Павел Стълпов имаше своя фирма и тя не бе малка. В нея работеха около пет хиляди човека. Ежедневието на Павел бе постоянно натоварено.

На раменете му тежеше не само организацията на голямото му предприятие, но и  продажбите на изработеното. Той имаше помощници за това, но предпочиташе за всичко да е осведомен.

Един ден Павел падна и си удари лошо крака. Първоначално понасяше геройски болката , но страданието му стана нетърпимо.

Нареди на помощниците си какво трябва да правят и хукна да търси доктор. Той рядко ходеше на лекар, за това не знаеше къде точно да отиде.

Изведнъж се плесна по челото и извика:

– Разбира се, че при Петров. Само Стоянчо ще ми свърши работа. Все пак с него едно време бяхме съученици.

Окрилен от тази надежда, Павел се запъти към кабинета на Петров.

Няма да ви разказвам през какво премина, за да влезе без предварително записан час при съученика си, но все пак успя.

Седнал на стола Стълпов погледна с очакване Петров и бързо му съобщи:

– Разбери нямаше толкова да препирам ако не ме чакаше много работа.  Моля те, Стояне, оправи  този крак ако може малко по-бързо. Просто нямам време. Чакат ме неотложни дела.

– И преди в училище си беше такъв нетърпелив. Ще направя каквото мога, но доколкото знам работите се вършат не с краката, а ….. с главата, – усмихна се Стоян. – От край време търсят хора, които не тичат напразно, а мислят разумно и трезво.

Слънцето грееше и излъчваше топлина, макар че бяхме още януари.

Днешния ден бе почивен, но в душата на Захари Спасов се таеше напрежение. Той бе излязъл да се разсее и поразвлече.

В парка срещна приятеля си Григор Смеянов.

– В какво време живеем само, – въздъхна тежко Захари. – Нервите ни са изпънати, като струни на музикален инструмент, до край и всеки момент могат да се скъсат.

– Откакто изобретиха електронните часовници много неща се измениха, – скептично додаде Григор.

– Че какво ни пречат часовниците? – попита Захари.

– Сега ние отделяме много време на умните си часовници, смартфоните и лаптопите си. Темпът на животът ни е станал по-бърз. Даже нашето „спокойно“ ходене се ускорява, – поясни Григор.

– Това е вярно особено за градовете, – съгласи се Захари, – а това оказва негативно влияние на здравето ни.

– Знаеш ли, – Григор вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – един професор бе казал, че ние се движим бързо и все по-бързо. И отношенията помежду ни са такива. Това енергично движение ни кара да мислим, че всичко може да стане веднага, на момента.

– Може ли изобщо да се контролира времето? – попита изпълнен със съмнение Захари.

– Тайната за управлението на продължителността за извършване на нещо, не се състои в това да се забързват нещата или да се забавят, – загадъчно се усмихна Григор.

– Тогава в какво? – очите на Захари искряха от любопитство.

– Единствено в пребъдването в Бога.

– Какво означава това? – недоумяваше Захари.

– Това е да прекараш повече време с Господа, – обясни Григор. – Този, Който ни е формирал, знае нашите цели и планове, най-добре може да ни упъти към най-добрият вариант.

– Тогава какво да правим? – Захари повдигна отчаяно рамене.

– Нашето време на земята не е вечно. И все пак ние можем да го управляваме разумно, не от гледна точка на часовника, но като даваме всеки ден на Бога. С Него ще бъдем навреме, сега и завинаги. Така и Моисей ни съветва да се обърнем с молба към Господа: „Научи ни да броим дните си, че да си придобием мъдро сърце“.

Спокойните нощи в Израел се редуват с нападения и стълкновения от страна на нежелаещите да приемат евреите в тази земя.

Тази вечер бе тиха. Безброй звезди осветяваха тъмния свод.

Йосия и Ефрем охраняваха спящите от арабски удар. Те ясно осъзнаваха своята отговорност и очите им зорко следяха всяко малко раздвижване в мрака.

Йосия приближи Ефрем и тихо прошепна:

– Можеш ли да ми отговориш на един въпрос?

