Методи наблюдаваше през прозореца как се стопява деня и настъпва нощта. Той разсъждаваше на глас:

– Земният просперитет има притегателна сила. Той се мъчи да ме отдалечи от Господа. Но може ли да се конкурира със събирането на небесни съкровища?

Методи си спомни днешния разговор с Климент.

На въпроса:

– Какво искаш да получиш в живота си?

Климент отговори:

– По-голяма пенсия, напредване в кариерата, за да получавам по-висока заплата, повече материални блага, ….

– Това прави ли те по-важен, по-щастлив? – попита го Методи.

О, да, – без съмнение отговори Климент.

Методи закрачи из стаята си и продължи разсъжденията си:

– Това е погрешно. Просперитетът привързва човека към света. Индивида чувства все едно е намерил своето място в него. Но всъщност той е намерил нарастваща репутация, увеличаващия се натиск от увлекателна и приятна работа, повишава се чувството му за значимост и той се изгражда в себе си усещане, че си е у дома.

Методи се усмихна:

– Каква голяма заблуда. Така можеш да пропуснеш дома приготвен за теб в Небето.

Той въздъхна, размаха ръце и възторжено заяви:

– Просперитетът в Христос не се измерва с богатство, успех или материална печалба. Пълнотата на живота, откриваме в интимната връзка с Исус. Какво всъщност означава просперитет в Божието царство?

Методи сериозно се замисли.

– Това означава мир, цел и радост, които светът не може да осигури, – отговори си той. – Трябва да имаме сърце, което прелива от благодарност, независимо от нашите обстоятелства.

Методи плесна с ръце:

– Когато се съгласуваме с Божията воля и даваме приоритет на Неговите пътища, ние изпитваме богатство, което надминава светското разбиране. Истинският просперитет е да живеем живот, вкоренен във вяра, любов и служба, като вярваме, че Бог ще посрещне нуждите ни, докато ходим с Него всеки ден. …. Силата на любовта просперира душите ни!

Методи бе въодушевен:

Нашите чувства влияят върху това, към което сме привлечени с нашите умове, воля и емоции. За това е добре да се съсредоточим върху Бога и тогава благодарно мислене измества нашата перспектива от това, което трябва да постигнем, към това как можем щедро да даваме. Щедростта произтича естествено от сърце, изпълнено с благодарност.

Нещо изтропа в коридора, но Методи не му обърна внимание и продължи да говори:

– Когато ние, като последователи на Исус, спираме да размишляваме върху безбройните Божи благословии – ежедневните провизии, дара на спасението, любовта, изляна върху нас – ние сме подтикнати да даваме. Благодарното сърце признава, че всичко идва от Бог, който осигурява изобилно. Този начин на мислене измества фокуса от „какво имам“ към „какво мога да споделя“.

Сърцето му преливаше от радост:

. Докато изпитваме Божията вярност, ние сме вдъхновени да бъдем верни настойници на Неговите дарове. Щедростта, която произтича от нашата благодарност, не е свързана с богатство или ресурси; Това е изливане на благодарност, отговор на пищната благодат, която Бог дава толкова щедро.

Лицето на Методи сияеше.

Бог ни призовава да Му служите с радост.

Всичко, което имаме, е дар от Неговата ръка.

Ще намерим радост, когато разпознаете Господ като източник на вашите благословии. Използвайте своето влияние и ресурси, за да благославяте другите и да развивате Божието царство.

Служенето с радостно сърце отразява нашата благодарност за Неговата доброта.

Нека вашият просперитет бъде инструмент за издигане на Исус, носейки надежда и насърчение на хората около вас.

Правейки това, вие ще изпитате истинска, трайна радост.

Привлекателната сила на просперитета се прекъсва чрез щедро служене на Бог.

Мишо бе мрачен и подтиснат.

Баща му го видя и попита:

– Какво си се умърлушил?

– Татко, все не успявам. Чувствам се нищожен …

Бащата се усмихна, поглади сина си по главата и каза:

– Виж тези две дървета – и той му показа тези, които се виждаха до прозореца.

Мишо ги погледна и измърмори:

– Едното е малко, а другото голямо. И какво?

– Те си живеят добре и нямат никакви проблеми, – отбеляза бащата.

Мишо само повдигна рамене.

– Малкото дърво не се оплаква, че е е нищожно и не може това, което прави голямото, – добави бащата.

Мишо се замисли и каза:

– Може би защото не се сравнява с голямото …

– Сега вече знаеш, че не всичко можеш, както другите. Всеки си има свои собствени дарби и трябва да ги упражнява, за да успява.

Графика на Марта бе много натоварен. Тя ходеше на работа. Там отговорностите ѝ не бяха малко, но в къщи ѝ оставаше съвсем малко време да почива.

