Павлов беше началник ОТКК. Трябваше да се яви пред Христов, от когото мнозина трепереха. Павлов изтръпна.

– Щом трябва да се явя незабавно, не е да си поприказваме само и да ме черпи едно кафе.

Когато Павлов отиде, Христов го покани вежливо да влезе, дори му отвори вратата.

– Как можахте да позволите, господин Павлов, да се дадат на болницата кислородни бутилки, на които вентилите изпускат?

Мъмренето бе кратко, но не бе приятно.

Последва заповед:

– Веднага да се реши проблема и ми докладвайте.

Павлов излезе от кабинета олюлявайки се. Той обичаше работата си и стриктно спазваше всичко. До сега. цели 20 години, подобно нещо не му се бе случвало. Бе направил пропуск.

По лицето му бе избила студена пот, а издайническото изчервяване, красноречиво говореше за вътрешното му състояние.

След каро се окопити, отиде да провери какво е станало. Успя за кратко време да реши проблема и се върна да докладва.

Христов го посрещна с въпроса:

– Какво направихте?

Павлов накратко обясни:

– От екипът на Горанов, не изпробвали бутилките, тъй като им казали, че са нови и току що напълнени. Това им се сторило достатъчно и без много да му мислят ги изпратили в болницата …..Говорих с тях и изпратихме нови. Хората бяха потресени от случилото се и заявиха, че в бъдеще няма да пуснат нито една бутилка без проверка, независимо каква е.

– Добре, – каза Христов.

Гледайки през прозореца добави:

– Има неща, с които не бива да се правят компромиси.

Той се обърна към Павлов и продължи:

– С нещата за болницата нямаме право да грешим.

Павлов се стъписа от последната изречена дума „грешим“.

„Този, който толкова строго ме смъмри, – каза си Павлов, – е съпричастен към моята работа, задължения и отговорност. Трябва да преразгледам моята и на целия екип работа“.

И вместо подтиснатост, Павлов се почувства амбициран.

Христов не беше пословично принципен и настойчив, както му се носеше славата, а по-скоро бе строг и справедлив. Не претоварваше никого с отговорности, но и не подминаваше грешките.

В Христос Исус, Бог ни е създал, за да вършим добри дела, които Той предварително е планирал за нас, за да живеем живота си вършейки ги.

Преди да се родим, Бог е решил предварително какъв ще е приносът ни в живота. Той не ни е поставил на тази планета само, за да заемаме място, да използваме ресурсите ѝ и да умрем. Не! Бог ни е поставил тук, за да Му служим като служим на другите.

Ти не можеш да бъдеш никой друг. Ако не се служиш на Бог според предназначението си, се получава пропуск в част от пъзела.

Друго име на „добрите дела“ е „служение“. Всеки път, когато използваме нашите таланти и способности, за да помогне на някой друг, ние всъщност служи на Него.

Бог е дал на всеки от нас някакви специални умения, нека да не забравяме да ги използваме, а да си помагаме един на друг, като по този начин предаваме на другите Божиите благословения.

Талантите, които имаме не са за наша полза. Бог ни ги е дал в полза на други хора. Ето защо никой няма всичките таланти заедно. Бог е създал вселената, така че ние да се нуждаем един от друг.

Когато станем християни, започваме да обичаме Бога и другите хора така, както ще ги обичаме в небето. Бог иска да практикуваме това още сега.

Ние служим на Бога, като служим на другите. На земята е невъзможно да се служи на Бога директно. Единственият начин да Му служим на земята, е като служим на други хора. Така че всеки път, когато помогнем на някой друг, Бог казва, че това сме го правили на Него.

Ние практикуване на земята това, което ще правим във вечността.

Пролет е. След работа Вера мина през градския парк. Раззеленилите се дървета и цъфналите цвета я покориха. Тя пое  дълбоко въздух, вдишвайки аромата на събудилия се растителен свят.

Вечерта Вера си спомни за минутите прекарани в парка и си представи букет лалета. Спомни си времето, когато Марин на всяка среща ѝ носеше цветя и смутено ѝ подаваше внимателно увития букет.

– Пролет е. Птичките пеят. Днес видях такива красиви лалета, – Вера недвусмислено намекна на мъжа си за желанието си.

На следващата вечер Марин си дойде, но не носеше никакъв букет.

„Е, добре, – помисли си Вера, – ще опитам втори път. Може да е от недосетливите“.

– Пролет, птичка, а на мен толкова много ми харесват лалетата.

На следващата вечер отново нямаше цветя и Вера премина в настъпление:

– Ти подиграваш ли ми се? Два дена вече ти правя намеци, че искам лалета!

Марин се смути и се почувства виновен:

– Извинявай, обещавам да поправя този пропуск.

„Не всичко е безвъзвратно изгубено, – каза си Вера. – Сега нещата ще се оправят“.

На следващата вечер Вера сияеща и усмихната отвори вратата, на върналия се от работа Марин. Когато я видя той пребледня, а гласът му захриптя, като на ранен звяр:

– Ааааааааа, не …. забравих лалетата!

Вера се почувства неловко.

„Какъв ужас бе изписан в очите му, – с болка си помисли Вера. – Нима само с вида си можах да предизвикам такава реакция у най-близкия си човек?“

– Няма значение, – махна с ръка Вера и влезе навътре в стаята.

Не получаваме, защото не изказваме направо желанията си. А колко обиди носим в себе си поради недоизказани думи и мисли!

Нека се научим да наричаме нещата с истинските им имена. Тогава всичко би изглеждало по-лесно и елементарно. Нима е толкова трудно да го направим?

Млад самурай стоял с лък и няколко стрели в ръка и с поглед измервал разстоянието до целта. Минаващ край него монах му казал:

– Ти няма да се научиш да стреляш точно, ако се надяваш да коригираш пропуските си. В битка такъв случай рядко ще ти бъде предоставен.

Научи се да поразяваш целта от първия път и винаги помни, че имаш само една стрела.

В живота прави всяко нещо изведнъж, без да се надяваш , че после ще можеш нещо да поправиш.