Милена бе единствено дете, за това родителите я обожаваха. Баща ѝ от малка я учеше да стреля, да язди и да лови риба. Тя го обичаше много, но човека, с когото можеше да сподели всичко бе майка ѝ.
Милена стана много близка с майка си, когато беше в гимназията, а по-късно и в колежа.
Дори когато се ожени, тя се радваше на компанията на майка си. Когато се родиха децата между двете жени настъпи хлад. Милена така и не разбра на какво се дължи промяната, но враждебността ѝ към майка ѝ бе очевидна. Тя бе добре възпитана и никога не изявяваше явно с думи раздразнението си.
Мълчанието между двете жени задълбочаваше пропастта между тях. Милена не казваше нищо, защото не можеше да разбере причината за чувствата си и най-вече да избегне спора.
Майка ѝ също мълчеше, защото обичаше дъщеря си. Тя се страхуваше, че всеки явен разговор за случващото се само ще влоши положението.
Така в продължение на няколко години двете позволиха на една отровна неизвестност да изгори мостовете помежду им, а те се обичаха. Връзката им не стана нетърпима, но не беше както преди.
Разговорите на Мери с майка ѝ бяха приключили напълно.
Днес на гости у Милена бе дошъл стар приятел на баща ѝ. Тя много го обичаше и уважаваше още от малка.
Когато седнаха на масата бай Симо я попита:
– Как е майка ти?
– Изобщо не е добре, – сви устни Милена.
– Не искам да се натрапвам, – наведе глава старецът, – само исках да знам как е?
– Не искам да бъда лоша, – каза Милена. – Много пъти си ми помагал в живота, но сега не ми се говори за това …
– И все пак как е майка ти? – настоятелно попита бай Симо.
– Какво знаеш ти за майка ми? – изпъшка Милена.
– Скоро я посетих и знам как е, – каза старецът. – Бих искал да знам дали ти знаеш как е? Мога ли да знам защо се гневиш от сегашното ѝ положение.
– Щом си я видял, – сбърчи нос Милена, – знаеш, че майка ми е мъртва, само дето не е умряла. Мозъкът ѝ изцяло е изключил поради болестта. Тя вече не говори. Само спи, яде и ходи до тоалетната. Това, което търпи сега е жестоко и незаслужено. Защо още е жива? Подобно съществуване има ли някаква цел?
– Защо мислиш така? – попита старецът.
– Бог ни е забравил, иначе щеше да позволи на майка ми да умре. В това състояние тя не е нужна на никого.
– Мислиш ли, че има макар и някаква малка причина, майка ти още да живее? – попита бай Симо.
– Няма такава причина, – отсече Милена.
Старият човек въздъхна дълбоко.
– Много от уменията, които днес притежаваш си получила от майка си. Не си ли благодарна на хората, които са повлияли в живота ти, за да бъдеш днес това, което си? Майка ти те учела да прощаваш, дори когато не приемат извинението ти. Прошката не се изразява само с дума, а с действие.
Милена въздъхна и махна с ръка.
– За нея ти си все още малко момиченце, което тя обича много, – каза старецът. – Нейните мисли не текат така, както твоите. Но душата ѝ е същата и тя все още е твоя майка. Тя тъгува по теб.
Милена плачеше.Сълзите ѝ свободно се стичаха по бузите.
Тя стисна с ръце едната ръка на стареца и каза:
– Благодаря ти. Не знам защо досега не съм разбирала това. Ще отида да я видя, непременно ще отида – и Милена още по-силно се разрида.