Учителката разказваше историята за лайнера, който се бе разбил:

– На кораба имало една семейна двойка, която успяла да стигне до спасителната лодка, но там имало само едно място. Изведнъж мъжът избутал жената си във водата и се качил в лодката. Съпругата извикала преди окончателно да потъне.

Тук учителката спря за малко, а след това попита:

– Как мислите какво е извикала жената?

Повечето от децата казаха:

– Мразя те!

– Как може да съм била толкова сляпа?!

Учителката се обърна към Стефан, който през цялото време мълчеше:

– А ти как мислиш, какво е извикала тя?

– Погрижи се за детето ни, – отговори с тъга Стефан.

Учителката бе изненадана:

– Знаеш ли тази история?

– Не, но същото каза баща ми на майка ми преди да почине, – повдигна рамене Стефан.

В очите на учителката се появиха сълзи.

– Правилно. Корабът потънал. Мъжът се прибрал у дома и сам възпитал дъщеря си. Минали години. Този мъж починал. Дъщеря му разглеждала нещата му. Намерила дневника му, в който прочела следното:

„Тя беше болна от рак, преди да предприемем това пътуване. Не ѝ оставаше много да живее. Боже, колко много ми се искаше аз да бях потънал, а не тя, но заради дъщеря ми, не можех. Оставих я там насред океана…..“

Класът мълчеше. Разказът ги бе трогнал.

Те бяха разбрали, че не винаги пред изглеждащото добро се крие наистина добро и че под прикритието на привидно лоша постъпка, може да няма предателство.

Не съдете според това, което сте видели. За същността на много постъпки дори не бихме и подозирали….

Веднъж един човек в група от хора разказвал за Бога и житейските изпитания.

Своя разказ той  завършил с думите:

– В края на краищата всичко ще бъде добре.

– А ако въпреки това не бъде добре? – попитал един от присъстващите.

– Ако не е добре, това означава, че още не си стигнал края, – усмихнал се човекът.

Всеки от нас знае какво представлява един бездомен човек. В повечето случаи, това не са приятни на вид хора, стигнали дъното заради личните си проблеми, изглеждат,  сякаш съвсем не ги вълнуват това.

Независимо от предубеденото отношение от страна на обществото, сред тях попадат и такива, които заслужават нормален живот.

Мариус бе бездомен. Той се появи една сутринта пред едно малко заведение. Негов собственик бе 30 годишният Григоров.

– Моля ви, господине, дайте ми няколко лева – каза Мариус на Григоров –   или поне нещо за ядене.

Григоров се замисли, много му се искаше да изрита бездомника далеч от заведението си, но изведнъж се обърна към Мариус и му каза:

– Защо да не ти дам работа?

– Аз живея на улицата от 16 години, – наведе глава Мариус. – Заради криминално престъпление, никой не иска да ме вземе на работа. Трябва да крада или да прося, за да мога да преживявам.

Този разказ на скитникът, още повече затвърди желанието на Григоров да му помогне.

– Добре, – каза собственикът на заведението, – ела да миеш съдовете в кухнята за два часа.

– Готов съм само за храна да ви работя, – съгласи се скитникът.

Мариус сложи престилка, изми ръцете си и започна работа.

Когато собственикът предложи сандвич на Мариус, скитникът го раздели на две и едната половината занесе на една бездомна жена на улицата. След това се върна и продължи да мие съдовете.

След двата часа работа Григоров заплати на Мариус няколко лева. И двамата се разделиха. На другия ден Мариус отново дойде, да мие съдовете в заведението. Това продължи няколко седмици.

Накрая Григоров повика Мариус и му каза:

– Ти заслужаваш да работиш в заведението ми на постоянна работа…

Мариус прошепна:

– Благодаря ви…

А очите му се насълзиха.

Не трябва да съдим за човека по външния му вид. Ако някой не помогне на изпадналия, проблемите му няма да се решат.

На Хемингуей често приписват авторството на краткия разказа: „For sale: baby shoes, never worn“ – „Продават се детски обувки още не носени“.

Писателят се хванал на бас с приятелите си, че ще напише завършено произведение от шест думи и успял да спечели от всеки по 10 долара.

В действителност подобно обявление за детски обувки или колички са се появили в американските вестници много преди да започне писателската кариера на Хемингуей.

Различни автори публикували статии с разсъждения за такива обявление, в които са ги определяли като кратки разкази.

А историята за парите на Хемингуей се появила в печата едва през 1990 г.

Михаил Яншин често пътувал из страната изнасяйки концерти, но никога нямал солови изпълнения.

Неговото първо самостоятелно изпълнение пред зрители станало при много комични обстоятелства.

Когато обявили номерът му, той излязъл на сцената. В Колонната зала, една от най- престижните сцени на Москва, където се провеждал неговият самостоятелен дебют, се раздал смях.

Артистът се огледал отгоре до долу, но нищо смешно не открил по себе си. Но едва произнесъл първата фраза отново се чул смях, но този път бил много по-силен.

Яншин спрял, направил пауза и опитал отново да продължи четенето. Сега вече всички се смеели доста силно. Озадачен от тази реакция артистът решил, че има нещо не наред с костюма му. Как да е прочел своя не толкова смешен разказ, зачервен и смутен избягал от сцената.

А ето какво било станало. В Колонната зала бил приет нов инспектор, проверяващ дали в сградата може да възникне някъде пожар. На този човек му се случвало за първи път да прави такава проверка в театър.

Той обиколил всички коридори и стаи и в крайна сметка се оказал на сцената, зад гърба на Михаил Яншин, с шлем против огън и съответна униформа. Инспекторът се движел по сцената сякаш нищо не се било случило.