Богослужението в храма скоро бе започнало. Изведнъж на вратата на църквата се появи девойка. Тя смутено огледа седящите пред нея хора. Беше облечена в рокля разкриваща доста от снагата , гърдите и краката ѝ.

Тези, които я видяха се намръщиха и неодобрително заклатиха глави. Девойката въпреки всичко седна на едно от празните места, които се намират до вратата и впери поглед в проповедника.

До момичето се приближи възрастна жена и шепнешком ѝ се скара:

– Къде мислиш, че се намираш? Тук не е дискотека, а Божий дом. Иди си в къщи преоблечи се и тогава ела.

Девойката бързо се изниза навън от близката врата. А възрастната жена продължи усърдно да се моли на Бога вярвайки, че е направило едно благородно деяние.

Богослужението свърши и всички весели и доволни напуснаха църквата.

Когато възрастната жена се прибра в къщи, усети силна умора и реши да си почине. Сънят бързо я обгърна с воала си и тя се отпусна в прегръдката му.

Неочаквано ѝ се яви Исус Христос. Лицето му бе тъжно, бе изпълнено с много мъка и болка.

Старицата съчувствено попита:

– Какво ти е, Господи?

– Какво направи? – меко я укори Той.

– Сбърках ли нещо, Боже? – стъписа се възрастната жена.

– Защо изгони момичето от църквата? Знаеш ли от кога я чаках?!

Похвали се разсеяността на своите приятели:

– Решила съм за празниците да си ушия нова рокля.

Приятелите ѝ много добре я познаваха и за това я предупредиха:

– Внимавай как ще я скроиш!

– Гледай да не я ушиеш така, че после да не можеш да я облечеш!

А най-добрата ѝ приятелка я посъветва:

– Седем пъти мери, един път режи!

– Знам, знам, – казала разсеяността, – тази поговорка съм я чувала още от баба си. Благодаря за съветите, но всичко това съм слушала много пъти, няма да сгреша. Нима се съмнявате, че мога да си ушия хубава рокля?

Приятелите ѝ само вдигнаха рамене. Те знаеха, че с нея трудно се спори. Каквото и да кажеха по-нататък, тя нямаше да ги послуша и я оставиха да прави, каквото си иска.

Много скоро роклята бе готова.

Разсеяността я облече и отиде да се покаже на приятелите си.

Когато я видяха, те прехапаха устни и се ужасиха:

– Какво си направила?

– Какви са тези парцали на теб? От къде ги взе?

– Как откъде? – учуди се разсеяността. – Нали ме посъветвахте един път да меря и седем пъти да режа?

Приятелите ѝ разпериха ръце и се отказаха да ѝ обясняват какво не е наред. Има ли смисъл да обясняваш на някой, който изобщо не иска да те слуша?

От тогава никой за нищо не я съветваше, защото се страхуваше, че ще направи по-голяма поразия.

На 36 етаж ставаше нещо. Наоколо се суетяха група от полицаи. Андрей повдигна глава и видя жена, която се готвеше да скочи. Тя беше облечена в скъпа рокля и имаше представителен външен вид.

Полицаите се опитваха да я убедят:

– Не стойте близо до перваза!

– Глупаво е да скачате.

– Не се наранявайте!

– Не дайте така, за всяка ситуация има изход.

Но усилията им бяха напразни.

Андрей прецени положението и попита капитана:

– Мога ли да се доближа до тази жена и да разговарям с нея?

Капитанът само вдигна рамене и безпомощно каза:

– Всичко опитахме …. пробвайте и вие….. вече няма какво да губим.

Андрей се опита да доближи до жената, но тя изкрещя:

– Не се приближавайте! Ще скоча!

Андрей отстъпи една крачка назад, но не се отказа, а кротко проговори:

– Съжалявам, навярно смятате, че никой не ви обича?!

Това привлече вниманието ѝ, може би защото тя не очакваше някой да я заговори така.

Андрей продължи:

– Вероятно внуците ви не ви уважават достатъчно?

Изведнъж тя се приближи към него и категорично заяви:

– Семейството ми ме обича и внуците ми са чудесни.

– Може би сте обеднели и се чувствате прекалено отчаяна, за да искате да скочите, – опитваше да налучка истинската причина Андрей.

– Аз и гладна? – жената с жест посочи скъпата си дреха. – Живея в луксозен апартамент в центъра на града.

Андрей направи една крачка напред, сега той се намираше на метър и половина от нея.

