Когато Атанас излезе от стаята на Бинка, в коридорите на болницата имаше много хора. Отец Захарий седеше в края на една от пейките. Атанас изобщо не му обърна внимание.

– Наско, – повика го Захарий.

Атанас се обърна, но не каза нищо.

– Как си? – попита свещеникът.

– Бинка умира.

– Трябва да имаш повече вяра, Наско. Това съвсем не е сигурно. Ела, да поговорим. Нека да се помолим заедно.

Наско избухна:

– По дяволите, сигурно се шегуваш! Моля се от дете, но до сега не съм получил отговор на нито една своя молитва. Търсил съм Бога, четях Словото Му като търсех отговор на много въпроси. И какво получих? Само измама и огорчение. А бедната ми съпруга, – Атанас се задава в сълзите си, – която вярва в Бога ……. до къде стигна?

– Докато хайманосваше, тя те чакаше. Ти разби живота ѝ, но тя остана с теб. ……. Кой знае какво намира в теб. – Свещеникът целия трепереше от гняв. –  Време е да престанеш да се държиш като егоист и да я подкрепиш. Тя има нужда от помощта ти, а не от твоето самосъжаление.

Ако не беше расото Атанас щеше да го зашлеви и да го тръшне в земята.

– Да се самосъжалявам ли? – изрева Атанас. – Единствено ми е жал за твоята безполезна вяра. Накъде си повел жена ми? Там няма надежда.

Отец Захарий за първи път бе толкова раздразнен и възмутен, но той знаеше, че не трябва да се подава на чувствата си.

Атанас бе една загубена овца, която Пастирят вика при себе си. Мъката и болката бяха смачкали и преобразили този човек. Страданието, скръбта и огорчението бяха свили гнездо в сърцето му и той не можеше да види и осъзнае Божията милост.

Какво можеше да се направи за Атанас? ……Свещеника седна на пейката и започна тихо да се моли.

По средата на едно пътуване хвана треска, която едва не го повали. За няколко дни прекоси толкова много часови зони, че започна да изпушва. Трябваше да издържи още четири седмици преди да легне в собственото си легло.
Ето го и поредното летище. Не беше от хората, които постоянно мърморят „О, бедния аз!“, но в този ден се чувстваше напълно потънал в бездънната яма на самосъжалението.
Когато мина проверката на летището разбра, че изхода се намира на самия край на терминала.
Едва влачеше измъченото си от треска тяло през претъпкания коридор. Забеляза възрастна жена мъчеща се да уравновеси обемистия си багаж. След като я попита към кой изход се е запътила, разбра, че се движат към едно и също място.
Предложи  да поноси тежката й чанта. Жената го изгледа недоверчиво и придърпа по близо багажа до себе си. Той смутено й обясни, че няма лоши намерения спрямо нея. Няколко секунди жената се поколеба, но накрая се съгласи и той нарами тежкия й багаж.
Когато дойде време да се качат на борда, той отиде до мястото, където бе седнала. Вдигна отново багажа й и я придружи до самолета. Намести тежките й чанта и едва тогава потърси своето място.
Наглед дребни неща, но в момента, в който облегна глава на седалката, усети, че се чувствува по-добре.
Самосъжалението, в което бе изпаднал преди минути бе изгубило предизвикателната си сила.