Една ранна утрин продавачката на цветя бе изненадана пред магазина си от един подранил посетител. На вратата стоеше облечен във униформа млад и красив лвйтенант. На лицето му засия усмивка, когато видя, че жената идва, но в очите му се четеше тъга.
– Много сте подранили тази сутрин, – каза продавачката.
– Бързам за летището. Няма да ме има цяла година, заминавам за Афганистан. – започна да обяснява ранното си посещение младият мъж.
Той усети съчувствие в погледа на жената и сподели:
– Имам много красива жена. Тя изпълва живота ми със светлина и щастие. За това всеки петък ѝ подарявам голям букет красиви и свежи цветя.
Жената заела мястото си сред цветята, леко се усмихна. Тя разбираше напълно младия мъж. Лейтенантът погледна продавачката и смутено каза:
– Не бих искал да прекъсвам тази романтична традиция. Но …. наложената ни принудителна раздяла ще навява много тъга на съпругата ми, – въздъхна младият мъж. –  Дойдох при вас, за да поръчам 52 букета.
– Бъдете спокоен, ще доставям на жена ви всеки петък вечер по един букет, докато се върнете, – обеща му продавачката.
Даже му направи 50% отстъпка за цялата поръчка.
Такава любов не само докосва, просълзява и трогва сърцето, но изпълва света с повече светлина.

Зноят мощно поразяваше всичко живо, но под сянката на дърветата можеше да се намери закрила. Двама младежи, заклети философи, бяха намерили убежище под вековните дъбове в гората. Те не се притесняваха от горещината, защото  в главите им витаеха мисли, които искаха да споделят.  Градусът на мозъчните им функции изглежда превишаваше този на околната среда.

Петър, облечен във вечно синята си фанелка и протъркани дънки, бързаше да открие дискусията:

– Да предположим, че тялото е движение. Ако е с една скорост, усещаш мирис, ако е с друга, чуваш звук. Ако е с по-друга, виждаш светлина, но има скорост, при която не се усеща мирис, не се различава звук или светлина. Изобщо не можеш да допуснеш, че го има. Но двата края се срещат.

– Какво искаш да кажеш? – попита Дамян, играейки си с едно изсъхнало клонче, което беше взел от земята.

– Ако нещо се движи много бързо, то е почти на две места едновремено, – опита се да обясни Петър.

– Така е, – съгласи се Дамян, въпреки че още неразбираше какво има в предвид приятелят му.

– Но ако се движи още по-бързо, накрая ще бъде навсякъде едновремено, – очите на Петър блестяха от възникналите мисли. – Това нещо ще е над всички други тела. То е толкова бързо, че е в покой. Толкова истинско, че изобщо представа да бъде тяло.

– Най-бързото нещо, което докосва сетивата ни е светлината, – разсъждаваше на глас Дамян.

– Забележи, – въодушевението на Петър растеше със всяка минута, – всъщност ние не виждаме светлината, а само по-бавните неща, осветени от нея. Така че за нас тя е границата, последното, което познаваме, преди бързината да стане прекомерно голяма за нас.

Двамата дълго мълчаха вгледани в зелените корони на дърветата. Погледите им бяха насочени натам, но мислите им витаеха другаде.

Петър излезе от унеса си и каза:

– Ако тялото е движение и неговата „светлина“ представлява още по-бързо движение, това за нас е нищо. А онова, което ние наричаме светлина, за него е нещо като вода. Може да го да го докосва, да плува в него. Онова, което наричаме твърди неща – плът или земя, за него ще бъде по-разредено, нещо като облак. А за нас това нереално тяло ще минава през стени и камъни. Онова, което за него е истинска светлина, изпълва всичко и то се потапя в лъчите ѝ. А за нас това е черната пустота на нощното небе.

– Тези неща са странни, – въздъхна Дамян – и излизат извън обсега на нашите сетива, а ние се опитваме да прозрем същността на Бога, Творецът на всичко видимо около нас.

