Много образовани хора казват, че Исус въобще не е съществувал, че Той е мит. Много от авторите по това време нищо не споменават за Него.

А ако се спомене за Тацит, се изказва мнение, че това е по-късно вмъкната от него историята. Добре е да се знае, че в текста на Тацит не се упоменава за Христос, а се разкрива Христос като Спасител.

Светската култура предлага да не се вярва, че Бог е станал младенец, а в това, че всеки младенец е бог. Дори за тях това не е нужно да се вярва, то е просто факт. Едно „но“ ни подсеща, че всеки възрастен чичко или стара лелка също са богове.

Докато човек е малък, мълчи и гука, той е прекрасен, но какво да кажем, когато порасне и се превърне в алкохолик. От тук и логиката на Ирод. Децата са цветя в живота, но навреме трябва да ги срежем, за да не се превърнат в увехнала гадост.

Раждането на Исус е факта и това е безспорно. То се е превърнало в част от историята.. Това Рождение е продиктувано от любов.

В същото време всеки човек израствайки, започва да обича деца и възрастни, гукащите и псуващите, усмихващите се в люлката и лъжещи по телевизията.

Между сантименталността и трезвата любов към всички хора има голяма пропаст, както между Бога и човека, но бездната е преодолима, благодарение Рождението на Исус.

Милена бе единствено дете, за това родителите я обожаваха. Баща ѝ от малка я учеше да стреля, да язди и да лови риба. Тя го обичаше много, но човека, с когото можеше да сподели всичко бе майка ѝ.

Милена стана много близка с майка си, когато беше в гимназията, а по-късно и в колежа.

Дори когато се ожени, тя се радваше на компанията на майка си. Когато се родиха децата между двете жени настъпи хлад. Милена така и не разбра на какво се дължи промяната, но враждебността ѝ към майка ѝ бе очевидна. Тя бе добре възпитана и никога не изявяваше явно с думи раздразнението си.

Мълчанието между двете жени задълбочаваше пропастта между тях. Милена не казваше нищо, защото не можеше да разбере причината за чувствата си и най-вече да избегне спора.

Майка ѝ също мълчеше, защото обичаше дъщеря си. Тя се страхуваше, че всеки явен разговор за случващото се само ще влоши положението.

Така в продължение на няколко години двете позволиха на една отровна неизвестност да изгори мостовете помежду им, а те се обичаха. Връзката им не стана нетърпима, но не беше както преди.

Разговорите на Мери с майка ѝ бяха приключили напълно.

Днес на гости у Милена бе дошъл стар приятел на баща ѝ. Тя много го обичаше и уважаваше още от малка.

Когато седнаха на масата бай Симо я попита:

– Как е майка ти?

– Изобщо не е добре, – сви устни Милена.

– Не искам да се натрапвам, – наведе глава старецът, – само исках да знам как е?

– Не искам да бъда лоша, – каза Милена. – Много пъти си ми помагал в живота, но сега не ми се говори за това …

– И все пак как е майка ти? – настоятелно попита бай Симо.

– Какво знаеш ти за майка ми? – изпъшка Милена.

– Скоро я посетих и знам как е, – каза старецът. – Бих искал да знам дали ти знаеш как е? Мога ли да знам защо се гневиш от сегашното ѝ положение.

– Щом си я видял, – сбърчи нос Милена, – знаеш, че майка ми е мъртва, само дето не е умряла. Мозъкът ѝ изцяло е изключил поради болестта. Тя вече не говори. Само спи, яде и ходи до тоалетната. Това, което търпи сега е жестоко и незаслужено. Защо още е жива? Подобно съществуване има ли някаква цел?

– Защо мислиш така? – попита старецът.

– Бог ни е забравил, иначе щеше да позволи  на майка ми да умре. В това състояние тя не е нужна на никого.

– Мислиш ли, че има макар и някаква малка причина, майка ти още да живее? – попита бай Симо.

– Няма такава причина, – отсече Милена.

Старият човек въздъхна дълбоко.

– Много от уменията, които днес притежаваш си получила от майка си. Не си ли благодарна на хората, които са повлияли в живота ти, за да бъдеш днес това, което си? Майка ти те учела да прощаваш, дори когато не приемат извинението ти. Прошката не се изразява само с дума, а с действие.

Милена въздъхна и махна с ръка.

– За нея ти си все още малко момиченце, което тя обича много, – каза старецът. – Нейните мисли не текат така, както твоите. Но душата ѝ е същата и тя все още е твоя майка. Тя тъгува по теб.

Милена плачеше.Сълзите ѝ свободно се стичаха по бузите.

Тя стисна с ръце едната ръка на стареца и каза:

– Благодаря ти. Не знам защо досега не съм разбирала това. Ще отида да я видя, непременно ще отида – и Милена още по-силно се разрида.

През 1996 г. Фране Селак карал автомобила си в гориста местност.

След един от завоите той забелязал камион, който се носил право срещу него.

Колата се врязала в пътните огражданения, преминала ги и увиснала на края на една скала.

В последния момент Селак успял да скочи от колата и след кратък полет се хванал за едно дърво.

От там той наблюдавал падането на колата си в пропастта, която се взривила на 90 метра под него.

На върха на една висока планина седели два орела и разговаряли помежду си.

Първият казал:

– Днес видях човек, който се усети на самия край на пропастта.

– Навярно много се е зарадвал? – попитал другият орел.

– Не само се зарадва, но и благодари на Бога. Ако продължава все така, то много скоро ще останем без храна.

Не трябва ли да се намесим?

Вторият орел казал:

– Ако се намесим, ще предадем гнездата си на разрушение.

Един човек паднал в дълбока пропаст. Лежал изранен и загивал.
Притичали приятелите му. Хванали се един за друг и се опитали да се спуснат при него, за да му помогнат, но едва не паднали.
Дошло милосърдието. Спуснало стълба към пропастта, но тя се оказала къса и не стигала до човека.
Пристигнали добрите дела, които човек бил направил преди да падне в пропастта. Те спуснали въже, но то се оказало късо.
Напразно се опитвали да спасят човека, неговата голяма слава, парите му и властта, която упражнявал.
Накрая дошло покаянието. То протегнало ръка, а човекът се хванал за него и излязъл от пропастта.
– Как ти се отдаде това? – попитали всички изненадани покаянието.
Покаянието нямало време да отговаря, защото бързало да спаси други хора, на които можело да помогне само то.