Почти всяка нощ Виолета се събуждаше и скачаше от леглото си цялата плувнала в пот. Само силният топъл душ можеше да отмие ужаса, който преживяваше в съня си.

Едва дочакваше утрото. Тя се страхуваше да заспи, не искаше пак да попадне в кошмарите си. Но накрая пак се унасяше ……

Не смееше да погледне ръцете и краката си, беше покрила всички огледала в къщата, за да не вижда отражението си. Болестта ѝ бе отнела красотата, но тя още не се предаваше.

Момчил скоро щеше да се върне. Тя набра цветя от градината и ги сложи във вази на подходящи места. Домът се изпълни с нежен аромат.

Виолета не бе успяла да се свърже с Момчил по телефона, но Стефка я успокои:

– Милко се обади. Двамата с Момчил са добре и ще си дойдат след един ден.

Виолета реши да излезе и да се поразходи малко, без да има някаква определена цел.

Чувстваше изпълнена с енергия, готова бе да превземе света, да се справи със всяко изпречило ѝ се предизвикателство.

Докато се разхождаше забеляза неща, който до сега не ѝ бяха правили впечатление. Например, симетрията на еловите дървета край езерото.

Едва днес се разкри пред нея красотата на малката стара църква, чийто купол се протягаше към небесата.

Всички хора сякаш ѝ се усмихваха и я поздравяваха с кимване на глава. В очите им виждаше надежда, която я заразяваше.

– Въпреки всичко, – каза си тя, – винаги има надежда.

Спомни си какво ѝ бе казал Момчил малко преди да замине в командировка:

– Човешкият дух побеждава всякакви бедствия физически, умствени и духовни, опирайки се на Бога. Пред нас изникват множество предизвикателства, както и твоята болест, но има кой да ни помогне във всичко това.

– Да, – беше му казала Виолета, – Бог вдъхва оптимизъм, дава сила, въздейства на волята ни за живот, но преди всичко ни окриля с надежда.

– Бог води духа на човека – бе се засмял Момчил – само към победи.

Виолета бе спокойна и окрилена. Момчил скоро щеше да си дойде. Болестта не ѝ изглеждаше толкова страшна и тя се усмихна. Вдигна ръце нагоре и благодари за всичко на Създателя си.

Улицата пред малката църква бе пуста. Желязко се бе втренчил във витражите на прозорците. Прекрачи прага на църквата и влезе. Това място бе изпълнено с миризма на тамян и восък.

Желязко си спомни времето, когато всичко това носеше определен смисъл за него. Някога влизането в църква му носеше успокоение и уют. Това бе мястото, където можеше да дойде  и да се помоли, да потърси помощ или услуга или просто да намери събеседник

Тук той бе разговарял с Бога и Той го слушаше. Като дете Желязко бе сигурен дори, че Бог му отговаря. За него това беше едно малко чудо.

Но с течение на времето имаше чувство, че Бог вече не го слуша. В живота му се случиха доста неприятни неща и бе загубил вярата си. Реши, че се е заблудил, че Бог  не му е говорил.

По светски си обясни, че собственото му подсъзнание оформя отговорите на въпросите, които си задаваше, че те са били някъде дълбоко заровени в него, но той не го е осъзнавал.

Всичко, на което го бяха учили като малък му се струваше като приказка, към която човек се придържа в тежки времена, която му осигурява една фалшива котва, за която да се захване.

Цялото великолепие и церемониалност в църквата, за него се бе превърнало в лицемерие. Всички бяха убедени, че техния Бог е истинския, че те са праведни и ако са негови последователи, ще намерят покой и спокойствие в отвъдния живот, но това не важеше за него.

Срещна Зина и продължи да ходи с нея на църква, но нямаше смелост да ѝ разкрие , че е загубил детската си вяра в Бога, страхуваше се да не я загуби. Беше влюбен, а какво ли не прави човек в името на любовта.

