Слънцето уморено простираше последните си лъчи над парка. Свежата зеленина намекваше за прекрасния ден, който вече си отиваше. Дори птичките млъкнаха, за да се приготвят за настъпващата нощ.

Ирена беше с лек грим, тъмни джинси и светло синя блуза, прилепнала плътно до тялото ѝ, а буйната и руса коса се развяваше от вятъра. Боби я наблюдаваше отстрани  и я изпиваше с очи.

– Искаш ли да ти покажа нещо? – каза Боби едва доловимо.

После извади портфейла си, порови в него и ѝ подаде една банкнота.

– Не съм искала пари от теб,-  недоволно сви устни Ирена.

– Това, което ти дадох не е просто банкнота, – засмя се Боби, – в нея има нещо много интересно.

– Ооо! – възкликна Ирена. – виждам върху нея има много подписи. Какво означава това?

– Това е войнишки долар.

– Войнишки долар?! – прошепна почти като ехо Ирена.

– Това е една стара традиция, – започна да обяснява Боби. – Преди да ги прехвърлят в Аляска и след това Пърл Харбър, войниците първо изписвали имената си върху банкнотите и едва след това отивали да ги изхарчат в бара. Скоро в Сан Франциско отново се натъкнах на такава банкнота.

– Това навярно е един начин да си спомним за тези обречени момчета, – каза с тъга Ирена.

– Да, – прибави Боби, – късчета безсмъртие.

Край тях хората се разхождаха, младежи се усмихваха едни на други, щастливи, че са заедно. Възрастни се подпираха и крачеха със своите спомени.

Но всички отдавна бяха забравили онези весели момчета, които бяха принудени да минат през месомелачката на войната. За тях си спомняха само близките им, които тъгуваха за тях.

И днес военни конфликти, стълкновения, насилие и кръв. Не можахме да се научим, че животът е даден, да се живее, а не да се отнема насила.

Те седяха на пейката в парка и разговаряха. Птичките сладкогласно огласяха всичко наоколо. Цветя нежно отваряха чашките си, жадни за слънчевата ласка и милувка.
Тя беше жена на средна възраст с коси, в които се прокрадваха бели нишки. До нея малчуганът със сияещи очи попиваше всичко наоколо звуци, цветове….
Жената се обърна към момчето и го попита:
– Обичаш ли ме?
– Да, – отговори детето без да откъсва поглед от птичката кацнала наблизо.
– Защо ме обичаш? – настойчиво продължи жената. – Толкова много ти се карам, наказвам те, не ти разрешавам да ядеш много сладко и дълго да гледаш телевизия или да седиш на компютъра.
Момчето внимателно слушаше, а после каза:
– Аз не искам нищо от теб. Обичам те просто така….

Пихме експресо. Около нас цареше спокойствие и животът се носеше на вълни край нас.
– Какво ли ще стане с някой италианец, ако при злополука, загуби и двете си ръце? – наруши мълчанието Дани.
– Просто ще се раздели с мечтата си да играе бокс и да се пребори с някого, – казах разсеяно.
Едва ли щеше да ми бъде приятно да продължим разговора в тази насока.
– Овца такава! – възмути се Дани. – Ти изобщо не мислиш. Ще започне да заеква. Ще получи тежко говорно разтройство. Помисли си, как би могъл да говори, ако не може да използва ръцете си?
Бяхме чували, че южняците жестикулират, докато говорят и го правят доста буйно и емоционално.
Нагледен пример за това бяха група млади мъже, които оживени разговаряха, близо до нашата маса.
Те така движеха ръцете си, че се опасявах за живота им. Раменете, лактите в синхрон с китките изразяваха определено мнение, кривейки се в най-изтънчени извивки. Пръстите им пореха въздуха, като малки птички.
Беше очарователна гледка!