Радослав се беше родил като повечето деца по негово време. Родителите му бяха бедни, дори според скромните стандарти на онова време. Баща му беше продавач, а майка му метачка. Живееха в малък апартамент в един нисък блок. Храната им беше оскъдна. Когато се връщаше от училище се молеше да не види багажа на семейството им изхвърлено на пътя за неплатени сметки.

Той имаше брат и сестра. Нямаше колело и скъпи играчки. Майка му купуваше стар хляб. На филийки намазваше мармалад и заедно с малко чай прекарваха в повечето от дните.

Радослав имаше само два ката дрехи, едните за всеки ден и едни за празник. Обувките му бяха стари и често кърпени, а чорапите се перяха всяка вечер. Скоро получи от баща си нов костюм. Той много се гордееше с него.

Няколко седмици по-късно облечен в новия си костюм заедно с баща си се качиха на тролея и отидоха на гости при един техен роднина, който беше заможен адвокат. Баща му носеше кекс, който майка му беше направила.

Когато пристигнаха, ги посрещна братовчед му Тихомир, който внимателно огледа Радослав. ИзведнъжТихомит избухна в смях:

– Та това е старият ми костюм, – започна да подскача наоколо. – Ей, хора, погледнете, той носи старите ми дрехи!

Радослав беше потресен. През останалото време от посещението беше с изчервено лице, резултат от унижението, което беше преживял.

Докато пътуваха в тролея обратно към къщи, Ради се бореше със сълзите си. Той видя как баща му размени кекса с един куфар пълен с дрехи.

– Не разбирам, – погледна остро баща си, – Ти си вярващ човек. Братовчед ти не е. Ти се молиш всеки ден, той не. Те имат всичко, което си пожелаят, а ние нямаме нищо.

Бащата разбираше напълно болката на сина си. Той кимна с глава и каза с леко напевен глас:

– Това, че живеем според Божията повеля, съблюдавайки Словото Му е правилно. Бог не наказва никого неочаквано. Предупреждава го, изпраща хора да му открият истината, но изчаква. Бог знае какво прави.

Радослав разбираше, че баща му е напълно прав. Това беше последният път в живота му, когато съдеше според това какво и колко притежава човек.

Служители на Центъра за изследване на хората с увреждания в Хавайския университета раздават безплатни карти като подарък, за ученици на 11-13 години, за да участват в специална програма за сексуално образование.
Много родители били възмутени от такива методи „на възпитание“. На първо място, поради факта, че се включва изучаването на основите на нетрадиционни сексуални отношения.
Освен това, обществото е възмутен и от това, че повече от 52 хиляди долара от 5-те милиона безвъзмездна помощ от службата за подпомагане непълнолетни са използвани за закупуване на тези карти.
Депутатът републиканец Боб МакДермот, чийто 12-годишен син посещава държавното училище в Хавай е заявил, че заедно с другите възмутени родители ще се стреми за преразглеждане на учебните програми.

Външността на Диди имаше характерните особености на вроденото ѝ заболяване. Поради това, че другите деца ѝ се присмиваха, тя израстна болезнено чувствителна и се затвори в себе си. Но въпреки всичко тя можеше да се превърже към някой, който я обича истински.

За нея се грижеше баба ѝ. Тя я взела, след като родителите  катастрофирали. Тогава била само на 3 годинки.

Диди обичаше природата и много часове прекарваше сред нея. Не познаваше буквите, но много обичаше някой да ѝ чете. Тя проваляше всички психологични и неврологични тестове. Вярно е, че имаше неща, които не ѝ достигаха, но беше хармонично и уравновесено дете. Беше очарователна и същевременно непълноценен човек.

През зимата умря баба ѝ. Тя страдаше и много плачеше.

Веднъж я посети жена, която искрено съчувстваше на това малко създание, отритнато от света. Преди тя често разговаряше с баба ѝ, когато ги срещнеше навън, а на малката даваше различни лакомства.

Диди я прегърна и се разплака:

– Защо си отиде? – извади кърпичка от джобчето на престилката си и попи влагата замрежваща очите ѝ. – Плача не за нея, а за себе си. С нея всичко е наред, тя е във Вечния си дом.

След дълга пауза, продължи да излива мъката си:

– Студено ми е, но това не е от времето. Зимата е вътре в мен, хладна като смъртта. Баба беше част от мен и когато тя умре, част от мен умря с нея.

Погледна към заснежения прозорец и тихо, почти напевно продължи:

– Сега е зима. Аз съм мъртва, но скоро ще дойде пролетта.

Изцелението на скръбта ѝ протичаше бавно, раната от загубата постепенно започна да се затваря. А за това много помогна сестрата на баба ѝ и хората, които съчувстваха на Диди и я посещаваха.

През есента състоянието на Дора се влоши. Треската се засили и тя започна да отпада. Ники се опитваше да готви, да се грижи за сина им и да ходи на работа.

Веднъж Славка им дойде на гости, за да види Дора и  да ѝ предложи да се премести при нея на село. Там лекарят живеел на близо и много често ги посещавал. Е, Ники оставаше, защото ходеше на работа, но тя и детето можеха да заминат.

– Не искам да се разделям с Ники, – в очите на Дора проблесна страх от раздялата.

Когато Славка си тръгна, попита мъжа си, който я придружаваше:

– Защо според теб отказа?

– Това се нарича любов, въпреки че любовта не винаги е в твой интерес.

Славка го погледна изпитателно:

– Ти сигурно знаеш това по-добре.

Той беше оставил богатите си родители и се беше оженил за нея, бедното момиче, чийто родители едва свързваха двата края.

Месец по-късно, когато Славка и Дора бяха останали насаме, Дора сподели:

– Оказва се, че се иска повече сила и смелост, отколкото имам, но нищо не мога да направя. Лекарят забрани да се любим, но ние го правим. Ако не съм с него и не се грижа за дома, мога да го загубя.

С трезвия си селски реализъм Славка заключи:

– Може да е по-добре да го загубиш, иначе ще погубиш себе си.

След три седмици погребаха Дора.

„Всяко дете е по някакъв начин гений и всеки гений – дете“.
13-годишният ученик от Екатеринбург Даниил Шостин изобретил и патентовал конструктор „Квинт“, състоящ се от две пластмасови части, които се свързват помежду си. Съществуват над тридесет начина за тяхното свързване.
От тях могат да се сглобят обемни пирамидата, кубчета, топки с всякаква големина. Дори може да се изгради силует на мъж в естествена големина. Този необичаен и в същото време прост конструктор е много обичан от децата.
За изобретението си Даниил е получи от губернатора на Свердловск  337 000 рубли и с подкрепата на родителите си е стартирал производството на своя конструктор.