Около полузамръзналото езеро се събраха животни и птици.

– Днес ще съдим Декември, – важно съобщаваше на всички враната.

Совата потропа с една пръчка по близкото дърво и извика:

– Тишина. Моля да се изказвате един след друг.

Всички се умълчаха.

Първа взе думата черната врана:

– Декември съкрати деня, а нощта направи прекалено дълга.

Повечето извисиха глас:

– Така е.

А враната продължи:

– Едва се е съмнало и започва да се стъмва. Не мога да си хвана червейчета. Не ги виждам. Така ще умра от глад. Кой е съгласен Декември да се промени?

– Всички, – завикаха мнозина.

Изправи се бухалът и всички млъкнаха. Знаеха, че е мъдра птица и решиха да чуят какво ще каже.

– Аз съм против, – наблегна на думите си бухалът.

Чу се ропот, шум от криле и ръмжене, но това не стресна възпротивилият се и той продължи:

– Аз работя нощем. Това, че нощта е дълга напълно ме устройва.

Лисицата се почеса зад тила и умилкващо занарежда:

– През декември е скучно в гората. Нищо интересно не се случва. Където и да погледнеш, всичко наоколо ти навява тъга. Нима ще осъдим Декември , че намалява скуката?

Някои от животните се замислиха, но други пак завикаха:

– Всички, всички ….

– Каква скука, – провикна се изплувалата треска от езерото, – аз се готвя за сватба. Имам настроение и голям апетит. С вас не съм съгласна.

Враната се повъртя и рече:

– Снегът през декември е много лош. Измъчи ни. Кое е съгласен през Декември снегът да изчезне.

Хор от животни се отзова:

– Всички, всички, …

Глухарят подаде глава от снега и се възпротиви:

– В снега се спи добре. Скрито е, топло и меко е. Нека Декември да не се променя.

Едни негодуваха, други се противяха, а накрая решиха:

– Така или иначе този месец ще свърши. Не можем да го махнем от годината. Нека се разпростира, както си може.

Деница и Захари бяха на почивка. Разхождаха се по плажа, когато погледите им привлече голямо пространство от пясък оградено с импровизирана ограда.

– Какво е това? – попита Захари.

Приближи ги млад мъж, който им обясни:

– С екип от доброволци цяло денонощие насочихме усилията си, да запазим яйцата във всяко гнездо на морската костенурка. След като малките се излюпят, присъствието на животни и хора, намалява шансовете им да оцелеят.

– О, това е чудесна инициатива, – възкликна Деница.

Мъжът поклати тъжно глава и добави:

– Дори при всичките наши усилия, учените са изчислили, че само едно на пет хиляди излюпени малки достига зряла възраст.

– Каква мрачна перспектива, – сбърчи нос Захари.

– Тези цифри не ни обезсърчават, – продължи оживено мъжът. – Ние служим безкористно на новоизлюпените. Това задълбочава желанието ни да защитаваме още по-ревностно морските костенурки.

Когато Деница и Захари минаха покрай една сергия, той поиска да си купи медальон , на който бе изобразена морска костенурка.

– За какво ти е това? – попита Деница. – Нима и ти се запали по идеята да защитаваш тези създания?

– Не, – поклати глава Захари. – Тя ще ми напомня за възложената ми от Бога отговорност да се грижа за създанията, сътворени от Него.

Когато Бог е създал света, Той е осигурил среда, в която всяко създание може да живее и да се развива.

Бог е възнамерявал ние хората да „владеем над рибите в морето и птиците в небето, над добитъка и всички диви животни и над всички твари, които се движат по земята“.

Той ни помага да Му служим като отговорни настойници, които използват дадената ни от Него власт, за да се грижат за огромното Му творение.

Бе прохладно. Вятърът леко полъхваше. Птиците весело пееха. Наблизо се чуваше тих приятен шум от плискаща се вода. Навярно бе някое малко поточе.

Росен седеше сам на хълма. Всичко около него бе спокойно и тихо, но умът му препускаше през задачите, които останаха недовършени.

Имаше и проблеми, които не можеше да реши. Да не говорим за нещата, които бе объркал и не бе в състояние да поправи.

Но как да спре този шум в главата си?

Росен си спомни как дядо му го учеше като малък:

– В тишината забелязваш какво Бог прави край теб. За това по-често излизай сред природата и остави притесненията си на Господа. Само така можеш да заглушиш шума в себе си и да освободиш място за Божия глас.

Младият мъж се усмихна, застана на колене и се започна …

– Боже притеснен съм. Объркан съм. Предавам Ти всички свои грижи и проблеми. Искам да чувам отново гласът Ти ….

Топлина се разля в тялото на Росен и той продължи възторжено:

– Славя Те и Ти се покланям. Благодаря, че действаш в живота ми и ме променяш …..

И тогава младият мъж дочу тих глас:

– Аз винаги Съм с теб …… Аз ще воювам за теб, бъди спокоен.

Странни неща започнаха да стават в старата гора. Невидимка бродеше из нея.

Някой безжалостно бе съборил листата на дърветата. Птиците изчезнаха безследно. Вчера ги чувахме и виждахме, а сега ги няма.

Животните започнаха често да се крият. Но Невидимка и там ги намираше. Всичко прекрояваше и променяше по свой вкус.

Тя промени и зайците. Кожухчетата им станаха бели.

Рижата катеричка направи сива, а пъстрите патици бели.

Язовецът, таралежът и енотът толкова се изплашиха, че се скрили в своите дупки, под корените на дърветата и дори носове не показаха навън.

Уплашиха се горските животни.

Всеки ден се носеха все страшни новини. Жабите изчезнаха. Пеперудите и мухите не се виждаха никъде.

Най-много се изплашиха тези, които щяха да се родят през тази годината. Горките, те изобщо не се появиха.

Такова нещо до сега никой не бе виждал.

Дори старата мечка се скри в бърлогата си.

А Невидимка се разхожда из гората и по полето. Тероризираше дърветата. Подухваше силно. Усещаше се хлад. Разкаля земята с проливните си дъждове. Май, че студове поръчваше.

Невидимка изпочупи мостовете на малките рекички, а канавките изпълни с вода.

И никой нищо не може да ѝ направи.

Познахте ли я?

Невидимка е немирната есен.

Сутринта слънцето надникна между облаците. То развесели и оживи всичко наоколо. Птиците събудили се рано, настройваха гласовете си, за да излеят песните, родили се в сърцата им.

Прасето се бе отъркаляло в гьола край плевнята и самодоволно грухтеше.

Котарака мина край него и му се присмя:

– Пак си правило кални бани.

– Няма по-щастливо животно от мен в този двор, – изгрухтя прасето. – Няма за какво да плача, нито да тъгувам.

– Ха ха …., – засмя се котаракът, – по-самолюбива твар от теб не съм виждал.

– И господарят няма да ме забрави, – продължи безгрижно прасето, – ще ме посети, ще ми донесе нещо за ядене, ще ме почеше по корема. Какво знаеш ти? Ние сме приятели с него.

– Може и да ти попее, – подигравателно допълни котаракът.

– А защо да не го направи? Той е доволен, когато напълня търбуха си. Усмихва се и ми се радва – каза прасето.

– За това си станал толкова дебел, – измърка котаракът и отскочи настрани от прасето.

– Ям и ми е добре, а ти ми завиждаш, че човекът ми е приятел и че много се грижи за мен.

– Бог да ме пази от такива приятели, – измърмори под носа си котаракът. – Горкото прасе, то не знае, че скоро ще стане на наденички.