Смехът наистина продължава живота, особено този на жените. До това заключение са достигнали норвежки изследователи обобщавайки мащабно 15 годишно изследване.

Жени склонни към позитивен поглед към живота, даже по време на тежка болест, живеят по-дълго.

Сърдечносъдови заболявания, инфекции, …. всичко това жените преодоляват лесно, ако често се смеят.

Изучавайки връзката между чувството за хумор и смъртността сред жените, изследователите установили, че оцеляването при жените с позитивен поглед към света е 73 % по-низко от мъжете с аналогични заболявания, като рак, сърдечно-съдови заболявания, хронична обструктивна белодробна болест.

Според учените, смехът е универсален лек срещу стреса, тъй като предотвратява производството на кортизол, който потиска имунната функция.

Двойка от Каролина живяла заедно 59 години. Възрастните хора прекарали последните си няколко дни, като се държали за ръце, лежейки в едно болнично заведение. Те умрели с разлика от няколко часа.

За тях е било естествено да бъдат заедно и да се държат за ръце. Те невероятно много ценели любовта си един към друг.

80 годишната Маргарет е страдала от рак, а 84 годишният ѝ съпруг Дон не можел да диша поради фиброза на белите дробове и двустранна пневмония.

Първоначално лежали в болницата в различни отделения, но за тях това било мъчително, защото не можели да се виждат.

Роднините им убедили болничния персонал да ги сложат заедно в една стая.

Благодарение на усилията на лекарите възрастните хора са поживели още няколко месеца.

Маргарет умряла в 8 часа сутринта, а Дон в 17 часа на същия ден.

Много хора на 50 години нямат физическа активност, а това увеличава риска от сърдечно-съдови заболявания, диабет и рак.

Възрастните хора извличат полза от какво да е количество физическа активност.

Ако се помогне на не активните физически хора да станат по-подвижни е крачка към повече здрави и дейни в обществото лица.

Упражненията могат да помогнат за предотвратяване на хронични заболявания, както и от болести на сърцето, диабет 2-ри тип, слабоумие и няколко вида рак.

През 1800 г. средната продължителност на живота в богатите страни е 40 години и в по-бедните – само 25. Малко хора са успявали да доживеят до дълбока старост, повечето са умирали от инфекции.

Днес, хората в развитите страни живеят средно 80 години, а в третия свят – 50.

Ако погледнем водещите причини за смърт, се оказва, че в третия свят, хората продължават да умират от диария, респираторни инфекции, СПИН.

В развитите страни, където има достъпът до съвременните лекарства, всички тези проблеми се държи под контрол, но хората умират от мозъчен инсулт, исхемична болест на сърцето, рак на белия дроб, – заболявания развитието, на които е силно зависимо от начина на живот.

Изследователите наричат ​​сегашната ситуация „трета епидемиологична революция“.

Лекарите са се научили да се бори с инфекциите, държат под контрол хроничните заболявания като диабета.

Днес главната задача е борбата със старческите болести.

Спасяването на потъващите до голяма степен зависи от самите тях.

Дълго живеят тези, които имат силна воля, да откажат пушенето, да не злоупотребяват с високо калорична храна и отделят време за каране на колело, вместо да гледат телевизия и да лежат на дивана.

Симона Ненова преподаваше в началното училище, в един малък град. Трудно е да се работи с малки деца и тя осъзнаваше каква голяма отговорност носи на плещите си.

Един ден тя даде на своите ученици следната задача:

– Завършете изречението: „Искам моя учител да знае, че …..“

Резултатът бе изненадващ.

Наталия бе написала: „Искам моя учител да знае, колко много ми липсва баща ми. Той ни е напуснал, когато съм била на 3 години. Сега с мама сме сами“.

Иван бе зацапал тетрадката си със сълзи, които бяха размили написаното тук там, но въпреки това се четеше: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ стана лошо и я откараха в болницата миналата нощ“.

Милена дълго дъвка писалката, с която ѝ бе услужила Ваня, преди да напише следното: „Искам моя учител да знае, че в къщи няма дори молив, с който да си напиша домашните си“.

Манол в последно време седеше все замислен на чина, загуби се веселият му смях, нещо бе съкрушило сърцето му. Ненова не знаеше какво е това но от листа, който ѝ бе дал прочете: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ откриха рак тази седмица, казаха, че не ѝ остава много. Когато тя си отиде, ще се връщам у дома, но няма да има кой да ме срещне, да ме прегърне, да ме успокои и да ме утеши“.

Непокорния Васил бе изписал своите криви букви доста нервно. Те се подпираха едни други, а коя е главната и къде е точката, трудно можеше да се разбере. На листа той бе изразил своето негодувание: „Искам моя учител да знае, че не ми харесва, когато ми прави забележка, че другите ученици старателно се занимават с поставените им задачи, а аз седя и бездействам. Трябва да започне да ме учи. Колко жалко, че дори не ме забелязва“.

Роза постоянно е сама в къщи. Баща ѝ е починал, когато е била много малка. Майка ѝ ходи на няколко места на работа и двете почти не се засичат у дома. Тя с тъга бе написала: „Искам моя учител да знае, че няма кой да подпише бележника ми, тъй като рядко виждам майка си, а когато се видим няма време да я накарам да направи това“.

Мирон бе много бавен, Ненова постоянно трябваше да го изчаква, но другите деца през това време неспокойно се въртяха на чиновете си. Той бавно и спокойно бе написал: „Искам моя учител да знае, че имам артрит и за това не мога да върша нещата толкова бързо, както другите. Но аз няма да се предам“.

Имаше още толкова много листове. И всеки от тях говореше за болка, мъка и страдание.

Ненова вече по друг начин гледаше на учениците си. Когато прочете какво са написали по тази тема, престана да крещи на децата. Тя стана по-милостива, състрадателна и всеотдайна.