Милена бе единствено дете, за това родителите я обожаваха. Баща ѝ от малка я учеше да стреля, да язди и да лови риба. Тя го обичаше много, но човека, с когото можеше да сподели всичко бе майка ѝ.

Милена стана много близка с майка си, когато беше в гимназията, а по-късно и в колежа.

Дори когато се ожени, тя се радваше на компанията на майка си. Когато се родиха децата между двете жени настъпи хлад. Милена така и не разбра на какво се дължи промяната, но враждебността ѝ към майка ѝ бе очевидна. Тя бе добре възпитана и никога не изявяваше явно с думи раздразнението си.

Мълчанието между двете жени задълбочаваше пропастта между тях. Милена не казваше нищо, защото не можеше да разбере причината за чувствата си и най-вече да избегне спора.

Майка ѝ също мълчеше, защото обичаше дъщеря си. Тя се страхуваше, че всеки явен разговор за случващото се само ще влоши положението.

Така в продължение на няколко години двете позволиха на една отровна неизвестност да изгори мостовете помежду им, а те се обичаха. Връзката им не стана нетърпима, но не беше както преди.

Разговорите на Мери с майка ѝ бяха приключили напълно.

Днес на гости у Милена бе дошъл стар приятел на баща ѝ. Тя много го обичаше и уважаваше още от малка.

Когато седнаха на масата бай Симо я попита:

– Как е майка ти?

– Изобщо не е добре, – сви устни Милена.

– Не искам да се натрапвам, – наведе глава старецът, – само исках да знам как е?

– Не искам да бъда лоша, – каза Милена. – Много пъти си ми помагал в живота, но сега не ми се говори за това …

– И все пак как е майка ти? – настоятелно попита бай Симо.

– Какво знаеш ти за майка ми? – изпъшка Милена.

– Скоро я посетих и знам как е, – каза старецът. – Бих искал да знам дали ти знаеш как е? Мога ли да знам защо се гневиш от сегашното ѝ положение.

– Щом си я видял, – сбърчи нос Милена, – знаеш, че майка ми е мъртва, само дето не е умряла. Мозъкът ѝ изцяло е изключил поради болестта. Тя вече не говори. Само спи, яде и ходи до тоалетната. Това, което търпи сега е жестоко и незаслужено. Защо още е жива? Подобно съществуване има ли някаква цел?

– Защо мислиш така? – попита старецът.

– Бог ни е забравил, иначе щеше да позволи  на майка ми да умре. В това състояние тя не е нужна на никого.

– Мислиш ли, че има макар и някаква малка причина, майка ти още да живее? – попита бай Симо.

– Няма такава причина, – отсече Милена.

Старият човек въздъхна дълбоко.

– Много от уменията, които днес притежаваш си получила от майка си. Не си ли благодарна на хората, които са повлияли в живота ти, за да бъдеш днес това, което си? Майка ти те учела да прощаваш, дори когато не приемат извинението ти. Прошката не се изразява само с дума, а с действие.

Милена въздъхна и махна с ръка.

– За нея ти си все още малко момиченце, което тя обича много, – каза старецът. – Нейните мисли не текат така, както твоите. Но душата ѝ е същата и тя все още е твоя майка. Тя тъгува по теб.

Милена плачеше.Сълзите ѝ свободно се стичаха по бузите.

Тя стисна с ръце едната ръка на стареца и каза:

– Благодаря ти. Не знам защо досега не съм разбирала това. Ще отида да я видя, непременно ще отида – и Милена още по-силно се разрида.

През 1996 г. Фране Селак карал автомобила си в гориста местност.

След един от завоите той забелязал камион, който се носил право срещу него.

Колата се врязала в пътните огражданения, преминала ги и увиснала на края на една скала.

В последния момент Селак успял да скочи от колата и след кратък полет се хванал за едно дърво.

От там той наблюдавал падането на колата си в пропастта, която се взривила на 90 метра под него.

На върха на една висока планина седели два орела и разговаряли помежду си.