– Тогава защо искате да се самоубиете?

– Не помня. Забравям……

Андрей бавно и спокойно я накара да си спомни за хубавите неща, които ѝ се бяха случили в живота и за които би могла да благодари.

Разговорът бе дълъг. Жената извади снимките на внуците си и ги показа на Андрей. Разказа му за всичките членове на семейството си.

– А можете ли да благодарите на всички хора, за които ми разказахте и най-вече на Бог?

– Да, – каза тя възторжено и се усмихна.

Накрая жената се съгласи да се прибере, защото бе разбрала нещо много важно, че благодарните хора са щастливи.

В училището щеше да има тържество. Поля участваше в програмата и много се вълнуваше.

Когато майка ѝ се прибра от работа, тя изтича, прегърна я и попита:

– Мамо, нали знаеш за тържеството?

– Беше за утре от 18 часа, нали? – усмихна се уморено майка ѝ.

– Трябва да ми приготвиш специалните дрехи, – каза загрижено Поля. – Нали не си забравила за тях?

– Не се притеснявай, всичко ще бъде наред, – засмя се майка ѝ.

Вера беше добър родител. Тя никога не бе подвеждала децата си. Цяла вечер се труди над „специалната“ рокля на дъщеря си. Огледа я внимателно и остана доволна от работата си.

На сутринта Вера подаде роклята на дъщеря си. Поля я грабна и бързо я отнесе в стаята си.

Когато се върна майка ѝ каза:

– Можеше поне едно благодаря да кажеш.

Поля изненадано повдигна рамене:

– Мислех, че това е задължение на майката, да приготви дрехите на детето си – и Поля излезе от стаята.

На Вера ѝ стана обидно. Заболя я. Сякаш трудът ѝ не бе уважен.

Изведнъж Вера трепна, тя бе изобличена от тих нашепващ глас:

– Колко пъти си очаквала да благословя работата ти, да те изкарам от затрудненото положение, да ти помогна за това или онова, без да очаквам благодарност в замяна.

– Благодаря Ти, Господи, че винаги си се грижил за мен и семейството ми. Прости ми, че чрез напомняне на дъщеря си, исках да бъде оценен труда ми. Велика е любовта Ти, както и делата Ти. Благодаря ти, Татко Мой!

Матей доживя до преклонна възраст. Той живееше праведно, никого не обиждаше и с честен труд доби богатството си.

Синовете на Матей бяха вече възрастни. Имаше работа за всички. Стопанството се водеше по най-добрия начин. Така се събра и богатството му.

Умря Матей, а душата му се понесе към небесните порти. Дълго стоя той там и чака, но вратата не се отваряше.

И започна старецът да размишлява:

– Не сгрешил ли в нещо?

Матей започна да си припомня земния живот.

– Странно нищо лошо не си спомням, – каза си старецът.

Най-накрая вратата се отвори и излезе един Божий ангел, който каза:

– Твоето име го няма в книгата на живота. Ти си виновен пред Бога.

– В какво? – изненадано попита Матей.

– Ти не осъзнаваш греха в себе си, – укори го ангелът. – Съгрешил си спрямо своите деца. Нищо не си им оставил.

– Как нищо? – възрази Матей. – Колко богатство им завещах…. Не, не е справедлив Божият съд към мен.

Колкото и да му обясняваше Божият служител, старецът си стоеше на своето.

Тогава ангелът го грабна и слезе с него на земята.

– Виж и се убеди сам, – каза му небесният пратеник.

Погледна Матей в дома си, а синовете му ги няма там. Големият лежеше в затвора, защото бе убил брат си по време на делбата на имота, а малкия бе тръгнал по света.

Стопанството беше разорено, хамбара бе празен. В дома цареше бедност и нищета.

Една от снахите в дрипава рокля седеше на земята, а полуголи деца плачеха край нея:

– Мамо, искаме да ядем! Дай ни да хапнем нещо! Гладни сме.

– Ето виждаш ли, – каза ангелът на Матей, – ти  не си се погрижил да обогатиш душите на синовете си, а си бил загрижен за нещо суетно и преходно, трупането на богатство.

Матей разбра греха си и каза:

– Божия съд е праведен.

„Така става с този, който събира имот за себе си, и не богатее в Бога“.

Можеш да имаш богатство, но не му позволявай да те владее. Осъждат се не богатите, а служещите на богатството.

Истинският християнин е свободен от властта на замогването и имотността.