Архив за етикет: реакция

Добрата битка

Скоро след като Сийка прие Господа, намери дома си ограбен.

Първата и реакция бе да извика:

– Татко, Ти нали си моя Защитник? Аз съм твое дете. Това не трябваше да се случва.

Чувствата ѝ към Бога бяха разбити този ден, но тя остана непоколебима. Чрез вяра чувствата ѝ бяха възстановени.

Това е борба, с която всеки може да се сблъска. Борба между чувствата и вярата.

Знайте, че има битка. Плътта ви иска чувствата ви да победят, а Бог иска вярата ви да победи.

Ако сте будни борете се с добрата битка между чувствата и вярата си, нека вярата победи.

„Воювайте в добрия бой на вярата, хванете се за вечния живот, към който и вие бяхте призовани… Аз водих добрата борба, завърших състезанието, запазих вярата“.

Малкият жест

Няколко години след като Стела се ожени за Спас, почувства, че той не ѝ обръща достатъчно внимание.

Когато влизаше в офиса му, той обикновено бе на компютъра.

Стела се опитваше да го заговори, но Спас бе толкова погълнат от това, което правеше, че дори не я забелязваше.

От тази негова реакция много я болеше.

Един ден, когато се разхождаха, Стела му сподели:

– Когато бях малка, баща ми често ме игнорираше, а това предизвикваше болка у мен. Ще ми направиш ли една услуга? Това би ми помогнало да се чувствам обичана.

– Разбира се, – отзова се веднага Спас. – Знаеш, че всичко бих направил за теб.

– Когато вляза в офиса ти, спри за малко и ми обърни внимание, – смутено обясни Стела.

Оттогава, щом влезеше при него, той обръщаше стола, заставаше срещу нея с готовност да чуе какво тя ще му каже.

Стела започна да се чувства обичана и ценена, за това се съобразяваше с неговото лично пространство и не му се натрапваше излишно.

Това бе съвсем малък жест, но оказа огромно влияние в брака на Стела и Спас.

Любовта е избор. Когато поставим другият на първо място, радостта ни ще бъде пълна.

Не позволявай обидата да изсмуква удовлетворението и задоволството в душата ти

Облаците почти изпълваха небето, но слънцето успяваше да пробие през тях. Не се очакваше дъжд, но не можеше да се каже, че е слънчево.

Станчо бе жестоко обиден. Не от някой непознат, а от най-добрият си приятел. Той вървеше и от време на време стискаше яростно юмруци, сякаш се готвеше за бой.

Горчивината го поглъщаше. В мислите му се зараждаше отмъщение, а то имаше чудовищен апетит.

Струваше му се, че само един акт на мъст не е достатъчен. Недоволството го изпращаше надолу по някаква зловеща спирала.

Боньо го видя. Опита се да го спре, но Станчо изобщо не го забеляза.

– Станчо, – Боньо извика след него, но реакция нямаше.

Двамата не бяха приятели, но си помагаха. Боньо бе свидетел на свадата между Коста и Станчо. Двамата се нахвърляха един върху друг. ….. Беше грозна гледка.

Всички знаеха за голямото им приятелство, но това бе съвсем неочаквано.

Изведнъж лицето на Станчо потъмня. Той обърна гръб на приятеля си и закрачи бързо. Искаше по-скоро да напусне това място.

Боньо последва Станчо. Настигна го и го потупа по рамото.

– Прости му, – посъветва го Боньо.

– Прошката не е игнориране на неправдата, – Станчо му се озъби. – Тя не оправдава и не пренебрегва несправедливостта и грубото отношение.

– Помирете се, – настояваше Боньо.

– „Прости и забрави“, – намръщи се Станчо, – е непостижимо за мен. Думите му ще оставят болезнен спомен за мен. Не можеш просто да ги съблечеш като стара дреха и да ги хвърлиш.

– Така е, – съгласи се Боньо, – но в случая да простиш означава да промениш отношението си спрямо Коста.

– След тези негови думи? – Станчо подскочи като ужилен. – Никога! Чуваш ли, никога!!

– Но ако разсъдиш добре, – отново започна да го увещава Боньо, – както казват влезеш в неговите обувки, ще го разбереш и ще откриеш причината поради, която ти е наговорил такива обидни думи.

– Да вляза в обувките му, да го разбера, …… – Станчо започна да се смее грубо. – Че аз го познавам като петте си пръста. Не сме приятели от вчера.

– Прошката е решителна стъпка, която не бива да се пренебрегва. Ако продължаваш да нервничиш и да му се ядосваш, ще загубиш мира и спокойствието си. Ще се самоизядеш сам.

– Тебе какво ти пука? – стрелна го със див поглед Станчо. – Какво си тръгнал след мен? И все повтаряш: „Прости му! Прости му!“ Нямам нужда от съветници.