Горещината отслабваше с приключването на деня, но потокът от мисли в човека е неспирен, устремен към откриване на недостигането, разширяващо границите на знанието му.

Всеки, който някога е ходил на къмпинг знае, че в тъмното, когато се придвижва из лагера, човек се спъва в метални колчета служещи за закрепване на палатката. Но сега любителите на природата могат да въздъхнат с облекчение. На пазара са се появили иновативни светещи в тъмното колчета за фиксиране на палатките.
Световноизвестният производител на външни осветителни системи компания UCO  е представила StakeLight. Това са колчете за монтиране на палатки с вграден източник на светлина. Дължината им е 22,9 см, а тегло само 36 гр и се захранва от обикновенни батерии за фенерче, които се вмъкват в куха тръба. Това дава възможност в походни условия бързо да се заменят батериите без никакви допълнителни инструменти.
В колчетата StakeLight са встроени набор от светодиоди с различни цветове, което създава светлинен поток от 17 лумена. Напълно достатъчно, за да се гарантира безопасното движение между палатката в тъмното.
Тези батерии могат да работят около 10 часа ако светят непрекъснато, а в режим  на пресвятване от време на време 24 часа.
Колчетата са създадени от свръхтраен алуминий и са покрити с водоустойчиво покритие, което идържа на всякакви екстремални условия.

Николай даде знак на сервитьора и поръча две безалкохолни. Милена се ядоса, защото очакваше поне бренди или едно мартини, но си замълча.

– Искам да разбереш едно, – започна Николай, когато сервитьорът се отегли, – Бог не иска да причинява зло или страдание, а винаги гледа да ни избави от него. Понякога страданието ни се дължи на глупавите грешки, които правим в живота, но то е напълно неизмеримо с прегрешението. За това човек трябва много да внимава какво ще каже или направи. Всеки жъне, каквото е посял.

Хиколай я погледна. Погледа ѝ невиждащо блуждаеши нанакъде.

– Забелязвам, че си постигнала положителен резултат от неприятното преживяване през, което си преминала. Доказателство за това е, че си започнала да си задаваш съществени въпроси. Всичките ти размишления ще имат резултат, ако се обърнеш към Бога. Само Той може да ти помогне да преодолееш преживяванията си в тази трагедия. Той ще изцели раната ти. Ше загърбиш миналото и отново ще почнеш да живееш и да обичаш. Мъничкото познание, което си придобила по такъв болезнен начин, трябва да ти помогне да разбереш, защо Бог те е създал и да избереш правилния път към истинското щастие.

Николй се въодушеви, той ясно виждаше нещата и искаше и тя да ги види и разбере.

– Щастието не се състои в това да бъдеш такава, каквато другите искат да бъдеш. Не трябва да отговаряш на модните приумици на едно преходно общество. Не ти внушавам, че трябва да се разделиш със всичките си пари, да отидеш в Индия и да станеш като майка Терез. Ти можеш да запазиш професията си и отново да трупаш пари. Парите са неутрални. Важното е какво човек върши с тях.

Милена мълчеше, забила поглед в масата. Николай я разбираше и искаше да ѝ помогне. За него тя не бе просто позната.

Николай прибра падналия върху очите си кичур и продължи внимателно, като следеше реакциите ѝ:

– Милена, ако се помириш с Бога, ще разбереш, че тъмните сили нямат последната дума. Нима не разбираш, че разпъването на кръста е било последвано от възкресение? Всичко може да бъде сътворено от Бога чрез Неговата съзидателна воля. Няма толкова мрачна тъмнина, през която да не може да проникне светлината Му. Но трябва да започнеш да действаш.

Изведнъж Николай си спомни една мисъл, засмя се, погледна Милена и я каза на глас:

– Всичко, което е необходимо на злото да триумфира, е хората да не правят нищо.

Последва дълга пауза. Милена вдигна глава и каза:

– Как да променя живота си?

