Огнян сподели с приятеля си Петко:

– Преди си мислех, че ключът към плодотворността е да правя повече. Повече като съдържание. Повече часове. Повече резултати. Дори си казвах, че ако успея да вместя още нещо, ще напредна.

– Но това не води до мир, забелязал ли си? – попита Петко. – Подхранва само напрежение. Изтласква присъствието на Бога, а всеки от нас копнее да Му служи.

– Като се замисля, разбирам, че това не е просто да си зает, – смръщи вежди Огнян. – Просто съм възприел , че обемът е равен на стойността. Очаквах, че Бог ще бъде доволен, ако произвеждам повече, а хората ще ме забележат ако съм винаги активен и на разположение.

Петко се усмихна:

– Изглежда Бог обича малките неща. И това е така, не защото е ограничен. Той е Господ. Нашето изобилие не кани Неговата сила. Това прави нашата зависимост от Него.

– Може би имаш право, – съгласи се Огнян.

– Някъде четох, че постоянния стремеж да правим повече, създава така нареченото когнитивно претоварване, – отбеляза Петко. – Мозъкът ни се претоварва от многото задачи или отговорности. Той се бори да обработи и задържи получената информация, но продуктивността намалява. По-трудно се вземат решения. Стресът нараства. Но когато опростяваме и забавяме темпото, яснотата се връща.

– Интересно, – поклати глава Огнян, – не бях си представял така нещата.

– Освен това, – продължи Петко, – фокусирането върху по-малко неща не само подобрява качеството на нашата работа, но укрепва чувството ни за присъствие и мир. Малките, верни стъпки, практикувани последователно, формират дългосрочни невронни пътища и това е, което води до устойчива, плодотворна промяна.

– Изглежда, – Огнян повдигна едната си вежда нагоре, – в Божията икономика по-малкото наистина може да стане повече.

Петко посъветва приятеля си:

– Когато си изкушаван да направиш още нещо, запитай се:„Опитвам ли се да докажа нещо, което Бог вече е решил?“. Господ не гледа колко правиш, а това доколко Му се доверяваш.

– Нека Бог ме освободи от лъжата, че повече е винаги добре, – въздъхна Огнян. – Бих искал да се наслаждава на малкото, към което Той ме призовава.

Радка се настани до прозореца. Тя чакаше с нетърпение баща си да пристигне.

Но когато светлият ден потъмня и се превърна в нощ, ентусиазмът ѝ избледня, тя осъзна:

– Татко няма да дойде.

Родителите на Радка бяха разведени, а тя копнееше да прекара време с баща си.

Девойката си помисли:

„За него аз нямам никакво значение. Той не ме обича“.

Нашите земни родители ще ни разочароват, но ние имаме небесен Баща, Който ни обича и няма да ни изостави.

Бог ни обича толкова много, че даде Своя Син Исус, Който даде живота Си за нас.

Той винаги е на разположение за нас в молитва и обещава: „Никога няма да те оставя; никога няма да те забравя”.

Можем да почиваме сигурни в Неговата любов.

Илия се разхождаше по плажа. Духаше слаб вятър и гонеше вълните.

Изведнъж той забеляза гърло на бутилка стърчаща от пясъка.

Той бързо изтича и започна да рови мълниеносно.

Когато я извади му се стори позната. Дори започна да си мечтае:

– Дали ако я потъркам, ще изскочи джин от нея и ще ми изпълни някое желание?

Илия я потърка, но джинът не се появи.

Последва разочарование.

И Илия захвърли бутилката обрано в пясъка.

По такъв начин някои гледат на молитвата.

Когато Бог не им отговори, те Му се обиждат. Възмущават се, че не на тяхно разположение.

Но те грешат в едно, нашите молби трябва да отговарят на Божията воля.

Вместо да основаваме молитвите си на „Надявам се“, нека се основават на „Бог казва така“.

Ако ние се насищаме с Неговото Слово, тогава Неговите желания ще станат наши.

Пак дебат. Отново уточнение и разбиране.

Трима млади хора бяха на едно място и какво друго да правят, освен да споделят мисли, разочарования и успехи?!

Захари отбеляза:

– Харесва ни да мислим, че сме верни хора.

– А защо не? – повдигна рамене Райко. – Отиваме навреме на работа, отделяме достатъчно време за семейството си. Когато се ангажираме със дадена дейност я изпълняваме …

– Но независимо колко силно се стараем да бъдем верни, ние не сме съвършени, – прекъсна го възмутен Захари. – Навярно ще пропуснем среща, детски футболен мач или ще забравим за някой доброволчески ангажимент.

– Тъй като не можем винаги да сме верни хора, обнадеждаващо е да знаем, че служим на един верен Бог, – оповести тържествено Въло.- Той е винаги верен да се отзове и да работи в нашия живот. Спазва обещанията Си и чува нашите молитви. Най-важното е, че винаги остава с нас.

– В живота ни се случват неща, които ни пречат да сме изцяло верни на другите, – уклончиво започна Захари. – Понеже сме хора, се изкушаваме да правим избори въз основа на собственото ни самосъхранение, егоизъм и алчност.

– Много просто, не можем да сме перфектни през цялото време, – съгласи се Райко.

– Ако ние не се отзовем, Бог го прави. И Той нежно ни води обратно към работата, която ни е дал специално да вършим, – уточни Въло, – свързана с това да бъдеш на разположение на другите.

– Но ние сме несъвършени, – възрази Райко. – Как ще станем верни?

Въло се усмихна и обясни:

– Когато се обърнем към Божието съвършенство във времето когато то не ни достига, Неговата вярност ни променя.

Въпреки жегата, групата бе отново под ореха и отново мъдруваше.

– Открих, че има два типа хора в света, – заяви твърдо Спас, – хора, които обичат личностните тестове и хора, които ги мразят!

– Лично аз ги обичам, но трябва да призная, че има едно нещо в тях, което не обичам, – отбеляза Лальо.

– И какво е? – то полюбопитствува Рени.

– Когато започнем да ги използваме като кутия, в която да останем, вместо като платформа, от която да работим, – поясни Лальо.

– Докато чета Писанието, виждам един невероятен модел в живота на хората, които са изпълнени със Святия Дух, – сподели Крум.

– Интересно, какъв модел? – попита Рени.

– Това е смелост, – уточни Крум.

А Стефан допълни:

– Уверен съм, че Светият Дух събужда вътре в нас дързост, която помогна на Давид да убие Голиат, на Моисей да освободи израилтяните, на Петър да стане и проповядва в деня на Петдесетница. Въпреки че в миналото те имаха неуспехи, получиха смелост, която превъзхожда всеки тип личност или разположение.

– Всички се нуждаем от тази смелост, за да ни помогне да бъдем хората, които Бог ни е призовал да бъдем, – каза Начо.

– Били ли сте самозатворили се и дисквалифицирали от Божията дързост поради вашия тип личност? – усмихна се предизвикателно Крум.

– Е, може и да се случи, – неохотно потвърди Атанас.

– За това трябва да внимаваме да не се крием зад етикети и самоличности, които саботират живота, който сме призовани да живеем, – поклати глава мъдреца на групата Станой.

– Нека Господ ни изпълни с дързост, за да Му служим, – пожела на всеки от присъстващите Начо.