Стефан и Ина все още бяха влюбени един в друг, дори много повече от мига, когато се бяха запознали.

Тогава тя бе скоро завършила магистратурата си по математика и веднага ѝ бяха предложили учителско място в едно елитно училище. Стефан беше много по-голям от нея, но когато се погледнаха, между тях пламна искра.

Събра ги една „щастлива“ случайност.

Ина подпря бронята на Стефан и двамата изригнаха в препирня. Не можеше да се каже, че първата им среща бе особено романтична.

Половин час си разменяха хапливи реплики:

– Къде караш? Сляпа ли си?

– А ти къде се навираш пред мен, – не отстъпваше Ина.

– Кой ти е дал книжка? – ежеше се Стефан.

– По пътя си срещам все такива“професионалисти“ като теб, – не му оставаше длъжна Ина.

По колите нямаше никакви поражения, но не в това беше работата. Въпросът бе принципен.

Смешното бе, че двамата не си спомняха да са се карали така жестоко с някого до сега. Обикновено и двамата опитваха по всякакъв начин да помиряват хората около себе си, но те не бяха такива в този момент.

Тяхното направо си беше същинска война. Полицаят, който се спря, за да разбере какво става, вдигна ръце от тях.

– Ако не престанете веднага, ще ви арестувам и двамата, – заплаши ги той.

Схватката бе в разгара си, когато Стефан отчаян предложи:

– За да се помирим, предлагам една вечеря в близкия ресторант. Аз плащам.

Това породи още няколко минути спор, но накрая Ина се предаде.

Стефан и днес след толкова години се чудеше: „Защо тогава я покани на вечеря?“ Това вероятно бе един необикновен импулс. Ина също си задаваше въпроса: „Какво ме накара тогава да се съглася?“

След два месеца ухажване, местния пастир ги венча. Нямаха нужда от много цветя, приятели или сватбен марш. За тях бе достатъчно, че всеки е намерил половинката си. Те нямаха и близки. Свидетели им станаха една възрастна двойка, осемдесет годишни старци.

Установиха се в апартамента на Стефан. Ина го превърна в уютен дом. Тя обичаше да готви. Стефан се поддаде на кулинарните ѝ умения и скоро трябваше да прибави още  километър към всекидневните си тренировки.

Той бе сръчен, бързо осъществяваше измислените промени от Ина в дома им. Справяше се чудесно със всякакви проблеми – физични, механични, дори и емоционални. Притежаваше умението да ги унищожава бързо.

Двамата гледаха по различен начин на света в сравнение с другите и поради тази причина започнаха да се ценят още повече.

Докато повечето хора бяха влюбени в началните години, а след сватбата просто седяха и наблюдаваха как любовта им се разпада, Стефан и Ина научаваха всеки ден по нещо ново един за друг.

Така любовта им нарастваше, а от ден на ден ставаха още по-близки приятели.

Ирена много се изненада, когато след сто дни затвор Симо се прибра и я наби. Децата им стояха смутени срещу вратата, която отнасяше, от време на време, по някой удар.

Самите те му бяха казали как  майка им се бе занасяла с Милю, висок  мъж с изкривен врат. Вярно е, че Ирена непрекъснато лъжеше Симо, но тя имаше нахалството да пусне Милю в дома им, докато Симо го нямаше.

Децата не очакваха, че Симо така жестоко ще размаже майка им.

– Не ме е страх от теб, – крещеше Ирена.

– Не искам да те е страх, а да внимаваш, – крещеше в отговор Симо.

Тези реплики между двамата се повтаряха многократно. Най-накрая Ирена разбра, че Симо не искаше от нея подчинение, а да има последната дума. И тя му я остави.

Ирина закри лице с треперещите си ръце, а след това се опита да се изправи на краката си. Децата нахраниха пилетата и се ослушаха. Беше настъпила плашеща тишина.

Предпазливо отвориха вратата, страхувайки се да не намерят Ирена с изцъклени очи, но тя бе подута от побоя, а очите ѝ искряха с някаква скрита насмешка.