– Не изпадай в паника. Господ не иска да съствиш бизнес план за няколко часа, без добре да го обмислиш. Първо откажи се от алкохола, за да можеш трезво да помислиш върху нещата.

Последните лъчи се губеха в облаците, а здрача спускаше бавно своята тъмна пелена.

Погледа ѝ се проясни и Милена започна да гледа по-ведро. Тя  вече знаеше какво да направи. Не веднъж бяха говорили за това, но то някак си ѝ се бе изплъзвало. Предстоеше ѝ едно дълго пътуване. Пътуване към истината и светлината.

Имаше обикновено детство със съответните забрани, радости и забавления. Не му липсваха спречквания с другарчетата и спорове с други. Лошото е, че понякога несправедливо го обвинявах, а той се огорчаваше от това и страдаше много.
Веднъж срещна един старец, който му разказа за страната на истината и светлината. Страна, в която хората се обичат, си помагат, не боледуват, а от радостта и щастието с шепи можеш да нагребеш колкото си искаш. Единственото условие да бъдеш част от тази страна е да дадеш сърцето, мислите и волята си на нейния владетел. Не си мислете, че той е злоупотребявал с тях, напротив неговите мисли са били винаги за добро на хората.
Когато реши да стане част от тази интересна страна, той почувства голяма промяна в себе си. Заяжданията, заплахите, униженията, оскърбленията и всякакъв вид натиск върху него, не оказваха вее същото въздействие, както преди.
Хората, които постъпваха несправедливо към него, предизвикваха в малкото му сърце съжаление и разбиране. Той искаше да ги прегърне и да им каже, че не им се сърди за стореното, защото владетелят на онази странна страна беше влял любов в сърцето му.
Веднъж застана на един разклон. Двата пътя не загатваха по никакъв начин, какво очаква човека, ако тръгне по един от тях.
Докато се чудеше на къде да тръгне, видя много напред силуета на стареца, който беше му разказвал за чудната страна. Той взе решение да го последва, но някаква примамлива музика отвлече погледа му към другия път. Там започнаха да се появяват красиви цветя и прекрасни животни. Наоколо се носеше нежен аромат и сладка омая. Мислите му отново го върнах към другия път и старец, но някакво тихо гласче му нашепна:
– Какво толкова, ще се порадваш на всичко това, а после пак ще тръгнеш по онзи път, ето къде е, няма да избяга.
И той пое към шумната компания от животни и цветя, съпроводени от възторжена музика и натрапващ се силен аромат. Стъпвайки на този път, той забрави за другия. Увлечен от ставащото наоколо, той се отдалечаваше все повече от разклона.
Новият му живот го сграби в хватката си и не му даваше възможност да си отдъхне. Започна работа, ожени се, родиха му се и деца. Живееше, но имаше чувство, че някъде, някога е загубил нещо много ценно.
Колкото и да се опитваше да си спомни, стигаше до една тъмна преграда, след която следваше мрак и тъмнина. Искаше да тръгне напред, но нещо го дърпаше обратно.
Болката, мъката, страхът и липсата на посока и цел присъстваха ежедневно в живота му.
Проблясъци, като някакъв сън за чудна страна изпълнена със светлина и истина, и някакъв старец, просветваха в съзнанието му, като светкавица раздираща небето за миг.
Веднъж вървеше по една малка улица от големия град. Чу песен. Звучеше му доста познато. Сърцето му лудо заби. Той ускори крачка и се насочи по посока на песента. Колкото повече приближаваше толкова повече спомени се връщаха в главата му.
Той видя малко момче заслушало се в разказа на един побелял старец. Сълзи потекоха по бузите му. В момчето позна себе си. Той знаеше вече какво разказва добрия старец на детето. Топлина заля тялото му и той разбра какво беше загубил през всичките тези години.
Реши да поеме по изоставения преди път. Душата му ликуваше. Любов изпълни сърцето му. Той знаеше, че вече нищо няма да може да го отлъчи от необикновената страна и нейния владетел.