Милан и Милка се разхождаха.

Опиянена от красотата на околността, Милка възторжено възклицаваше:

– Погледни онази плачеща върба, колко е нежна. Полята са покрити с килим от трева. Усещаш ли нежната ласка на стръкчетата по краката си.

– Планетата ни постоянно става мрачна, безплодна и пуста, – мрачно сподели Милан.

– Така ли изглежда земята на твоя живот сива, лишена от истинска красота, радост и щастие? – попита тъжно Милка.

– Да, за съжаление, – отговори Милан.

– Тя е пуста поради отсъствие на любов, – с болка констатира Милка. – Може би е грозна заради белезите на греха и преживяното страдание.

Милан само тежко въздъхна и махна с ръка.

– Ако Бог, чрез силата на Словото Си, е преобразил Планетата Земя в нещо красиво, Той може да направи същото и за теб. Помоли Го за това, – посъветва го Милка.

Милан само вдигна рамене, но същевременно нещо се пречупи в него.

Вероятно е започнало преобразяването му.

Цветан бе на гости на Сашо. Двамата бяха много добри приятели.

Сашо бе по-голям от Цветан с две години, но това не им пречеше да общуват и разсъждават върху въпроси, които ги вълнуваха.

– Интересно, когато напуснем този свят, с какво ще ни запомнят хората? – Цветан се почеса по главата.

– Може би с това, което сме направили, – предположи Сашо.

– А не си ли се замислял, че има нещо по-важно от това, което сме създали, творили, ….? – махна с ръка Цветан.

– Какво друго? – повдигна рамене Сашо.

– Сещам се само за двама сега Ной и Енох. За тях се казва, че са ходили с Бога, – отбеляза Цветан.

– Може би имаш право …., – съгласи се Сашо, разбирайки идеята на приятеля си.

– Всички ние изграждаме или правим нещо, – повдигна вежди Цветан, – като бизнес, кариера, дори семейство. В суматохата на живота не трябва да се фокусираме върху тези си действия, а да пренебрегваме най-важното – ходенето с Бога, – подчерта дебело Цветан.

С какво ще бъдете запомнени? С това, което сте построили или с Кого сте ходили?

Нека наследството ви бъде второто.

Димо бе огорчен. Не можеше да се съгласи с това, което бе направил приятеля му спрямо него.

– Да не прощаваш, това си е жив капан, – говореше дядо му, който беше запознат със случая. – Искаш справедливост, а всъщност задържаш болката, от която желаеш да избягаш.

– Но, дядо, ти не разбираш, …. – роптаеше Димо.

– Задържането на горчивината може да ти се струва правилно за момента, но тя бавно втвърдява сърцето ти и помрачава мира ти.

– Е, да кажа, че не е било ли? Да забравя и да се преструвам, че не ме е боляло? – попита гневно Димо.

– Става въпрос за избор на свобода пред негодуванието, – отбеляза дядото. – Когато прощаваш не освобождаваш приятелят от отговорност, а себе си. Просто отказваш, това, което някой ти е направил, да те определя.

Димо само повдигна рамене, но не каза нищо, а дядо му продължи:

– Да простиш означава да проявиш благодат, дори когато не е поискана. Проявяваш милост, въпреки че не желаеш да я даваш. Това не е слабост, но е мощно.

– Добре де, – уклончиво се съгласи Димо, – ще кажа, че му прощавам, но ….

Дядо му се усмихна:

– Не става въпрос как ще реагираш в случая, а за това как избираш да живееш след това.

Димо все още не бе убеден, че трябва да направи така. Дядо му го разбираше. Той не веднъж е изпадал в подобно положение, за това реши да го насърчи:

– Горещината расте тихо и се разпространява бързо. Тя не само засяга връзката ти с този човек, но може да прелее в други части от живота ти. Но когато простиш, започва изцелението. Така създаваш място за радост, мир и свобода и им позволяваш да се завърнат.

– Той трябва да ми се извини, – настоя Димо.

– Не чакай извинение, за да освободиш приятеля си. Избери благодатта, заради себе си и него, – дядото потупа внука си по рамото. – Трудно е, но винаги води до свобода.

Михаил възторжено ръкомахаше:

– Кой не иска да види чудеса, мощни отговори, вяра, която премества планини и молитви, които разтърсват небесата?

– Не се горещи толкова, – поспря го Спас. – нека бъдем честни. Всички искаме „изпълнен с огън“ християнски живот, пълен с помазание и власт, но има нещо,което пропускаме.

– И какво е то? – Михаил повдигна вежди.

– Цялата тази сила има скрит корен, който се нарича посвещение, – бе отговорът.

– И все пак, – Михаил леко наклони глава напред, – посвещението не е наказание, а подготовка.

– Подобно е на тренировка в някой вид спорт, – усмихна се Спас, – никой не обича да се поти, но всеки иска медала. За това светостта е нашето духовно обучение. И забележи, без него помазанието е само показност.

Михаил само повдигна раменете си.

– Видът молитва, – продължи продължи Спас, – която задвижва небесата,
не зависи от това колко силно викаш, а от това колко е съобразен животът ти с Божието сърце.

– А истинската власт, – наблегна Михаил, – не се измерва в децибели, а във вярност.

– Какво ще кажеш за дяволът? – Спас предизвика Михаил към размисъл.

– Той не се страхува от изискани думи или цитати от Библията. Страх го е от вярващия, който ходи в ежедневно послушание, макар и тихо, но с убеждение, – плесна с ръце Михаил.

– Искаш ли живот, който дава плодове? – попита Спас.

– Че кой не иска? – отговори с въпрос Михаил.

– Тогава работи върху корена. – посъветва го Спас. – Освободи се от това, което охлажда духа ти. Храни страстта си към Исус, с малки ежедневни избори. Защото Божията сила се проявява на осветена земя и това съвсем не случайно.

Дамян въздъхна тежко:

– Трудно ми е да постя. Все трябва да се откажа от нещо.

– А какво ще стане ако промениш гледната си точка? – попита го Павлин.

– Как да я променя? – недоумяващо го погледна Дамян.

– Виж какво печелиш от поста, не се фокусирай върху това, от което се отказваш, – посъветва го Павлин.

– Какво печеля от едно лишение? – сбърчи нос Дамян.

– Времето прекарано с Бог е невероятен дар в живота ни. Приятелството, мъдростта, тишината, спокойствието и мирът са само част от многото ползи да познаваме Бог.

– Лесно е да се каже, – поклати глава Дамян.

– Бог обещава да ни срещне, когато решим да се приближим до Него. Светият Дух ни утешава. Той е наш защитник и водач, – поясни Павлин.

Дамян само повдигна рамене.

– Животът е по-добър с повече Бог в него, – усмихна се Павлин.