Първият казал:

– Днес видях човек, който се усети на самия край на пропастта.

– Навярно много се е зарадвал? – попитал другият орел.

– Не само се зарадва, но и благодари на Бога. Ако продължава все така, то много скоро ще останем без храна.

Не трябва ли да се намесим?

Вторият орел казал:

– Ако се намесим, ще предадем гнездата си на разрушение.

Един човек паднал в дълбока пропаст. Лежал изранен и загивал.
Притичали приятелите му. Хванали се един за друг и се опитали да се спуснат при него, за да му помогнат, но едва не паднали.
Дошло милосърдието. Спуснало стълба към пропастта, но тя се оказала къса и не стигала до човека.
Пристигнали добрите дела, които човек бил направил преди да падне в пропастта. Те спуснали въже, но то се оказало късо.
Напразно се опитвали да спасят човека, неговата голяма слава, парите му и властта, която упражнявал.
Накрая дошло покаянието. То протегнало ръка, а човекът се хванал за него и излязъл от пропастта.
– Как ти се отдаде това? – попитали всички изненадани покаянието.
Покаянието нямало време да отговаря, защото бързало да спаси други хора, на които можело да помогне само то.

Изпод скалата извираше бистър ручей. Стадо елени пиеха от него вода. Тъй като вятарът духаше от тяхната посока, животните не забелязаха приближаването на ловците. Радой вдигна пушката и се прицели във водача, но Лальо блъсна пушката и със ръка  посочи голяма змия, която се промъкваше от другата страна.

Нетърпеливия Радой се прицели в змията, но Лальо отново го спря. В този миг елените явно усетили опасността, тревожно подскочиха и се спуснаха в различни посоки.

Грамадното тяло на змията се изтреля като пружина, чу се жалното блеене на малко еленче, което бе попаднало в смъртоностната хватка на влечугото. Костите му изпращяха и то се превърна в голяма мръвка кървящо месо. Змията отвори голямата си паст, за да погълне жертвата си.

За трети път Радой се прицели, но беше спрян. Змията едва бе докоснала главата на еленчето, когато я закри огромна сянка. Върху нея се стрелна орел.

Започна борба. Двамата противника се бяха вплели в огромно кълбо. Те се душеха и разкъсваха един друг. Когато най-после змията се изпъна в смъртоностна агония, орелът заби нокти в гръбнака, точно зад главата ѝ и го прекърши.

Орелът разкъса с острите си нокти тялото на змията и закълва кървавото месо. Когато се насити, вдигна наблизо лежащото еленче и го отнесе на орлетата си.

– Интересно, – обади се Добри, – защо орелът първо се нахвърли върху месото на старата змия, а не върху еленското, което е много по-вкусно?

– Няма нищо по-вкусно от месото на врага, – каза Лальо, – особено ако си се сражавал с него в смъртен бой.

Минаха много години от тогава и тези мъже бяха на лов пак по тези места. Същата черна гола скала се извисяваше към небето, а по нея пълзеше нагоре триметрова змия. Това ѝ струваше много усилие, но откъснеше ли се от скалата, щеше да падне долу и да се размаже.

Вероятно това беше рожбата на оная змия, която бе победена преди години от орела. Интересно, какво теглеше нагоре тази змия. Хората погледнаха нагоре и видяха голямо орлово гнездо, а там се подаваха неоперени малки орлета..

Змията искаше да отмъсти за майка си, като убие орлетата. Чу се тревожен призивен крясък, малките усещаха приближаващата ги смърт.

Младата змия пълзеше бавно и упорито. До гнездото оставаше съвсем малко. Тя се изправи над гнездото и утвори уста, но се чу свистене на орлови крила…

Старият орел беше загубил предишната си сила, но изпълнен със смелост се хвърли да защити гнездото. Орелът хвана змията, откъсна я от скалата и двамата полетяха към пропаста. Орелът се опита да се издигне нагоре, но змията го порази преди смърта си. Пречупеното крило не издържа и орелът рухна върху скалите.