Когато звънеше някой съсед или комшийка, тя обикновено не ги канеше в дома си, а разговаряше с тях на вратата.

Марта бе гостолюбива, но поканеше ли някой вътре, за обсъждане на времето или новините в квартала отидоха най-малко два часа, а за такива работи тя нямаше време.

Трябваше да почисти, сготви, изпере, да поговори с децата и съпруга си и куп други неща, а нощта толкова бързо идваше.

Един ден, Марта кърпеше разпрания ръкав на палтото на сина си и се замисли.

– Колко хора разговарят с Господа набързо, както аз със съседите, – каза си тя. – Да, отделят няколко минути за молитва, колкото да кажат какво искат, двадесет минути да прочетат от Словото, но не могат да се зарадват в Неговото присъствие.

Марта се усмихна и продължи:

– За Господа бих отворила по-широко вратата и едва ли бих счела за загуба на време, прекараният час или два с Него. Колко в хубаво с Бог.

Погледа ѝ се отправи към синевата, която ярко се открояваше в прозореца.

– Ех, ако знаеха … да отворят вратата на сърцето си и да го поканят да влезе….
Отворете вратата на Исус. Той ви чака.

Ето Господ стои на вратата и хлопа. И който чуе гласа Му и отвори вратата, ще влезе при него и двамата ще вечерят заедно.

Предния ден валя обилно. На следващия духаше силно.

Поради лошото време Петко и Дечо стояха у дома, а така има се искаше да потичат малко навън.

Вечерта се оказа още по-тягостна.

Петко постоянно мърмори за нещо, а Дечо си тананикаше.

Двамата се загледаха през прозореца.

– Уф, каква кал, – въздъхна отегчено Петко.

– Я, колко много звезди има тази вечер, – радваше се Дечо.

– Мрачно е и подтиснато, – сбърчи нос Петко, – а той звезди видял.

– Винаги има нещо, за което да се радваме, – възкликна Дечо.

– Къде е то? – продължи да се мръщи Петко.

– Ако го търсим, ще го намерим, – упорстваше Дечо.

И ние бихме се чувствали като Петко, ако позволим проблемите да приковат очите ни в земята.

Когато сме най-заети трябва да гледаме нагоре към Божията слава на небесата. Тогава се радваме и живваме.

Все пак Бог ни е увенчал „със слава и чест“ като Негови шедьоври.

Къде гледате, когато сте притеснени и се нуждаете от успокоение?

Марта се скара с дъщеря си. Закипя от гняв и негодувание:

– Как може така да ми говори собствената ми дъщеря? Колко несправедливи думи изрече. О, и съпругът ѝ не остана по-назад, каза толкова неприятни неща.

Накрая въздъхна дълбоко и реши:

– Ще се обадя на Ана. Тя ми е съседка и винаги ми е помагала.

Отиде при Ана и от вратата започна да ѝ се оплаква:

– Да знаеш каква неблагодарна дъщеря имам! Сега ми ги говори, а какво е правила преди … Какъв скапан зет си имам …

Ана слушаше известно време, но прекъсна Марта:

– Няма да се меся във вашия семеен конфликт. Не желая да слушам повече как сте се скарали, нито ругатни към близките ти.

Марта я изгледа озадачена.

А Ана добави:

– Успокой се. Не казвай нищо, за което по-късно ще съжаляваш …

– Но …, – бързо възрази Марта.

– Не ми разказвай за семейните си кавги. Разбирам, че сте се скарали. Първо се успокой и тогава ще поговорим.

Марта си тръгна огорчена:

– Колко е бездушна и егоистична, студена и безсърдечна, – каза си тя за Ана.

По едно време Марта се опомни и реши:

– Колко е глупаво …

Постепенно се успокои.

Вечерта дъщеря ѝ се обади и ѝ се извини.

– И аз не бях права, казах доста обидни и жестоки думи, – призна си и Марта.

Зет ѝ донесе цветя и бонбони и също се извини.

Помириха се.

След като си отидоха, Марта влезе в кухнята и застана до прозореца

– Ана е много мъдра, – каза си тя. – Не пожела да чуе лоши думи по адрес на дъщеря ми, нейните тайни, неприятните ѝ истории от миналото … Не подхрани огъня на гнева ми. Ще ѝ се обадя.

Тя отиде до нея. Звънна на вратата и след като бе поканена да влезе вътре, каза:

– Ана благодаря ти за урока.

Ана я погледна нежно, макар да не знаеше за какво става въпрос, но и не попита.

– Студената вода, която изля върху мен, спря истерията на гнева ми, – сподели Марта. – Така бях лишена от възможността да кажа нещо, за което по-късно щях да съжалявам.

От тогава двете станаха много добри приятелки.

Говориха си за живота, детството, любими филми и книги, за много неща, но без оплаквания, клюки и мърморене за близки и приятели.