По средата на едно пътуване хвана треска, която едва не го повали. За няколко дни прекоси толкова много часови зони, че започна да изпушва. Трябваше да издържи още четири седмици преди да легне в собственото си легло.
Ето го и поредното летище. Не беше от хората, които постоянно мърморят „О, бедния аз!“, но в този ден се чувстваше напълно потънал в бездънната яма на самосъжалението.
Когато мина проверката на летището разбра, че изхода се намира на самия край на терминала.
Едва влачеше измъченото си от треска тяло през претъпкания коридор. Забеляза възрастна жена мъчеща се да уравновеси обемистия си багаж. След като я попита към кой изход се е запътила, разбра, че се движат към едно и също място.
Предложи  да поноси тежката й чанта. Жената го изгледа недоверчиво и придърпа по близо багажа до себе си. Той смутено й обясни, че няма лоши намерения спрямо нея. Няколко секунди жената се поколеба, но накрая се съгласи и той нарами тежкия й багаж.
Когато дойде време да се качат на борда, той отиде до мястото, където бе седнала. Вдигна отново багажа й и я придружи до самолета. Намести тежките й чанта и едва тогава потърси своето място.
Наглед дребни неща, но в момента, в който облегна глава на седалката, усети, че се чувствува по-добре.
Самосъжалението, в което бе изпаднал преди минути бе изгубило предизвикателната си сила.