В страната християнството бе незаконно, но това не попречи на Ана да приеме Исус Христос за свой Спасител.

Тя започна да споделя новата си вяра с брат си, но той не искаше да я слуша.

Тогава той се разболя.

Белодробното заболяване бе опасно.

Сам в болничната стая той се задъхваше.

Не бе готов да признае Исус за Божи Син. Дори се страхуваше да произнесе името Му на глас.

За това каза:

– Боже на сестра ми, помогни ми.

Той започна да диша все по-леко. Пътят на вярата му в Исус започнала от този ден.

С думите си ние каним другите да следват Исус.

По-важен е начинът, по който живеем пред тях.

Реалността на истинската вяра в единствения истински Бог говори много.

Това бе дълго пътешествие, но Сабина бе решила:

– Какво като съм на шестдесет и седем години, ще отида да я видя. Отдавна не сме се виждали. Тогава, когато се запознахме бяхме млади. Сега как ли изглежда? Сигурно и тя е побеляла като мен.

Тя зареди колата и тръгна.

Гледаше как пътните знаците се променят от френски на немски, а по-късно и на хърватски.

Дългият път я измори. Сабина се разсея, но въпреки това продължи.

Когато стигна до Загреб, тя се усети:

– Трябва да се върна назад. Пътувала съм деветстотин мили в грешна посока.

На всеки може да се случи, но когато се усети, че греши, би трябвало навреме да се обърне.

Бог ни призовава да Му бъдем отдадени, но сърцата ни се отклоняват от какво ли не.

Нека търсим Божията помощ, за да пазим пътя си с Него, така че винаги да искаме повече от Неговото осигуряване и присъствие.

Ако осъзнаем, че се носим в неправилна посока, помнете, Той остава Бог на благодатта, копнеещ да покаже милост към всеки от нас.

Можеш ли да спреш по време на своето „пътешествие“ днес, за да провериш дали вървиш с Него?

Кои неща те разсейват от познаването и любовта към Бога?

Данчо сподели:

– Страхът рядко е очевиден.

Пламен допълни:

– Той се преправя на мъдрост, предпазливост или самодостатъчност.

– Като те слушам, си представям човек като „внимателен“, „реалистичен“ или „независим“.

– Под тези етикети, – отбеляза Пламен, – страхът тихо влияе на решенията ти. Стяга сърцето ти и те лишава от мир.

– До къде може да доведе страхът? – попита Данчо.

– До контрол, – отговори Пламен, – защото само по този начин страхът се чувства в безопасност. Той не идва от Бога, защото Господ ни е дал здрав разум, а не страхлив.

– Това е ясно, – потвърди Данчо. – Здравия разум не води до паника и ненужна спешност. Той е закотвен в Божията истина и е воден от Неговия мир.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Пламен, – господството на страха е налице, когато няма яснота. Това прави чакането ни непоносимо, но Божията покана е ясна: „Освободете се от онова, което никога не е било предназначено да носите“.

Данчо въздъхна, а Пламен продължи още по-настървено:

– Тревогата не защитава бъдещето, тя смущава настоящето. Когато се опитваме да контролираме това, което Бог вече е обещал да направи, ние несъзнателно заместваме доверието с напрежение. Освободи ли се страхът, мирът заема неговото място и това е, от което наистина се нуждаем.

– И все пак се тревожа, страхувам се за това, което предстои, – призна си Данчо.

– Бог не те моли да управлявате бъдещето си. Той желае да се довериш на Този, който те е създал и знае пътя, по който трябва да вървиш.

– Лесно е да се каже, – тръсна глава Данчо.

– Разхлаби хватката си, – посъветва го Пламен. – Не е нужно да знаеш как ще се развие всичко. Освободи страха, Бог държи живота ти. Не дръж контрола на всичко. Позволи Бог да те води.

Данчо само повдигна рамене.

Милена стана рано и започна да прави списък на задачите, които ѝ предстояха през деня.

Телефона иззвъня:

– Милена, нали така се казвате?

– Да, – отговори тя.

– Ние сме семейството с бебето, което вашата църква настани временно в хотела. Нуждаем се от храна, можете ли да ни помогнете.

Милена бе заета, но разбираше, че това е Божията воля.

– Добре, ще дойда, – каза тя.

Когато провери адреса, пътя се оказа по-дълъг отколкото очакваше и тя изплака на Бог:

– Много бензин ще се изразходи, за да им доставя един пакет с храна.

– Не се ли погрижих за вас?

– Да, Боже, Ти се погрижи. Прости ми за отношението.

Тя отиде, даде на семейството пакета с храна и поддържа малко бебето.

Докато пътуваше към дома Милена благодари на Бога:

– Благодаря Ти, Господи, че ме благослови с тази обикновена, но радостна възможност.

Независимо дали служим на бездомно семейство или някой друг, когато сме отворени за Божия план и се подчиняваме на Неговия списък със задачи, Бог се радва да благославя сърцата ни с радост.

Христо сподели:

– Преди известно време открих три интересни неща за ерозията.

– Интересно, какво си забелязал? – попита приятелят му Генади.

Христо зае важна поза и започна да обяснява:

– Ерозията е бавна. Вместо да привлича внимание, тя действа тихо. Ерозията не е очевидна, а едва доловима.

– Тези проблеми ми напомнят за един по-голям в духовен план, – каза Генади.

– Така е, – съгласи се Христо. – Никой човек не става изведнъж подъл. Духовната ерозия става постепенно.

Генади сви вежди:

– Тя може да се случи при отделни хора, дори и в църква.

Христо поклати глава:

– В такива случаи човек трябва да се събуди и да разкрие колко се е отклонил от пътя, но това трябва да е обективно измерване.

– Какво толкова? – Генади се усмихна. – Спираме, поглеждаме назад и си спомняме, защо изобщо сме предприели това пътуване и какви са били първоначалните ни цели.

Христо въздъхна:

– Трябва от време на време да спираме и да преценим дали сме се отклонили от пътя.

– Защо?

– Защото без това, подобно на ерозията, няма да разберем как се случва, ако не го търсим.