Вечер. Малък ресторант. Не много посетители. Един от клиентите се обръща към сервитьора:
– Защо вчера, за същите пари ми дадохте двойно по-голяма порция?
– А къде бяхте седнали? – попитал сервитьорът.
– Какво значение има това?
– Има!
Посетителят безкрайно изумен, промърморил:
– Е, до прозореца.
– Всичко е ясно, – продължил спокойно сервитьорът. – Който седи до прозореца му даваме по-голяма порция, защото така правим реклама отвън.

Живееше в нашият край дядо Николай. Той не беше женен. Майка му умря и той остана сам.
Но имаше куче Вулкан, с което ходеше навсякъде. Понякога минаваха покрай нас и отиваха в магазина. Дядото даже изпрати бележка на сестра си в чантата, която Вулкан й занесе.
Мина време и кучето умря. Дядо Николай стана затворен, мъката го гризеше отвътре. Съжалявахме го и му казвахме:
– Не го преживявай толкова, ново куче си вземи.
А той обясняваше:
– С Вулкан живях 13 години. Нямах приятели  и си говорех с него. А то ме гледа сякаш всичко разбира. Не мога да си взема друго куче, не искам да предам Вулкан.
Никой не беше виждал няколко дена дядо Николай. После се оказа, че се е разболял и не е могъл до вратата да пристъпи.
По-късно ни разказваше неговата сестра:
– Чувам, че куче вие под прозореца, не ми дава да спя. Мисля си: „Сега ще събуди и децата“. Гледам през прозореца Вулкан, стои, гледа ме и вие. Реших, че нещо лошо се е случило. Бързо се облякох и хукнах. Излизах на улицата, Вулкан го няма. Помислих, че се е върнал в къщи. Дойдох до къщата на Николай. Почуках на прозореца, никой не отвори, а вратата беше заключена.  Отивам при съседа, само той имаше телефон и му казвам, че трябва  по някакъв начин да влезем при брат ми, вратата е запъната и за всеки случай да извикаме бърза помощ.
Тя разказала  набързо какво и се е случило, как видяла Вулкан през прозореца….
Съседът плеснал с ръце:
– Но Вулкан умря преди седмица….
Когато дядо Николай излезе от болницата всички казваха, че Вулкан го е спасил.

Времето се изнизваше неусетно. Поне не препичаше. Облаците се гонеха, а слънцето на моменти успяваше да се прокрадне между тях и да се усмихне лъчезарно.
Неспокойна майка с доста палаво дете стоеше на спирката и очакваше автобуса. Малчугана си мечтаеше, как ще се качи отзад и ще седне близо до големия прозорец, на едно малко място удобно за сядане.
Майката казва:
– Сега ти облякох нови дрехи, а отзад до прозореца е мръсно. Не сядай там!
– Ще седна! – упорства детето
– Няма да ти позволя, – ядосано отвръща майката.
И така много пъти отново и отново се разгаряше „огнена престрелка“ между майка и син: Ще седна – няма да седнеш!
Най-накрая детето влезе в близката кална локва и се окаля до ушите.
– А сега може ли? – с грейнала усмивка на победител попита малчугана.
Майката едва не припадна……..

Някои хора мразят да губят толкова много, че дори и след развод, по всеки възможен начин правят  „мръсни трикове “ на бившите си съпруги.
Например, Алан Марковиц от Детройт си купил къща в непосредствена близост до имението на бившата си нежна половинка. На балкона предприемчивият американец поставил скулптора, показваща среден пръст.
Този неприличен шедьовър бившата му жена всеки ден вижда от своя прозорец.
Триметровата скулптура струвала на „отмъстителя“ седем хиляди долара. Тя успешно „се пречкала“ пред очите на изоставилата го жена. През нощта скулптора се осветява.
Алан Марковиц и Туохи били женени две години.  По време на развода се установило, че бившата му жена си е имала друг любовен роман. Марковиц искал да отмъсти хуманно и така си направил пиар.
Хората наоколо останали доволни, че си имат такъв съсед.
Лесно е да се смееш на чуждото нещастие, но можеш ли да спомогнеш за поправянето на разбити взаимоотношения? Ами ако един ден ти се окажеш в същото положение?

Днес отново се качи във влака и потегли. Когато влакът спря на някаква гара той погледна през прозореца и изведнъж чу приятен детски глас:
– Днешният вестник моля, днешният вестник……
Пред него се озова дребно момченце с вестници в ръце.
– Как се казваш? – попита го мъжът, като си купи вестник от него.
– Петър.
– А можеш ли да четеш? – гледаше го весело мъжът.
– О, да!
Момчето макар и бедно облечено, бе чисто и приветливо. Чу се сигнал, влакът скоро щеше да тръгне. Мъжът бързо бръкна в джоба си и извади от там малко Евангелие, подаде го на момчето и каза:
– Ще прочетеш ли тази книга, Петре?
– Да, непременно, обещава ви!
След година той отново мина от там. Видя  отново своя малък приятел. Той беше пораснал, понапълнял, но гласа и очите му бяха привличащи както и преди.
– Много често си мислех за вас, – каза момчето на мъжа. – Вашата малка книжка измени живота в нашето семейство. Баща ми по това време беше останал без работа, но той усърдно започна да чете вашата книжка и под нейно влияние семейството ни започна нов живот с Христос. Баща ми започна добре да печели. Майка ми стана по-весела, а аз можех спокойно да ходя на училище.
Ето какъв добър плод е принесла тази малка книжка, съдържаща в себе си Божието Слово, благодарение на това, че сърцата на хората са се оказали добра почва за неговото възприемане.
Божието слово ни сочи пътя към небето и ни учи как да живеем достойно на земята. То съдържа светлина, живот и мъдрост. Словото на Бога е единствената непоклатима стена в морето от човешки думи в този свят на относителни теории и предположения. То ръководи младите, поддържа старите, засища гладната душа, а на немощния дава сила.