Скоро го гледах как не дебнеше край плета на Кера, най-хубавата мома в селото. Днес го срещнах  край чинара. Поздравих ме се. Не се сдържах и го почнах:
– Къде скиташ в последно време? Не ти се седи сред старите хора?
– Нима за стар ме смяташ? – намигна ми дяволито.
– Гледам окото ти все към младите …
Той се усмихна и поглади брадата си. Наведе глава и рече:
– Че това грях ли е? Мъжът докато е млад опипва всичко без претенции за хубост и години, но когато мине петдесетте, трябва да прави сметка.
– Каква сметка? – загледах го изненадано.
Очаквах да изтърси пак някоя щуротия, беше известен в селото с шегите си.
Той се загледа в пръстите на ръцете си, като че ли щеше да брои и каза:
– Събираш твоите и годините на жена си и ги делиш на две и трябва да получиш само тридесет и две.
– Как така тридесет и две? – не разбирах още на къде бие.
Лицето му доби сурово изражение и започна спокойно да ми обяснява:
– Виж, днес съм на шейсет, стара баба не ми се полага. Да вземем молива и да започнем да правим сметката, колко млада трябва да бъде жената? Да видим, ….осемдесет… Я ти по-добре пресметни…. Е, нека да е малко по-вече.. нали е за добро.
Какво да го правиш нежна душа е, има своите увлечения и страсти…

Безкрайното синьо небе с накъдрените млечнобели облаци на хоризонта….Необятното поле с янтарна пшеница, която се полюлява от лекия ветрец, пробягващ между класовете.
Ако сърцето ви се прехласва от този живописен пасторал, то вие ще оцените уникалната инсталация Wheat Glass създадена от американския художник Жан-Пиер Канлис. Това е цяло поле от стъклена пшеница, която автора е „отгледал“ със своите ръце.
Канлис дълго време е работил със стъкло. Основал е собствена компания създаваща удивителни стъклени изделия. Шедьовър на художника е станало стъкленото поле с пшеница Wheat Glass.
Инсталацията с състои от 300 класа, където нито един не не се повтаря. И всичко това е направено на ръка.
Пшениченото поле е опряно на специална поставка, която е оборудвана със допълнително осветление.. Изделието може да се използва като декоративно осветление. Всеки клас е индивидуален, така че от различните класове могат да се оформят разнообразни композиции.
За сега моделът Wheat Glass е само в един екземпляр при Канлис. Но могат да се създадат и други подобни на него.
В зависимост от предназначението инсталацията може да бъде миниатюрна, за украсяване на маса или огромна за допълва не интериора на ниша или витрина, . Единствено поради чупливостта си Wheat Glass има ограничени възможности.