Боньо бе набрал инерция и продължи кротко:

– Станчо, припомни си хубавите моменти, които сте изживели заедно. Не позволявай обидата да изсмуква удовлетворението и задоволството в душата ти.

Станчо спря. Сякаш се пробуди от някакъв кошмарен сън.

– Коста е болен и в последно време бързо се изнервя, затова понякога говори глупости, – каза си Станчо. – Как можах да приема брътвежите му за чиста монета. Глупаво е. Той страда. Трябва да му помогна, а не да му се сърдя.

Станчо се усмихна и тръгна обратно към Коста. Когато стигна до него, видя, че приятелят му е плакал.

– Прости ми, че бях неблагоразумен и не се съобразих със състоянието ти, – каза Станчо и го прегърна. – Това е пълен абсурд. Ти си ми най-добрия приятел и такъв ще си останеш, независимо от обстоятелствата, болести или кризи, през които преминаваме.

– Прости ми, – хлипаше Коста, – ти си прекрасен човек. Как можах да изговоря толкова нелепости?

Двамата тръгнаха заедно, но вече примирени.

Гордостта предшества погибелта, а високомерието падението.

Вън се смрачаваше, Митко се чувстваше някак си превъздигнат и извисен. Той бе горд не толкова от това, което бе постигнал, а че е нещо повече от другите.

И врагът се възползва от вратата, която му бе отворил Митко чрез гордостта си.

– Ти си наистина велик, – прошепна противникът. – И не се нуждаеш от Бог.

– Да, всичко мога сам, – самодоволно произнесе Митко. – Ничия помощ не ми е нужна.

– Какво е християнството? – продължи настъпателно зложелателят. – То е просто патерица за хората, които са слаби и немощни.

– Така е, – задоволството на Митко растеше.

– Ти си по-добър от всички, – продължи да омайва недоброжелателят. – Достатъчно силен си и сам можеш да контролираш живота си!

Тези лъжи насърчаваха Митко да мисли за Бога по следния начин:

– Господ ли? Той самият не знае какво прави, – превъзнасяше се Митко. – Аз знам повече от Бога.

Но вие знаете до какво падение ще доведе всичко това.

То ще бъде прекатурване и сгромолясване с голям трясък.

Божието Слово ясно и точно изявява величието, силата и светостта на Бога. То разкрива греховността, слабостите и ограниченията на човечеството.

Гордостта е голям проблем. Тя създава верижна реакция от лоши последствия.

Ако не се покаем и обърнем към Бога, не чакайте добро.

Погледнете, културата ни се разпада, настъпва морален хаос. Свидетели сме на сърцераздирателно насилие ………..

Но ние сме призвани да живеем благочестив живот в безбожна епоха.

А всичко става все по-зле.

Чуйте добре! Господните мисли са повечето пъти в противовес на нашите схващания и разбирания, но Бог мисли за мир, а не за зло, за да ни даде бъдеще и надежда.

Примирете се с Бога и му отдайте хвала.

Неуморният

Степан много се учудваше на това, което правеше Крум. Спираше всеки и му говореше за това, какво Исус е направил за нас хората.

– Вярно е, че като християни трябва да правим това, – мърмореше под носа си Степан, – но той прекалява. Не вижда ли реакцията на хората. Някои дори му се присмиват, а един бабанка насмалко да го ступа.

Степан бе говорел с много по-стари вярващи от църквата и бе споделял опасенията си за действията на Крум, но те го изслушваха, усмихваха се и добавяха:

– Да даде Бог на всеки да имаше неговата ревност. Ако бяха всички като него, нямаше да има на земята човек, който да не е познал Господа.

И все пак Степан не можеше да се помири с това:

– Боже, – говореше си той, – каква ти ревност! Те изобщо не му обръщат внимание и не искат да го слушат. Е, вярно е! Някой откликват, но колко са в сравнение на тези, на които е говорел?!

Степан също разказваше на хората за Христос, но някак си ги избираше.

– На този няма смисъл да му говоря, той едва ли ще ме чуе, – разсъждаваше тихо на глас той. – Виж тази леля може и да чуе нещо…

Самият Степан признаваше пред себе си, че макар и да подбираше хората, понякога и той удряше на камък.

Един ден Крум и Степан вървяха по главната улица. Крум се насочи към един мъж, който не вдъхваше никакво доверие у Степан.

Крум поговори с мъжа. Степан не чу целият им разговор, но видя, че човекът макар и уклончиво се съгласи да посети църквата.

– Какво му говориш толкова? – наежи се Степан. – Не го ли виждаш какъв негодник е? Той е такъв голям грешник!

Крум се засмя:

– Именно за това говорих с него, защото рискувам да не го видя горе на Небето.