– И да изчезне злото, да угасне неговия огън, – молел се свещеник, след като свършил проповедта си върху книгата Йов.

В този момент църквата потънала в мрак.

– Както виждате, нашата молитва е чута, – казал Божия служител.

След като изчакал малко, свещеникът казал:

– А сега нека се молим за електрическата компания, така че тя бързо  да включи лампите.

При един свещеник дошъл успешен и доста богат мъж. Той попитал свещеника:

– Доста пари съм спечелил, всички ме уважават, мога да правя каквото си искам, а в душата си чувствам някаква празнота… Защо това е така?

Свещеникът се засмял и казал

– Познавам хора, които имат доста оскъдно препитание, но възможността да се помолят, ги прави щастливи като децата. Причината е, че е щастлив не този, който има много пари, а този, на който не му липсват.

Станчо след 11 години брак, абсолютно спокойно заявил на жена си:

– Подавам молба за развод и си тръгвам.

Надя изтръпна, но първата ѝ мисъл бе за децата. Синът ѝ Павел бе на пет години, а дъщеря ѝ Ана на четири.

„Ще мога ли сама да ги възпитам и да им дам усещане за семейство? – мислеше си Надя. – Като самотна майка, ще предам ли на децата си тези ценности, които ще са им необходими в живота?“

Всичкото, което тя разбираше в момента бе, че тя няма друг избор.

Почивните дни тя прекарваше с децата си. През седмицата Надя намираше време да се занимава с тях. Тримата често обсъждаха заедно въпроса: Защо  е необходимо да постъпваме правилно?

Това изискваше много време и енергия от Надя, а тя ги нямаше. Процесът на обучение не беше много лек.

Така минаха две години. На празника на майката Надя с децата си отиде на църква. Когато влязоха, на младата майка ѝ направиха впечатление красивите цветя в саксии, поставени от двете страни на олтара.

По време на службата свещеникът каза:

– Да бъдеш майка е най-трудната работа в живота. Всички майки заслужават признание и награда. Нека всяко дете дойде до олтара, да вземе едно цвете и да го даде на майка си в знак на благодарност и любов.

Децата на Надя се хванаха за ръце и тръгнаха към олтара заедно с другите момичета и момчета. С децата си Надя бе преживяла много тежко време. Тя се нуждаеше много от тяхната подкрепа.
Павел и Ана дълго избираха, те не можеха да определят какво да подарят на майка си. Това ги затрудняваше сериозно.

Изведнъж се раздаде радостен вик и децата с усмивка и гордост тръгнаха към Надя и ѝ подариха растението, което бяха избрали за подарък. С него те изразиха признателността си към майка си.

Надя изненадано и с неразбиране гледаше счупеният, смачкан и болен цвят, който ѝ подаде сияещият ѝ син. Тя се почувства унижена, но прие подаръка.

Децата съзнателно бяха избрали най-малкото и болно цвете. В действителност, то бе една изсъхнала пръчка без цвят.

„След като бяха избрали именно този цвят, – каза си Надя, – трябва да намеря сили да им се усмихна“.

След като излязоха от църквата, Надя попита децата:

– Какво ви накара да направите такъв странен изборѝ? Защо ми подарихте болно и изсъхнало растение?

Тогава синът ѝ с невероятна гордост каза:

– Защото на него му трябва ти, мамо. Нужна му е твоята грижа.

Сълзи нахлуха в Надените очи. Тя прегърна децата си. Те бяха направили най-скъпия подарък в деня на майката. Тя дори не бе мечтала за токова нещо.

“ Моята тежка и всеотдайна работа не е отишла напразно, – каза си Надя. – Сега не се съмнявам, че от децата ми ще израснат достойни хора“.

По пътя към модерната технология, която ние използваме всеки ден, изобретателите са изминали множество пътища, завършващи в безизходно положение.

На практика всеки инженер вижда в бъдещето си проект, но суровата действителност слага край и на най-амбициозните идеи.

Тази странно извисяваща се лодка е измислена през 1670 г. от свещеника Франческо Лана де Терзи.

Според неговата идея, скоростта на невижданият до тогава самолет, трябвало да се предава от обикновено гребло.

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“