.
След няколко спирки очите на Петър и попа се срещнаха и се усмихнаха един на друг. Попа пошепна на ухото на Петър:
– Извинете, лошо се получи. Ако бях облечен в цивилни дрехи, не бих си и помислил, че се обръщате към мен. Благодаря ви.
– За какво?
– За това, че ми помогнахте да видя гордостта в себе си. Да, моята гордост е виновна за всичко.
– Е, но нали се повдигна настроението у хората.
– Вярно е, – съгласи се попът.
Когато дойде време свещеникът да слезе, протегна ръка на Петър и двамата се здрависаха. Тогава Петър каза:
– Тъй като вие се притеснявате за своята гордост, то няма да ви целуна ръка и ще се огранича само с едно ръкостискане.
В отговор църковният бас на попа избухна в обикновен човешки смях.