Наближаваше празник и както обикновено в църквата се готвеха за него. Разучаваха нови песни, репетираха сценки, ….

Една от жените, която професионално се занимава с танци, реши да представи танц, в който участват само деца.

На първата репетиция дойдоха само няколко деца и тя се разстрои, защото за танца ѝ трябваха по-голям брой участници.

И тя реши да направи допълнително съобщение в църквата, за да дойдат повече деца.

В неделя жената застана пред микрофона и каза следното:

– Драги родители, в нашата църква катастрофално недостигат деца….

Тя искаше да продължи, но не можа. В залата започнаха да се смеят.

Първоначално само един човек се смееше, но малко след това останалите се заливаха от смях.

Трябва да се отбележи, че родителите обърнаха внимание на призива на жената и в последните няколко години броя на децата в църквата се увеличи.

Вечерта на 1-ви март 1950 баптистката църква Уест Енд, намираща се в град Беатрис, Небраска, е била напълно унищожена от експлозия. Самият взрив е бил причинен от изтичане на природен газ и в това няма нищо мистериозно.

Тайнствена се явява веригата от събития, които са довели до спасяването на 15 човека. Това наистина е било чудо.

Църковният хор е имал репетиция в 19:20. Всички хористи са много точни, но въпреки всичко тогава закъснели. Не успели дори да влязат в църквата, която се взривила в 19:27.

Ръководителката на хора и нейната дъщеря пианистка планирали да отидат половин час по-рано, но дъщерята заспала и двете жени закъснели.

Пасторът на църквата и жена му се забавили, защото дъщеря им разляла супа върху роклята си.

Други двама от хористите също не могли да дойдат навреме, защото автомобилите им не искали да запалят.

Останалите също били задържани от неща като писане на писма, прослушване на радиоспектакъл, завършване на домашна работа…..

Дори един от хористите, който живеел срещу църквата също закъснял.

В резултат на това всички хористи били спасени.

Едва ли е било случайно съвпадение. Та това се е случило на 15 човека. Явно тук е имало Божия намеса.

Много жени са се опитвали да завоюват непристъпното но желано сърце на младия композитор. За своята недостъпност Джакомо Майербер трябвало да плати висока цена.

Веднъж младият Майербер се готвел да постави своята опера „Ромилда и Констанца“. Младият човек много се харесал на примадоната на театъра. Тя решила непременно да се ожени за Майербер. И това трябвало да стане до премиерата.

Майербер не споделял тези нейни чувства и мислел само за операта. Горкият, той не подозирал, колко тъжни ще бъдат последствията от неговата студенина.

Генералната репетиция минала великолепно, но на премиерата….

О, ужас! Всички певци пеели отвратително, а оркестърът направо обезумял.

Валдхорнистът закъснявал, а флейтистите започвали твърде рано. Всички свирели така все едно отпред нямало диригент. Барабаните и чинелите гърмели, като изстрели и разбира се не спазвали никакъв такт.

В залата смях и негодувание от публиката. Премиерата с трясък се провалила.

На следващия ден вестниците злорадствали, че композиторът не е могъл да добие нужното звучене на оркестъра.

Малко по-късно Майербер разбрал, че примадоната, в която не сметнал за нужно да се влюби, настроила всички против него. Заплашила ги, че който пее и свири добре, ще бъде уволнен от театъра.

На рождените си дни Тосканини се отказвал от всякакви почести и поздравляния.

Такъв ден прекарвал в интензивна работа, репетирал със оркестъра си програмата за предстоящите концерти.

Въпреки забраната на Тосканини, при маестрото се явил един от приятелите му и го поздравил. Между другото го попитал:

– Артуро, недей да криеш, на колко години всъщност ставаш на 86 или 87 години?

– Не знам, – отговорил Тосканини, – водя отчет на всички партитури, всички репетиции, всички плочи със записи на изпълненията на моя оркестър. Нима съм длъжен освен всичко това, да правя сметка и на годините си?

Татяна Самойлова трябвало в едно представление да изпее тъжна песен за провалена любов.
През цялото време все нещо не се харесвало на режисьора в изпълнението ѝ. Той отново и отново спирал репетицията и казвал своите забележки.
Всичко това натегнало обстановката, самият режисьор като ли, че сам не знаел какво иска.
– Но, скъпа, моля ви, – молел режисьорът артиската. – Това е драма, нещастна любов. Изпейте я с чувство на дълбока мъка! Във вашият живот нима не е имало любов? Никога ли не сте се влюбвали?
– Да, – казала артиската, – влюбвала съм се, но тогава не беше нужно да пея.