Луната бе извървяла своя път. Звездите бледнееха. Обади се петел и светлината разкъса мрака.

Мирон седеше на пъна в двора навел глава. Той не бе мигнал цяла нощ. Тежки мисли притискаха душата му.

Вратата изскърца и дядо Павел излезе навън. Видя внука си и го попита:

– Още ли се измъчваш? Остави тази работа. Заеми се с друго.

– Има ли поколение, което не преживява безизходица? – тежко въздъхна Мирон.

– Всеки носи своя кръст. Ние на какво сме осъдени? – попита старецът вглеждайки се в тъмния силует на бараката за дърва. – На раздяла.

– За желязната завеса ли говориш? – Мирон вдигна глава и се вгледа внимателно в дядо си.

– Става въпрос за всички завеси, които са били спуснати и продължават да се спускат.

Мирон потръпна, но не от хладината на утрото.

– Знаеш ли, – продължи дядо Павел, – по едно време бях усърдно започнал да чета Библията. Ти преглеждал ли си я?

– Нали баба ставаше и лягаше с нея, – засмя се Мирон. – Виждал съм я и знам, че има два завета и нищо повече. Исках по едно време да почета от нея, но тя беше изчезнала. Баба умря и не можах да намеря старата ѝ Библия.

– О, с нова ще те снабдя, – тупна с длан по ствола на ябълката дядо Павел, – само трябва да поговоря с поп Стойко. Разбира се, ако имаш още желания да я прегледаш. Хубаво е човек да си я чете.

– О, с удоволствие бих се поровил из нея, – възкликна ентусиазирано Мирон.

– В Стария завет има една книга, – вдигна вежди нагоре старецът. – Тя се казва Еклесиаст. Та в нея пише, че човек не си знае времето. Както рибите попадат в мрежата, а птиците в примката, така и човек се улава в усилено време.

– Епохата понякога поставя хората в неблагоприятно условия, – въздъхна отново Мирон. – На какво ли ще бъдат подложени хората след нас?

Тръгнаха ентусиазирано за така необходимите тухли, бяха три момчета и едно момиче. Натовариха се на камиона и потеглиха към керамичния завод.

Евгени даваше газ и на острите завоите в малката кабина лягаха един върху друг. Тясното пространство се изпълваше със смях веселие и разбира не минаваше без закачки.

В завода камиона доста натежа под седем тония товар от здраво изпечени тухли.

По обратния път моторът взе да киха и кашля от напрежение. Камионът бавно и трудно изкачваше нанагорнищата, а на равния път запяваше под тежкия товар.

– Женка, внимавай, – предупреждаваше го Катя, – това са седем тона. не е шега работа.

– Няма страшно , – смееше се самоувереният шофьор, – тази бракма е карала и десет тона.

На следващия завой, камионът загуби равновесие и хлътна на една страна в крайпътната канавка. Част от тухлите се изсипаха върху подгизналата поляна.

Шофьорът доста се бе натъртил в огъналата се кабина, а останалите бяха се стоварили един върху друг.

Първа изскочи Катя. Тя се отърси и започна да помага на останалите да се измъкнат от смачканата ламарина.

Когато Тотьо се обърна, видя задните колела на камиона бясно да се въртят във въздуха.

Всички се умълчаха. Бяха поразени от случилото се.

– Бре какво стана! – Евгени наруши тишината и се затюхка.

– Стана тя каквато стана, – поде в същия тон Тотьо.

– Важното е, че сме здрави, – отсече мъдро Развигор.

– Малко по-нататък ако се бяхме обърнали, щяхме да се търкаляме по нанадолнището към оная вода, която се вижда в далечината, – посочи с ръка Катя напред.

Немного пострадалите от катастрофата огледаха окаяното състояние на камиона и изсипаните тухли.

Изведнъж ги напуши смях. Тази несдържаност бе просто отдушник, на това, което можеше да се случи.

Краси бе енергично момче. Не обичаше да спи следобед. Постоянно водеше борба срещу необходимата дрямка.

Плъзгаше се по леглото. Тупваше на пода и се претълкулваше през глава.

– Краси, пак ли, – викаше майка му.

– Мамо, гладен съм …

Майка му го погледаше с укор.

– Пие ми се вода …..

– Престани, заспивай! – недоволно нареждаше майка му.

– Искам до тоалетната ….

– Номера…..

– Искам прегръдка.

Майка му го прегърна и нежно му каза:

– Ако искаш да порастеш, трябва да спиш следобед поне един час.

„Когато съм заета с нещо, се чувствам приет, – помисли си майката. – Може и при него да е така. Движи се, не търпи покой. Просто се чувства жив…“

Шумът я разсейваше от притесненията за недостатъците и предизвикателствата ѝ.

– Предаването ми на тишина и покой, – каза си тя – само потвърждава човешката ми крехкост. За това и аз избягвам като Краси да се подавам на тишината и мълчанието.

Тя се замисли, а след това добави:

– Дали постъпвам така, защото си мисля, че Бог не може без мен да се справи с всичко?

Това сякаш бе откровени свише.

Бог е нашето убежище, независимо колко проблеми или опасности ни заобикалят.

Пътят ни може да изглежда дълъг, плашещ и помрачаващ, но Неговата любов ни обгръща. Той ни чува, отговаря и остава с нас не само сега, а завинаги.

Можем да прегърнем тишината и да разчитаме на неизменната любов и постоянно присъствие на Бог.

Нека бъдем спокойни и да си почиваме в Него, защото сме в безопасност под закрилата на Неговата неизменна вярност.

Хубаво е да пътуваш, но когато попаднеш в някое забутано, забравено от хората място, не се чувстваш добре. Това особено важеше за Нако Страхилов.