– Ако зная отговора, да, – кимна Ефрем.

– Виж, – започна малко нерешително и боязливо Йосия, – в древните времена месните жители не са имали нищо против Авраам и семейството му да се заселят тук, а днес арабите воюват с нас. Защо е така?

Ефрем въздъхна дълбоко, замисли се за минута две, а след това прошепна на Йосия:

– Много е просто.

Запитаният леко повдигна рамене и леко се усмихна, а Йосия още по-настойчиво погледна събрата си. Очите му от напрежение щяха да изскочат от орбитите си.

– Авраам се е позовал на Божите обещания, а не на пълномощията на Организацията на обединените нации (ООН)

– Каква е тази организация? – попита Йосия.

– Това е международна институция, обединяваща 193 страни, които работят за междудържавния мир и сигурност, развиване на приятелски отношения и подкрепят социалния напредък, повишаването на жизнения стандарт и човешките права, – обясни Ефрем.

Двамата още дълго крачеха в светлата нощ, всеки потънал в мислите си.

Ефрем от време на време клатеше глава и си мислеше: „Така ли е или Ефрем се шегува?“

На Иванка Василева не ѝ бяха останали сили, да се бори с мислите, които постоянно нарушаваха спокойствието ѝ: „Имаш рак. Последен стадий. Скоро ще свърши животът ти……“

А тя беше още млада, скоро навърши 28 години. Искаше ѝ се да живее ….

Един ден в офиса ѝ пристигна голям и красив букет. От него примамливо надничаха червени лалета, бели нарциси и нежни момини сълзи.

– Аз не съм поръчвала цветя, – обърна се Иванка към приносителят на букета.

Изпълняващият поръчки от близкия цветарски магазин смутено погледна една бланка и попита:

– Нали вие се казвате Иванка Василева? А този офис е на ул. „Васил Коларов“ 14?

– Да, – объркана и смаяна потвърди Иванка.

Мъжът повдигна рамене и ѝ подаде цветята.

Докато разглеждаше изящно подредения букет и му се любуваше, Иванка намери бележка скътана между листата на прекрасно наредените цветове. На нея пишеше: „Исус те обича!“

Седем месеца подред в офиса на Василева пристигаше букет от неизвестен доброжелател с бележка, съдържаща библейско насърчение.

Всеки път, когато поредния букет пристигаше, тя  прегръщаше цветята и шепнеше щастлива:

– Благодаря ти, Господи.

Цветята дадоха възможност на Иванка да усети, осъзнае и възприеме Божията любов, изразена чрез този анонимен съчувстващ на нейното страдание човек.

Това бе щедрост мотивирана от любов, чрез която се отдаваха слава, почест и хвала на даряващия на всички благословения – Исус.

Манол имаше трима сина Петър, Иван и Васил. Те израснаха здрави и силни мъже.

Веднъж при Манол дойдоха хората от селото. Те бяха наблюдавали тримата братя и не останаха доволни от някои техни дела. Затова попитаха баща им:

– Какво правят синовете ти? Забелязал ли си това? Какво мислиш за тях?

Манол изгледа хората и реши, че трябва по някакъв начин да защити синовете си. Все пак деца са му.

– Петър е умен, – отбеляза с гордост Манол. – До него се допитват много мъдри хора.

– Умен е, – съгласи се един старец, – но я го накарай някаква работа да свърши ….

– Може да има много ум в главата си, но Петър е мързелив, – скочи припряно една възрастна жена.

Манол вдигна безпомощно рамене и продължи:

– Иван е смел.

– Да, смел до неблагоразумност, – додаде чичо Петко.

– Е, – въздъхна тежко Манол, – Васил поне е трудолюбив и всеки от вас се е радвал на труда му.

– Трудолюбив, но завистлив, – обади се най-добрият му приятел.

– Какво да ги правя? – сведе глава пред съселяните си Манол. – Ако Петър знаеше, че умът не носи щастие на ленивия човек, Иван разбираше, че храброст без предпазливост води до смърт, а Васил усещаше, че радостта не живее заедно със завистта, нямаше да бъдете тук и да се оплаквате от тях.