Петър за първи път щеше да отиде на концерт на известен изпълнител. Това бе награда за успехите му по музика, които бе постигнал до сега на пиано.

Стегнат и добре облечен, Петър търпеливо чакаше да го повикат, да тръгнат за концерта.

Седейки във фотьойла, той задрема.

Изведнъж се намери в една голяма сграда.

Любопитството го поведе и той стигна до една врата, на която пишеше: „Забранено за външни лица“.

– Щом съм тук не съм външен, – каза си Петър.

Усмихна се, натисна дръжката на вратата и влезе.

Бе почти тъмно. Малко встрани той забеляза рояла, който се намираше само на няколко крачки от него.

Ръцете го засърбяха. Петър стигна до него седна на столчето и засвири.

Изведнъж се вдигна завеса и силна светлина заслепи момчето.

Петър замря.

– Продължавай не спирай, свири, – каза му непознат мъж, който се бе появил внезапно.

Петър насърчен от благия поглед на мъжа, продължи да свири.

Непознатият положи лявата си ръка върху клавишите и засвири. След това дясната му ръка застана от другата страна на момчето и ….. двамата засвириха заедно.

Музиката бе силна и завладяваща. Петър усещаше синхронна и се увличаше още повече. Това бе необикновен момент за него.

Изведнъж го стресна гласът на майка му:

– Хайде, Петре, тръгваме.

Момчето подскочи и разтърка очи.

– Как може да ме прекъсне на най-хубавото място?! – с тъга си каза Петър.

Неочаквано момчето долови тих и нежен глас:

– Продължавай не спирай да свириш. Заедно ще изсвирим най-прекрасното Мое произведение.

Петър се усмихна и тръгна с майка си за концерта.

Времето се постопли и в салона на читалището отново се появиха желаещи да дават концерти.
Това беше като полъх на освежаване в сезон, който всички очакваха с нетърпение. Не само поради затоплянето, но и заради промените, както ставаха, както в природата, така и в хората.

Игор Симеонов успя да извоюва поредната си победа. След дълги преговори, той обеща на хората работещи в читалището:

– Ще чуете прекрасна музика, предимно от класиците. Вярвам, че ще останете доволни.

– На сцената имаме добре акордирано пиано …. – започна да обяснява Николов.

Той бе човекът, който се грижеше за добрата организация на подобни мероприятия, но внезапно бе прекъснат от скочилия Симеонов:

– Пиано? – засмя се саркастично Игор. – Вижте какво, колкото и добре да сте акордирали пианото си, то няма да ми върши работа.

– А на какво ще свирите? – погледна го с недоумение Николов.

– Аз имам прекрасен роял, – уточни Симеонов. – Той има такъв прекрасен глас, че когато човек седне да свири на него, музиката се лее като вълшебна приказка от звуци.

– И вие ще го докарате тук? – попита изумен Николов.

– Той не е толкова далече, – засмя се Симеонов. – Предната седмица свирих в друг град, който се намира само на 25 километра от вашия. Роялът винаги ме следва, където и да отида.

И наистина „висококачественият“ музикален инструмент пристигна, но трябваха носачи, които да го пренесат на сцената. За съжаление нямаше такива хора на разположение.

От там мина младеж в работни дрехи, целите изпръскани с вар и Симеонов се обърна към него:

– Извинете, бихте ли ми помогнали. Довечеря ще свиря във вашия град. Докараха ми рояла, но няма кой да го пренесе на сцената.

Младежът бе як и мускулест, за него това не бе проблем.

– Добре, бих ви помогнал, но съм сам. Ако вие дадете едно рамо…, – каза нерешително младежът, – ще успеем двамата.

На Симеонов му хареса идеята. Винаги минаваше за слабак. Често му се присмиваха за несъразмерната му фигура, А сега се намери човек, които не се притесняваше от вида му и го помоли за помощ.

„Защо пък не, – каза си Игор“.

Двамата хванаха рояла, внесоха го в салона и го качиха на сцената. Симеонов седна на първия ред, да отдъхне. Младежът също седна, но пред рояла. Ръцете му погалиха клавишите и под тях се разнесе музика и то не каква да е. Той свиреше кантата на Бах.

Чули музиката любопитни глави се показаха на вратата, а после нахлуха в салона и приседнаха на близките редове.

Изпълнението бе съвършено. Учудени лица устремиха поглед към якия младеж, който унесено продължаваше да свири.

Когато свърши, от салона се чуха ръкопляскания.

– Дори и аз не съм свирил така на този роял, – каза Игор. – Бях усетил прекрасният му звук, но  …. който и да сте младежо …. след вас не бих могъл да свиря….

Николов бързо влезе в салона и понеже беше чул само последните думи на Симеонов изкрещя на младежа:

– Какво си въобразяваш, че правиш там? Да не си повредил музикалния инструмент на нашия гост. Отивай си на строежа, тук не ти е мястото.

Младежът стана, слезе от сцената и спокойно се отправи към вратата.

– Какво говорите? – притеснено започна Игор. – Той е истински талант. Какъв строеж? Дори аз не бих могъл да свиря така….

Всички погледи се устремиха към вратата, но младежът бързо бе напуснал сградата …

Веднъж младият чиновник Барт, който имал необикновено красив тенор, отишъл при Бетовен. Заварил маестрото в лошо настроение. Бетовен се готвел да унищожи някакви изписани нотни листове и вече ги поднасял към към горящата свещ, когато Барт скочил и викнал:
– Какво правите?
– Написах песен, но не ми хареса и възнамерявам да я унищожа…..
– Разрешете да погледна, маестро!
Барт седнал на рояла и изпял песента с такова чувство, че Бетовен останал във възторг и умиление.
– Знаете ли, млади човече, мисля че се е получила хубава песен!  – казал своенравния гений.
Така бил спасен известния романс на Бетовен „Аделаида“.
След по-малко от две седмици, това произведение се разнесло из целия град, предизвикващо всеобщо възхищение……

Веднъж в дома на Глинка се събрали приятели. На трите рояла, които се намирали в гостната на композитора, решили заедно да свирят произведения на Бетховен.

Трябва да отбележим, че те много обичали музиката на Бетховен, но били дилетанти.

След пет минути Глинка сложил ръка зад гърба си и започнал нервно да крачи в салона.

– Михаил Иванович какво ви е? Защо така пристъпяте напред-назад? – попитал един от музициращите гости.

– Така не може, господа, – възкликнал Глинка отчаян. – От половин час изтезавате и без това нещастния Бетховен. Имайте милост! Бетховен никога не е писал, вашите импровизации.

–

Франц Шуберт е живял само 31 години. Той е бил цяло поколение по-млад от Бетховен, но го е надживял само с половин година.
През краткия си и труден живот е успял да напише повече от хиляда произведения.
Признанието на таланта му започва с единственият му концерт, състоял се на 26 март 1828г.
Въпреки, че бил изключително надарен музикант, животът му е бил съпроводен от лишения и бедност. В продължение на много години, за да свърже двата края, е бил принуден да дава уроци, но това не довело до значително подобрение на материалните му състояние.
Хонорарът, който получил за първото и последното си излизане пред публика, което преминало с голям успех, помогнал на Шуберт да си купи собствен роял.
Още през ноември същата година композиторът заболява от тиф и умира. На паметника на гроба му е написано „Тук е погребано голямо съкровище и много прекрасни надежди“.