В неделя, когато беше на църква, докато другите се молеха, той си мислеше за децата, работата и съпругата си. Привидно изпълняваше всички ритуали , но не изразяваше гласно мнението си.

Но когато научи, че диагнозата на жена си в болницата, окончателно реши, че няма Бог.

Но сега той отново бе тук , в църквата. Зина му бе подарила златно кръстче и му  го беше окачила на врата. Тогава му бе казала:

– Носи го и никога не го сваляй от себе си!

Той го носеше, не защото вярваше в онова, което символизираше кръстът, а просто като украшение.

Желязко обхвана с ръце малкото кръстче, но в него не усети никаква сила. Беше дошъл в църквата не заради това, което вярваше, а заради онова, в което вярваше Зина.

Вътре бяха коленичили няколко вярващи потънали в молитва.

Желязко неволно коленичи и затвори очи. Почувства се като онова малко дете, което със страхопочитание влизаше на богослуженията.

Изплака тихо мъката си и усети мир в сърцето си. И докато се чудеше какво да прави, той чу съвсем ясно:

– Има надежда за жената Зина, само вярвай!

Ботьо се опитваше някак да се настани на неудобния стол. Румяна бе омотана цялата в тръбички и спеше. Апаратите просветваха спокойно край нея и едва доловимо издаваха звук.

Дежурната сестра в отделението държеше много на реда. Тялото ѝ бе широкоплещесто, лицето сурово, а ръцете ѝ бяха обемисти. Въпреки това по характер бе много състрадателен човек. На нея винаги ѝ възлагаха най-тежките случаи.

– Господине, – Ботьо долови загриженост в гласа ѝ, когато тя се показа на вратата. – Приберете се в къщи и се наспете. Имате нужда от почивка.

– Дори и да се прибера, няма да мога да заспя, – въздъхна Ботьо.

Сестрата влезе разчисти пръснатите хартийки, събра празните опаковки от храната и приведе стаята в безукорен вид.

Ботьо наблюдаваше леките ѝ и бързи движения и си помисли: „Ех, да можеше с такава ловкост и сръчност да се възстанови и здравето на Румяна.

– Разберете, – каза сестрата, – ако сте вял, посърнал и недоспал, когато се събуди съпругата ви, като ви види такъв, изобщо няма да се зарадва. Ако сте в такова състояние няма да ѝ помогнете много.

– Едва ли някога съм бил в отлична форма за нея, – леко се усмихна Ботьо.

– В такъв случай е време да се постараете, –  каза сестрата. – Не бива да се обвинявате за нейното състояние.

– Ами, ако наистина съм виновен? – попита смутено Ботьо.

– Вие не сте първия, който разсъждава така, – каза сестрата. – Хората търсят причина за сполетялото ги нещастие. И когато не намерят някакво логично обяснение, започват да обвиняват себе си.

Тази едра жена знаеше, че близките на пациентите също се нуждаят от подкрепа и насърчение, както и самите болни.

Тя бе разговарял с Румяна за Ботьо и бе разбрала, че на този човек му е нужен приятел или някой на който да се довери,  да разговаря с него, но най-вече да сподели мъката си.

На Андрей изобщо не му се говореше. До сега не се бе чувствал толкова безпомощен. Дида седеше на другия край на масата и също мълчеше. Андрей не веднъж се бе прибирал в подобно състояние. Тя знаеше, че не трябва да го притиска с въпроси

Когато решеше, той сам започваше да говори, а тя само трябваше да го изслуша. Свалянето на товара от плещите обикновено помагаше, но болката при преживяното можеше да се случи толкова голяма, че бяха нужни седмици, дори години, за да се стопи.

Децата тичаха наоколо и крещяха. Андрей  много се раздразни от шума и Дида забеляза това.

– Може ли малко по-тихо? – подвикна Дида с надежда, че ще предотврати избухването на съпруга си.

Но децата са си деца. Те закрещяха още по-силно.