Рундът беше свършил. Майка им бе изиграла ролята си на боксова круша. Цялата беше подута и натъртена. Тя скоро щеше да се възтанови, но отношенията между Симо и Ирена едва ли щяха да бъдат същите.

Измяната бе направила още по-голям пробив между двамата и стената на недоверието ги раздели окончателно.

Те имаха деца, но това щеше ли да им помогне да си простят и въстановят взаимоотношенията си?

Вечер след разходка, пазаруване и гастрономически експерименти се посещава корейския театър на Нант. Единственото, което трябва да направите е да се погрижите по-рано да си купите билети за него. Шоуто, което се представя в него е истински феномен.
То вече е на сцената 15 години. Репертуарът му не се мени, но залата винаги е препълнена.
Шоуто Нант е прекрасно гастрономическо-музикално и танцувално-хумуристично. Актьорите възпроизвеждат мелодии с готварски инструменти и всичко, което им попадне под ръка. Танцуват и много се шегуват.
Сюжетът на шоуто е прост. Независимо от това, че представлението се води на корейски език, репликите на артистите се разбират даже от чужденци и малки деца. Всички се смеят. Ако сте избрали по-предните редове, пригответе се да се отбранявате от парчета моркови и зеле. Не се изненадвайте ако актьорите ви изкарват на сцената.

Мнозина от вас знаят какво означава да си дамгосан. Всеки път, когато се споменава дадено име, веднага го следва „точна характеристика“ обрисуваща миналото или настоящето на човека, който го носи.
Навярно сте чували реплики от рода на:
– Срещнах днес Иван, оня разведения.
– Получих писмо от Пешо, алкохолика.
– Диди се премести в нашия блок, самотната майка.
– Снощи срещнах Лили, тази дето не може да си намери работа и вече цяла година е безработна.
„Уточнения и подсказки“ за „недосетливият“ участващ в разговора.
Няма ли някой да види в тези хора, това което са в същност? С нашето „далекогледство“ не можем да усетим ценното у човека. Обикновено го принизяваме до нивото, на това което върши или очакваме да стане от него.
Но има един, за Когото сме бисер, скъпоценен камък. Това е Исус, нашия Цар. Той няма да ви припомни болката от преживяното. Нито ще ви упрекне, укори и осъди. За Него няма значение къде сте сгазили лука, кога точно сте се оплескали и сте станали за смях.
Той иска да ви включи в Своята слава, като част от Самия Него.

Мои познати много се увличаха по здравословния начин на живот, но един по един си отидоха… Това преобърна нацяло съзнанието ми.
Как така се получи, че правилното хранене, умереното физическо натоварване и позитивното мислене в живота не помогнаха? Анализирах всеки детайл, сравних с това, което знаех и достигнах до извода: „Ако не бързаш, ще успееш!“
Моите приятели се движеха в живота с ускорен ритъм. Те искаха във всичко да успяват, да направят колкото се може повече добри и полезни неща. Техните любими реплики бяха: „Бързо!“, „Трябва да успея!“, „Кой освен мен ще направи това?“, „Всичко ще направя сам!“.
Те не можеха спокойно да седят на едно място, все нанякъде тичаха, все нещо вършеха. Резултата бе такъв, че живота им в младостта се оказа много тежък. Това доведе първо до силна чувствителност и нервната възбудимост, а по-късно до инфаркти и инсулти.
Искате ли по същия начин да се ограбва живота ви?
От желание всичко да изпълните, даже по време, когато гледате интересен филм, вие се опитвате да направите няколко полезни неща. Навярно някои ще се познаят в това описание. Сред моите познати също има такива хора. Това обикновено засяга работохолиците и бизнесмените.
Какво може да се направи?
Нужно е да анализирате всичко около себе си. Трябва да избягате от клетката на притискащото ви ежедневие и да си дадете почивка.
Животът ни донася редица изпитания, които трудно издържаме. Но животът продължава, трябва да се научим да живеем, отново да се радваме и обичаме.
Който води здравословен начин на живот да не забравя и най-важния аспект – емоционалното здраве.
Когато се суетите и се опитвате да успеете във всичко, като взимате куп ангажименти, това непременно ще се отрази на нервната ви система.
Не бързайте, защото така няма да успеете!