Това стана през 1978 г. на индийско непалската граница.
– Тигърът трябва да умре!Защо не го застреляш със собствените си ръце? – крещеше директорът на горския парк и удряше с юмруци по бюрото си.
– Но вие не разбирате, – настойчиво продължаваше да го убеждава, експертът по тигрите Арджан Сингх.
Той беше дребен оплешивяващ мъж и сега челото му бе прорязано от тревога.
Директорът присви устни неотстъпчиво и избърса потта от месестото си лице с влажната си носна кърпичка. Беше много горещо, макар че щорите бяха спуснати и вентилаторът на тавана не преставаше да бръмчи лениво.
– Но, господин Сингх, вие сте този, който не разбира. Хайде нека разгледаме фактите още веднъж. Какво ще кажете? Скоро е изчезнал човек. Това е жертва номер едно на тигъра. Онова, което е останало от него, след като звяра е приключил с играчката си, не беше достатъчно да се побере дори в кутия за обувки. По-късно изчезна още един човек. Аз лично видях как тигърът ръфа тялото му. Извиках, но звярът не ми обърна никакво внимание. Да бях го застрелял още тогава на място!
– Но тигрите са защитен вид, – не отстъпваше Арджан. – Не можете да стреляте безразборно!
– Човешките същества също трябва да бъдат защитени! – изкрещя директорът. – Вече двама души са мъртви, а вие ме учите как да си гледам работата!
– Но вие наистина не разбирате! – продължи отчаяно Арджан. – Тигрите нападат хора само, когато им се налага.
– Какво искате да кажете с това „когато им се налага“? – едва успя да каже директорът, неспособен вече да владее гнева си, който искреше от очите му.
– Тигрите обикновено не нападат хора, – продължи естествоизпитателят. – Но хората са унищожили в гората обичайната им плячка, като сърни и глигани. Очевидно тигърът е умирал от глад, когато е срещнал жертвите си. Той е трябвало да се нахрани, за да остане жив.
– Точно с човешка плът ли? – сряза го директорът.
Арджан Сингх си пое дълбоко въздух и реши да продължи борбата, без да се отчайва.
– Не забравяйте, че тигрите са вид защитен от закона. Вместо да убиваме този тигър, не бихме ли могли да опитаме да направим нещо друго? Да му оставим няколко бивола, за да има какво какво да яде… Ако не е гладен, изобщо няма да му хрумне да напада хора.
Директорът изпусна една горчива въздишка и каза:
– Ще бъда откровен с вас, господин Сингх. Ако зависеше от мен, този ваш тигър щеше да бъде мъртъв още преди няколко дни. Но очевидно моите шефове са на вашето мнение, че не трябва да го убиваме. За това макар и неохотно, ми се налага да обмисля сериозно ситуацията.
Изминаха няколко дена, а директорът все още не беше взел решение. Междувременно тигърът отново нападна човек. Арджан Сингх внимателно разгледа отпечатъците от лапите и сърцето му замря.
– Да, опасявам се, че е същият, – обърна се той към горския пазач, който бе дошъл с него.
– Е, господин Сингх, – заяви мрачно пазачът, – май директорът най-сетне ще постигне своето. Този тигър вече е мъртъв, от мен да го знаете!
Няколко метра надолу по пътеката, която тигърът бе отъпкал, влачейки плячката си, се търкаляше окървавена човешка глава.
Арджан си представяше презрителния тон на директорът на парка, който казваше:“Аз ви предупредих! Вината е изцяло ваша! Ако ме бяхте послушали, този човек щеше да е жив!“
Естествоизпитателят се ужасяваше от предстоящата среща с директора.
Какво се случи по- нататък?
Шефовете на директора така и не му разрешиха да застреля тигъра и той се принудил да приеме предложението на Арджан Сингх. Тигърът си похапвал от храната, която му оставяли и спрял да напада хора.

Знаете ли кой е Чарлаз Уотъртън? Той е известен британски естественик.
Едно от най-големите удоволствия на Чарлз било да се преструва на бясно куче и да хапе гостите си по глезените. Безобидна детска шегичка, ще кажете. Да, ама Чарлз продължавал да тормози с нея хората и на 57-годишна възраст!
Друга негова страност било отвръщението му към спането на легло. той предпочитал голия под, а за възглавница си подлагал някоя хубава и удобна цепеница.
Този учен предприел няколко пътешествия до Южна Америка с цел намиране на нови видове животни. Щом обаче откриел някой ценен екземпляр, го застрелвал. После препарирал тялото, за да може да си го изучава на спокойствие.
Веднъж дори пленил цял алигатор, като преди това му се наложило да се бори с него с голи ръце.
Накрая се завърнал в имението си в Англия и похарчил 10 хиляди лири, за да го превърне в първия в света природен резерват. Да, Уотъртън наистина обичал животните, дори накарал да построят конюшната мъ така, че конете вътре да могат да си „говорят“.

При един старец дошла една семейна двойка. Жената била много притеснена и казала:
– Бремена съм, а вече имам четири деца. Ако родя пето, няма да можем да се изхраним. Моля те, благослови ме да направя аборт.
– Виждам, че живота ти не е лесен, казал старецът, –  но как да ви благословя, да убиете детето си? По-добре убий най-голямата си дъщеря, тя е вече на 15 години, поживяла е, видяла е доста неща в света. А това мъничкото още и слънчев лъч не е видяло, несправедливо ще бъде да го лишиш  от тази възможност.
Ужасена жената закрила лицето си с ръце и заплакала.