Мартин разглеждаше това, което бяха успели да заснемат. След това разрови в Интернет за информация, но това, което отчасти разбра го ужаси.

 – Боже мой, – извика Мартин.

Атанас надникна през рамото на най-добрия си приятел. Мартин продължаваше да чете още известно време, докато Атанас не се изкашля, за да го накара да вдигне очи.

 – О, извинявай, – смотолеви виновно Мартин. – Това, което намерихме, е задвижван от вълните генератор, но с такива размери, че направо не е за вярване. Доколкото знам, тази технология едва прохожда. Има само няколко устройства по крайбрежията на Португалия и Шотландия, които още се изпитват.

Атанас го гледаше недоумяващо.

 – Те използват силата на вълните, – започна да обяснява Мартин, – която извива техните шарнирни връзки, за да задвижват хидравлични тарани.

 – Какво е това таран? – попита Атанас.

– Изобретение на Жозеф Монголфие, един от двамата братя, прославили се със своя балон. Таранът имал за цел да повдига вода, като използва енергията на собственото ѝ движение. Бликащата вода се вкарва в затворена отвсякъде камера, в която се получава огромно налягане на въздуха. Това се използва, за да се изкачи водата на височина много над нейното равнище.

– И за какво им е всичко това? – продължаваше с въпросите си Атанас.

– Тараните изтласкват насила масло през двигател, който използва хидравличен акумулатор, за да успокоява струята. Двигателят завърта генератор и се получава ток.

 – Много хитро – възкликна Атанас. – Колко може да произвежда това нещо?

 – Всяка от тях може да захранва градче с население от две хиляди души, а са общо четиридесет на брой. Става дума за сериозно количество енергия.

 – За какво им е? – попита Атанас. – Къде отива цялото това електричество?

 – Всеки генератор е закрепен към дъното на морето с кабели, които могат да го прибират под водата, – мислеше гласно Мартин. – Когато океанът е спокоен или радарите уловят наближаващ плавателен съд, те се прибират на десетина метра дълбочина. Друг кабел захранва с ток нагреватели, разположени по дължината на генераторите.

– Нагреватели ли каза? – попита Атанас. – За какво им трябват?

-.Някой е решил, че водата в този район е твърде хладка и я затопля.

Мартин отпи още една глътка кафе и си взе от кекса, преди Атанас да е изпразнил чинията.

– Откога работят тези конструкции? – попита Атанас.

– Започнали са в началото на 2002 г.

– Но защо са ги направили? – неспокойно се въртеше Атанас на стола. – Какъв е резултатът?

– Тези данни ги няма в компютъра – отговори ядосано Мартин. – Аз не съм океанограф или климатолог. Но как толкова малко топлина може да повлияе на целия океан? Зная, че излишната топлина от ядрен реактор може да затопли река с няколко градуса, но това е съвсем различно нещо.

Мартин се настани по-удобно на стола и забарабани с пръсти по масата. Очите му се загледаха далеч напред в нищото. Атанас продължаваше да се върти безцелно подхвърляйки различни идеи и предположения, но Мартин не чуваше нищо.

В съзнанието си виждаше огромните генераторни станции, които се извиват под въздействието на вълните, докато под водата нагревателите стават огненочервени и затоплят водата, която тече покрай крайбрежието.

Някой беше приложил невероятна техника, но за какво му бе нужна тя? Предстоеше много работа……

 

Плазмата е йонизиран горещ газ. Притежава електропроводимост и за това може да се използва като предавател или приемник на електромагнитни вълни.
Учени от Московския университет дават предимство на плазмена антена пред обичайните метални такива.
Създадена е вече такава от американски изобретатели.
Ако достатъчно силно се нагрее газ, той се превръща в плазма, а тя съдържа свободни електрони. Веществото става електропроводимо и може да се използва като антена. При прекратяване на подаване на енергия, антената не само спира да работи, тя практически изчезва. Плазмата се превръща в обикновен газ. „Бившата“ антена не може да се засече от радарите. Тази нейна особеност я прави удобна за военните. Изменението на настройката на антената се осъществява чрез регулиране на електрическите свойства на плазмата. Това позволява антената да бъде защитена от опити за заглушаването й, което я прави универсална.
Използването на плазмена антена като приемник практически не съществува. За да се запълни тази празнота в Института по обща физика в Москва са изследвали характеристиките на плазмените антени като приемник на излъчвания и демонстрирали приложимостта й в реалния свят.
В експеримента учените са използвали плазмена антена, представляваща стъклена тръба запълнена с живачни пари. При експеримента плазмената антена била поставена в близост до обикновената метална такава. Ефективността на антените се изчислява като отношение между амплитудата на изходящите сигнали на предавателя  към получените амплитуди на приемника, монтирани върху плазмена и метална антена. В рамките на експеримента получените резултати практически не се различават.
Разбира се плазмените антени няма да изместят металните, но експеримента показва, че развитието на приемните антени на базата на плазмата е не само възможно, но е и перспективна област за изследвания.