Касапинът от Франкфурт Чарлз Фелтман правел дълги и тесни наденици, така наречената „наденица Dachshund“.

След известно време, месаря ​​емигрирал в Съединените щати. От 1871 г. той започва да продава наденица, сложена между две филийки хляб. За една година новаторът  продал 3684 „наденички Dachshund’.

През 1901 г., илюстратор Дарган забелязал, че продавачът на наденички, вместо обичайните плоски филии хляб използва хлебче, в разреза, на който поставял наденицата, която много удобно се задържала там.

Дарган илюстрирал това, но не бил сигурен как се пише „Dachshund“, за това просто кръстил продукта „хот-дог“.

През 1906 г. в Ню Йорк, един хот-дог се продавал за 3 цента. Ако някой си вземел два хот-дога, цената се снижавала до 5 цента.

Един от най-популярните продукти в света е сиренето. То се цени заради специфичния вкус и аромат. Принася голяма полза за организма.

Прекрасно се съчетава с вино.

Познаваме ли всички сортове сирена?

Днес ви представям френското сирене Pont l’Eveque.

За първи път това сирене се е приготвило през 12 век, но името, с което сега се нарича е получило през следващия век.

Това меко, непресовано сирене се приготвя от краве мляко. То е покрито с тънка гладка коричка в нежнокафяв цвят с налепи в бяло.

Миризмата му е ужасна. Имаш чувството, че това сирене може да полежи така някъде през вековете.

За да се избавите от миризмата, можете просто да премахнете кората му и след това да се наслаждавате на мекия му вкус.

Това сирене се произвежда в квадратна форма. Така по-лесно се отличава от другите видове сирена.

Pont l’Eveque подхожда за шампанско и червено вино. За сега цената му е все още много висока.

Специалисти от Китай предлагат да се прави пластмаса от нишесте и глина, които могат напълно да се разлагат в земята.

Компанията „Huawei“ предлага кутии, лъжици, пръчици за хранене, пакети, филмови ленти изградени на базата на глина и нишесте.

Такива продукти по външен вид и якост изобщо не се отличават от съвременните пластмасови изделия.

Освен това те могат напълно да се разлагат в земята на вода, въглероден диоксид и азот.

Новата китайска технология може да реши проблемите със замърсяването с пластмасови отпадъци.

Обикновено глинените съдове се пекат в специални пещи при температура от 500 до 1150 градуса по Целзий. Порцеланът се изработва от разтопена глина и се пече при температура 1280 градуса по Целзий. Той има глазирана повърхност.

Тайната на порцелана е в употребата на чиста глина, позната като каолин или китайска глина, която при много високи температури променя физическия си състав, става полупрозрачна и напълно водоустойчива. Процесът е известен като витрификация – превръщане в стъкло.

Причината , поради която китайците „изобретяват“ порцелана по-рано от другите народи е, че техните грънчари са могли да открият подходяща глина, така и да създават достатъчно висока температура, за разтопяването ѝ.

На практика чистият каолин се смесва с „порцелановия камък“, който е междинен продукт от разпадането на вулканичните скали в глина през хилядолетията.

Порцелановият камък съдържа висок процент на фелдшпат, който осигурява алкалното съдържание чрез флюса, необходим за снижаване на витрификационната температура на глината, така и допълнителното количество силициев двуокис, улесняващо достигането на прозрачност.

Порцелановият камък се използва и за приготвянето на високо температурни глазирани покрития, които също съдържат силен флюс, като например дървесна пепел или вар, като спомага за превръщането на глазираната микстура в стъкло при загряване до температура, необходима за производство на порцелан.

В резултат на това се получава полупрозрачен порцелан от смесването на глина и стъкло.

Разходката в планината бе чудесна. Владислав, Велин, Делян и Станко често излизаха заедно на излети. Приятели още от деца съвместно изучаваха и изследваха природата, по-точно скалите и минералите.

Днес по време на разходката си откриха интересен къс от скала. Пръв го забеляза Владислава и извика:

– Момчета, намерих нещо много интересно! Невероятно красив е! Какво ще кажете?

Останалите бързо се скупчиха около него.

Владислав въртеше камъкът в ръцете си и го оглеждаше от всички страни. Това бе слабо просветляващ призматичен кристал. Той не беше много голям, но яркия блясък отразяващ слънчевата светлина, очароваше и пленяваше.

– Това е берил, – пръв констатира Станко.

– Минералът берил е относително често срещан камък, който не представлява особено голям интерес, – уточни Велин. – Смята се за страничен продукт от добиването на слюда и фелдшпати.

– Когато в състава му има алуминий, берилът става аквамарин и се смята за полускъпоценен камък – намеси се Делян.

– А когато вместо алуминий природата е добавила примеси на хром, берилът се превръща в изумруд, един от най-желаните скъпоценни камъни за човека, – засмя се Станко.

– Вижте цвета! Каква чистотата и дълбочината само! Усещането от пречупването на светлината е невероятно, – възкликна Владислав вперил поглед в минерала.

– Дълбочината на цвета му се определя от количеството хром, – поясни Велин. – Ако е много количеството му, изумрудът е тъмен, мастиленочерен, лишен от жизненост и всякаква активност. А ако е малко съдържанието на хрома, камъкът е светъл и блед.

– Каквото и да си говорим, – намеси се Делян, – идеалният изумруд притежава дълбочина и наситеност на цвета. Същевременно има и блясък.

– Да не забравяме, че цената му е доста висока, – усмихна се Станко.

Бяха доволни. Към общата им колекция щеше да се прибави още един екземпляр и то какъв. Момчетата го предаваха от ръка на ръка и се наслаждаваха на сиянието му.