Андрей удари масата, каната на нея подскочи и се разби в пода. Навсякъде плисна сок. Андрей скочи от стола и изкрещя:

– Не чувате ли какво казва майка ви? Само за вас ли няма правила? До гуша ми дойде от отсъствието на уважение в този дом. До тук беше, ясно ли ви е?

Момчетата се заковаха. Уплашиха се, но не се разплакаха. Баща им рядко си изпускаше нервите, но случеше ли се, наказанията бяха много жестоки.

Дида издърпа децата и каза малко по-спокойно:

– Отивайте в стаята си. Облечете пижамите си. Измийте си зъбите си и може да гледате, но само един филм.

Андрей крачеше напред назад в стаята. Ръцете му от време на време се свиваха в юмруци. Не можеше повече да крие причината и започна:

– Всичко е заради Симон. Разказа ми всичко. Откраднал е нещо от столицата, а ме излъга че заминава само по работа. Трябваше да бъде арестуван.

– Направил го е заради майка си, – тихо каза Дида. – Нали знаеш, че е тежко болна. Предстоеше ѝ операция, а знаеш колко скъпи са те сега.

– Но аз не съм измислил законите и правилата, – безпомощно вдигна ръце Андрей. – Иди го кажи на съдията.

– Пак ще го тикнат зад решетките, а майка му какво ще прави без него? – попита с болка Дида.

– Разбрах, че майка му има рак, – въздъхна Андрей. – Никакво лечение или операция не биха и помогнали. Има разсейки из цялото тяло.

– Сигурно ли е? – Очите на Дида се напълниха със сълзи, тя познаваше тази жена.

Двамата стояха и мълчаха. бяха прекарали заедно 15 години. През всичкото време той бе по-силния от двамата. Погреба майка си, брат си, дори един много добър приятел и не бе проронил нито една сълза, но сега просто стоеше и сълзите се стичаха по лицето му.

След като се успокои, Андрей отиде до детската стая. Дълго гледаше заспалите си деца. Те бяха толкова невинни и весели, животът още не бе ограбил мечтите им. Родителите искат да предпазят децата си от грубата реалност. А той какво направи?

Андрей се срамуваше, че избухна. Те бяха просто деца. толкова се стараеше да не бъде като баща си. Участваше активно във отглеждането и възпитанието им. Беше им станал треньор и приятел. Искаше да бъде всичко онова  за тях, което не беше баща му за него. И в повечето случаи успяваше.

Но избухването тази вечер му показа, че той не е по-различен от баща си. Сега Андрей разбираше, че привидното отсъствие на внимание от страна на баща му е бил неговия начин, да го предпази от света на възрастните.

Наведе се над децата си и ги целуна. Безмълвно им благодари, че му бяха помогнали да порасне и да се осъзнае.

Тържествуващият вик на твърдата вяра е в пълна противоположност на стоновете, идващи от колебливата вяра и плачещите сърца, водещи към униние.

Между многото „тайни на Господа“ не знам друга, която да генерира такъв тържествуващ вик на вяра.

Бог каза на Исус Навин: „Ето, Аз предадох в ръката ти Ерихон, царя му и силните хората в него“. Той не каза: „Аз ще предам“, а „Аз предадох“. Ерихон вече им е принадлежал, а тогава те са били призовани да го овладеят.

Въпросът е как да го направят? Всичко изглеждало невъзможно, но Господ им изявил своя план.

Трудно е да си представим, че възклицанията на израелския народ са могли да причинят падането на ерихонските стени.

Тайната на тяхната победа е скрита в този възглас. Това бил вик на дръзновената им вяра, основана изключително на Божието Слово, изискващо обещаната победа, въпреки че нямало никакъв признак за нея, както и възможност за изпълнението ѝ.

Бог им отговорил според вярата. И когато те извикали, Бог подействал да паднат ерихонските стени.

Бог обявил на израелския народ, че предава града в ръцете му и народът приел това за свършен факт.

На страниците на Писанието е описана тази триумфална победа на вярата:

„Чрез вяра ерихонските стени паднаха след седмодневно обикаляне около тях“.