Той бе свикнал да си угажда във всичко. Не признаваше никакви неудобства.

Случи се така, че по служба бе изпратен в едно затънтено селище. В него живееха малко хора, а той трябваше да провери как стоят нещата там.

Началникът му го извика и каза:

– Отиваш в Затънтено и прегледай колко хора има там. От пет години не са си плащали данъците.

– Ами ако няма жив човек там? – попита Страхилов, огорчен, че го пращат на такава неблагоприятна мисия.

– Отиваш в кметството и преглеждаш всички книжа, – натърти началника, нетърпящ никакви възражения.

Нако излезе с наведена глава и изпухтя.

Прегледа картата, но такова селище не намери на нея. Обърна се към секретарката си. Тя потрака върху клавишите на компютъра и му представи маршрута до там.

Страхилов погледна листа, подаден от секретарката му и с нежелание напусна спокойния си добре оборудван офис.

Качи се в колата и потегли.

– Какво толкова? – каза си Нако. – Преглеждам нещата надве натри най-много за час два и се прибирам.

Тръгна рано през деня, но пътя бе дълъг до там и пристигна късно следобед.

От пръв поглед селището изглеждаше необитаемо. Схлупени къщички се подпираха една друга с риск и да се срутят едновременно. Не се чуваше лай на кучета, за други животни да не говорим.

Страхилов се запъти към една по-представителна постройка, като измърмори:

– Навярно това е кметството им.

Бутна вратата, но тя бе заключена.

Изведнъж до него застана човек с излинели дрехи и с каскет, който не знаеше цвета си.

– Кого търсите? – попита човекът.

– Кмета, – отвърна троснато Страхилов.

– За какво вие?

– Това не е твоя работа, – ядно скръцна със зъби Страхилов.

– Аз съм кмета, – заяви мъжът. – По каква причина са ви изпратили при нас?

Нако бе изумен. Огледа човекът, който се бе представил за кмет. Все още не му се вярваше, че това е онзи, който търсеше.

Накрая Страхилов прие стоически ситуацията и заяви:

– От пет години не сте си плащали данъците. Дойдох да прегледам книжата ви.

– Е, кой да ги плаща? – надигна рамене кмета. – Хора не останаха.

Но го покани вътре и разтвори тефтерите. Те бяха прашни. Кой знае от кога не бяха пипани.

Нако недоволно ги изтупа, след което се зае да ги изучава. Докато вникне в подредбата на написаното, се стъмни.

Кмета застана до Нако и му предложи:

– С това можете да се заемете и утре. Елате, да вечеряме, а после ще ви покажа, къде ще преспите.

Страхилов не бе доволен от това забавяне. Искаше час по-скоро да се прибере, но обстоятелствата го принудиха да приеме поканата.

Вечерята не беше лоша и Нако се надяваше леглото му да не е много твърдо. След като поговориха за хората в селището, кмета го отведе в стаята му.

Леглото бе постлано с чисти бели чаршафи, които ухаеха на домашен сапун. Нако седна на кревата и се успокои, поне бе мек.

Легна и се замисли върху случилото му се. Изведнъж усети, че нещо се движи по пода.

Бързо светна лампата и се загледа в посоката, от която идеше шума.

Там лежаха три буболечки. Той излезе от врата навън и извика:

– Ей, бързо елате!

Дотича слабичък мъж, с килнат на една страна калпак и сънени очи.

– Какво има? – попита мъжът.

– Виж, – Нако посочи едрите буболечки на пода.

– Е, те са мъртви, – засмя се мъжът.

Малко след това към тях се проточи дълга върволица от черни насекоми, които се бяха насочили към трите буболечки. Те издаваха бръмчащ и неприятни за ухото звуци. Изгледа това бе смутило спокойствието на Нако.

– А това какво е? – нервно попита Страхилов.

– А дошли са за погребение животинките, – засмя се мъжът.

Нако го погледна изненадано и си помисли:

„Този сигурно е откачен!“

– И сега какво? – задавено попита Нако.

– Лягайте си спокойно, те няма да ви закачат, – каза мъжът и напусна стаята.

Страхилов цяла нощ не мигна. Гледаше проточилата се паплач и не смееше да мръдне.

Едва дочака утрото. Набързо прегледа предоставените му книжа, дори не разбра какво пише в тях.

Хукна към колата и потегли, а на началника си докладва:

– Там са останали само една шепа полудели хора.

Съучениците на Марко, често му подхвърляха хапливи реплики свързани с неговия недъг. Това бе невероятно жестоко за него.

Обикновено той не се сърдеше на този, който го обиждаше, а на тези, които се смееха след думите му.

Имаше едно момче, което много го дразнеше и Марко избягваше да го среща, както на път за училището, така и по коридорите.

Казваше се Валери. То беше яко и силно момче, но езикът му бе хаплив и подигравателен.

Един ден Марко не можа да избегне срещата, но вместо да избяга се устреми към Валери. Когато стигна до него спря и попита спокойно:

– Защо правиш това?

– Какво правя? – стреснато извика Валери.

– Защо говориш такива ужасни неща за мен?

– Това обижда ли те?

– Да, – призна Марко, – боли ме като ги чуя.

– Аз само се шегувах, – с наведена глава тихо каза Валери. – Изобщо не съм подозирал как се чувстваш. Извинявай, съвсем не съм искал да те обидя.

Марко усети искреност в тези думи и кротко каза:

– Прощавам ти.

Вероятно Валери очакваше друго, но не и това. Марко го разбра. Той съжалява за това, което му бе причинил.

След този случай не само Валери, но и никой друг в училище не смееше да му се подиграва.