В края на 19 век Британската империя водела бойни действия в Южна Африка, опитвайки се да заема цялата южна част на континента.

През 1879 г. британците започнали военна кампания против независимото кралство Зулу, стремейки се да го превземат.

Англичаните предполагали, че войната ще бъде лека, защото зулусите не използвали съвременни оръжия, а предпочитали техните двуметрови копия с дълги накрайници.

Това копие се оказало смъртоносно оръжие в ръцете на войните, които столетия се обучавали с него.

24 хиляди зулуси с хладно оръжие разбили 2 хиляди англичани с огнестрелно оръжие.

В черно белия филм на Чарли Чаплин комичната ситуация се създава благодарение на това, че ръцете не слушат „собственика си“. Те живеят свой „собствен“ живот, който не се съгласува със човека, който ги притежава.

В живота подобен синдром на „чуждите ръце“ съвсем не носи радост на тези, които страдат от този комплекс невропсихични разстройства.

За първи път на това заболяване е обърнал внимание немският невролог Курт Голщейн, когато ужасен забелязал, как лявата ръка на спяща пациентка започнала да я души.

Изследванията показали, че болестта възниква в резултат на щетите, причинени от нарушаване на сигналите между мозъчните полукълба.

По онова време при лечение на епилепсия медицината практикувала разрязване на съединените полукълба, което прекратявало заболяването, но предизвиквало синдром на „чуждите ръце“.

Земята все още бе топла, а въздуха бе натежал от аромат. Слънцето се канеше да залезе, а три рошави облачета се носеха от вятъра в незнайна посока.

Ина погледна Меги и се засмя:

– Пак си се отнесла нанякъде.

– Знаеш ли, като гледам носещите се облаци си мисля за „песен“ – каза Меги – или „музика“.  Лошото е, че не разбирам тези думи. Баба ми разказваше, че много ми е пяла преди да загубя слуха си, но аз нищо не помня.

– Всички чуващи са едни и същи, – махна с ръка Ина. – Когато ни видят питат: „Липсва ли ти птичата песен? А музиката?“

– Музиката и песните са важни за тях, – каза Меги.

– Нима може да ми липсва нещо, което не познавам? Какво като не чувам птиците, нали ги виждам, – смръщи вежди Ина.

Меги понякога имаше чувство, че усеща шума на падащото листо, драскането на котката по прозореца, краката на другите деца, когато тичат по тревата, но с никого не бе споделяла това.

– Колко глупаво е, – каза тъжно с ръце Ина, – спомените ми за различни звуци са изчезнали, сякаш са се стопили. Но имам чувство, че мозъкът ми помни музиката.

– Не, не е глупаво, – заръкомаха Меги.

– Не знам защо, – каза Ина, – но в последно време сънувам, че всички говорят около мен и аз ги разбирам, но звуците на песните … не си спомням. Всичко е толкова объркано.

Меги с ръцете си оформи въображаемо яйце, а след това го разбърка като конци на кълбо. Двете момичета избухнаха в смях.

– Изпитвала ли си съжаление, че си такава? – попита Меги.

– Понякога си мисля, че животът на чуващите е лесен, независимо от това, че и те си имат проблеми. Но техните мозъци не са забравили звуците, нито умението да говорят. А ние трябва да се учим отново да говорим, чупейки непривично ръцете си.

– Мама още се надява на чудо, – каза Меги, – чувството ѝ за вина не ѝ дава покой и тя упорства, иска отново да чувам.

Двете приятелки се хванаха за ръце и продължиха мълчаливо разходката си в градината.

Забелязали ли сте, че една от стюардесите преди кацане държи ръцете си отзад зад гърба?

След провеждане на инструктаж по безопасност, когато пътниците вече са пристегнали коланите си, стюардесата минава няколко пъти през салона, като държи ръцете си зад гърба си.

В този момент, тя очевидно не е ангажирани в проверка на предпазните колани.

В действителност стюардесата преброява пътниците. Понякога това става непосредствено преди кацането на самолета, а се случва стюардесите да правят това, когато всички са седнали на местата си.

В ръцете си зад гърба те държат брояч, на който „кликват“ за всеки пътник.
Сега една загадка остана по-малко.

Баба Стефана влезе в кухнята, повдигна вежди и каза на Ема и майка ѝ:

– Какъв е този шум, който вдигате?

Но когато видя капака на тенджерата на пода, покрит с теракота и шала, който Ема бе свалила от очите си, разбра какво става. Двете бяха експериментирали, за да разберат дали слухът на Ема се е възвърнал.

Трите стояха смутени и се гледаха мълчаливо. Ема бързо излезе от стаята.

– Губиш си времето,  Ана, – каза баба Стефана. – Ако наистина искаш да и помогнеш, накарай Ема да се събуе боса. Дай ѝ възможност да усети вибрациите по стъпалата си.

Ана много уважаваше старата жена, все пак тя ѝ беше майка, но не винаги бе съгласна с нея.

– По-добре я изпрати с специално училище за нея, – продължи баба Стефана. – На двадесет километра от тук има такова. До там има редовен превоз, лесно ще я водим и прибираме у дома. Това училище е на повече от четвърт век, има богат опит.

Ана въздъхна, но нищо не каза.

– И на мен ще ми бъде тежко като замине, – каза с мъка баба Стефана, – но тя трябва да се научи да чете и пише. Там ще я обучат на езика на жестовете. Вече използва ръцете и цялото си тяло, когато разговаря с нас. Тя учи бързо, знаеш, че има доста пъргав им.

Баба Стефана постави ръка на рамото на Ана и с омекнал глас каза:

– Приеми я такава, каквато е. Престани да се самообвиняваш. За това, че Ема се разболя и изгуби слуха си, нямаш вина. Каквото и да опитваш, дори много силно да го желаеш, не можеш да върнеш слуха на детето.

Ана тресна капака на масата и започна да мачка шала в ръцете си.

„Аз сам ще я обучавам и ще реша къде да я изпратя, – мислеше упорито Ана. – Само аз съм виновна за нейното оглушаване, за това ще направя всичко, за да си върне поне част от слуха“.