Иван Петров се бе наложил вече в професията си. Пациентите го обичаха и го уважаваха.

– Защо не поиска да станеш професор? – попита го един от приятелите му. – Ето Николов, който работеше с теб отдавна е академик.

– Скъпо губене на време заради някаква си титла, – засмя се Петров.- Хубавото вино е плод на любовта между хубавото грозде и самоотвержният труд на човека.

– И все пак …, – не довърши приятелят му.

– Знаеш, че нямам деца, затова се отдадох на работата си, а тя ми се отблагодари с всичко. Ако на някого нещо не му достига, търчи за признание. Разбери, – махна с ръка Петров, – Лошото вино, дори в бутилка с лъскав етикет, се вкисва . Няма значение, че са малко на брои признанията ни, но хората ще използват резултатите, които съм постигнал,  с удоволствие.

Една бабичка продаваше репички в края на пазара. Даваше ги по лев за връзка.

Всеки ден при нея идваше млад мъж, даваше ѝ по един лев, но не взимаше репички.

Един ден, когато младият човек, отново се отби при бабичката, тя го хвана за ръката.

– Искате да знаете, защо оставям пари, но не вземам репичките ви? – попита мъжът.

– Не, това изобщо не ме интересува, – каза бабата, – просто днес връзката е по два лева …..

Това се случи преди четири години. Дора много добре си спомняше този ден.
Тя вървеше към фермата с един кош, а в църквата имаше опело.

Извикаха я две жени, които седяха на пейката. Дора не ги бе виждала по-рано тука. Едната бе на педесет и изглеждаше на добре обезпечен човек. Другата бе по-млада и също така стилно облечена, навярно дъщеря ѝ.

Дора ги приближи.

– Можете ли да ми кажете, кога ще свърши всичко това? – Махна с ръка по-възрастната към църквата. – Искам да си запаля свещ.

– Вие и сега можете да влезете, – каза Дора. – По време на опело това не е забранено. Те са в дясно, а вие отидете към светилника, който е от ляво. Там е свободно и никой няма да ви пречи.

– Не, няма да отидем. Ще почакаме.

– Ще трябва дълго да чакате. Опелото скоро почна.

– Няма нищо. Все още ми е рано да гледам …..смърт, гробове. Рано ми е да мисля за всичко това, – каза с раздразнение жената, а дъщеря ѝ закима в знак на съгласие.

В църквата имаше опело на момче. Двама мъже изнесоха майка му, която бе изпаднала в безсъзнание.

Дора си спомни думите на баща си: „Живей всеки ден, сякаш той е последния“.

И тя отиде при жената и дъщеря ѝ и им говори, че никой не знае кога ще дойде денят му, но човек трябва да бъде готов за него …..

Мина цяла година. Дора влезе в църквата и там завари младо момиче, което ѝ се усмихна.

– Дойдох да запаля една свещ, – това беше дъщерята на онази жена, „за която смъртта, гробовете, бяха неща , за които е много рано да мисли…“

– Как е майка ви? – попита Дора.

– Тя почина преди един месец. Инсулт. Щяхме да пътуваме  на екскурзия в Европа, но…

– Много съжалявам, – каза Дора.

А в главата ѝ започна да се върти като досадна муха мисълта: “ Твърде рано е да мисля за всичко това…“

Течеше 10-я квалификационния мач за Националната купа.

След подаване от фланга полузащитникът Петър Златков удари главата си в земята след сблъсък с Людмил Пиперков.

Неочаквано Петър получи епилептичен припадък. Съотборниците му започнаха да спорят с рефера по повод станалия инцидент.

Тогава се Тодор се притече на помощ на Петър, който бе започнал да поглъща езика си. Футболистът оказа първа помощ на съперника си. Скоро при пострадалия дойдоха и лекари.

Те доведоха Петър до съзнание, след което той напусна терена на носилка.

На следващия ден Тодор отиде в хотела, където бе отседнал гостуващият отбор и попита съотборниците на Петър:

– Какво стана с онова момче? Добре ли е вече?

– А, оправи се. Вече е на крака.

– Благодарим ти за намесата там на полето.

– Лекарите казаха, че ако не си се притекъл тогава на помощ, днес щяхме да бъдем на погребението му.

Тодор се зарадва искрено от чутото:

– Радвам се, че се е оправил. Предайте му много поздрави.

– Знаеш ли, той постоянно пита за теб, иска да те види. Можеш да отскочиш до болницата при него. Ще се зарадва.

– Добре ще отида, – каза Тодор, – махна на момчетата с ръка и си тръгна.

Тодор бе известен със скандалните си лудории. През миналия сезон бе отстранен от отбора за оскърбление на треньора си, а също и за нелюбезна забележка по отношение на друг играч.

Беше влязъл в словесен спор с полицаи и едва не го осъдиха на два месеца затвор за обида към длъжностно лице.

Но сега нещата стояха съвсем по друг начин. Той не бе груб и арогантен, а бе спасил живота на съперника си, човек от противниковия отбор.

Тони след дълго скитане по улицата, реши да влезе в магазина. Той не бе голям магазин, но в него имаше голямо количество и разнообразни обувки за малки, големи, мъже, жени, деца, …

Тони бе бедно момче. Разкъсаните му маратонки, от които се подаваха пръстите на краката му, отдавна не бяха сваляни от краката му.

Той влезе уверено в магазина и отиде при една жена, която даваше информация за обувките на тези, които желаеха да си купят нови обувки.

– Извинете, къде могат да се купят най-евтините маратонки? – попита Тони.

Жената му посочи с ръка щанда.

Изведнъж тя спря поглед върху краката на момчето и неусетно леко изсвири с устни.

„Как може да ходи, с такива парцаливи маратонки?“ – помисли си тя.

След това се обърна към Тони, който още не бе поел към посоченото място:

– Тези обувки от първия ден на започване на училище ли ги носиш?

– Да, – плахо отговори Тони.

Момчето наведе очи, а след това продължи, сякаш се извиняваше, че маратонките му са такива:

– Ние в къщи сме четири деца. Татко почина. Мама изкарва  по малко пари, колкото да има за храна, но вечно сме гладни. Тези маратонки бяха първо на Васко, после на Диди, а сега са мои. Васко обича да играе футбол и бързо ги скъса. Те не бяха нови, но запазени. Бяха ги дали на мама за работата ѝ. После Диди ги довърши, като се правеше на барелина и стъпваше  с тях на пръсти. Сега са мои, макар и окъсани нацяло….

Когато жената го изслуша, тя му каза нежно:

– Избери си, които обувки искаш, аз ще ги платя.

Тони бе като зашеметен. Той не можеше да повярва, че такова чудо може да му се случи и то точно на него. Със зинала уста момчето гледаше великодушната жена и от страх не помръдваше, да не би чудото да се развали.

– Отиди и се избери обувки, хайде, – подкани го жената. – Но ми обещай, че ще се учиш отлично и в училище ще се държиш добре.

Момчето клатеше само глава в знак на съгласие.

Тони излезе от магазина щастлив и доволен, притискайки нежно до гърдите си кутията, в която лежаха неговите нови маратонки.

Да помагаш на хората е прекрасно. Нека не забравяме за тези около нас, които се нуждаят от нашата помощ.