Архив за етикет: приятел

Любовта е силата на нашето съществуване

Светослав обясняваше на приятеля си Кирил:

– Когато нашият любящ Бог принесе Своя единствен Син като жертва, за да отмени нашите грехове, това беше най-великият израз на Неговата любов към теб и мен.

– А каква любов проявяваме ние? Проваляме се във взаимоотношенията си с брачните партньори, деца, родители, приятели и колеги, – тъжно поклати глава Кирил.

– Това е така, – започна да обяснява Светослав, – защото в неуспеха си да даваме любов на другите, ние сме загубили бракове, приятели, работа и най-вече самообладанието си.

– Защо любовта ни изчезва, изтънява и изсъхва? – попита Кирил. – И това се случва, когато имаме болезнени преживявания.

– Искаш да кажеш, че сме се затворили емоционално?

Кирил само поклати глава в знак на съгласие.

– За да може любовта да бъде трайна и да не се проваля, ние трябва да имаме източник на съвършена любов, от който да черпим, който да е по-голям от нашите собствени способности, чувства и емоции, – обяви тържествено Светослав. – Ако Бог е любов, ще Му свърши ли някога любовта? Има ли граница за любовта Му?

– Не, – отговори категорично Кирил.

А Светослав продължи:

– Ако сме свързани с този безкраен Източник и поради величината на Неговата любов към нас, никога не би трябвало да има момент, в който да не сме в състояние да предложим любов на другите.

– И въпреки всичко ние се проваляме, – усмихна се скептично Кирил.

– За щастие, когато се обърнем към Него, – плесна с ръце Светослав, – Бог надделява над всичките ни неуспехи със Своята щедра благодат и милост, предлагайки ни да продължим напред, придържайки се към истината, че Той ни нарича Свои. Нашата слабост е Неговата най-голяма сила.

– Опитвайки се да обичаме другите, може да правим една крачка напред и две назад, – свъси вежди Кирил.

– Когато продължаваме да правим място за Господа и пребъдваме в Неговата неизчерпаема любов, нашият отговор към другите ще бъде винаги да обичаме, да им служим, да даваме всичко от себе си. Способността ни да обичаме никога няма да бъде изчерпана, защото любовта не е просто чувство или емоция. Бог е любов. Той е с нас и ни дава сила от Своята велика любов да обичаме другите отвъд това, което смятаме, че е възможно.

Кирил недоверчиво повдигна рамене, а Светослав бе упорит и не отстъпваше своите позиции:

– Нашата любов към другите е нашият признателен отговор на любовта, която Бог първи показа към нас.

Опасно зло

Невен бе с приятелите си на разходка сред природата. В разговор помежду си, младежите бяха подхванали интересна тема за разсъждение.

– Гордостта е голямо зло, – каза Пепи.

– Така е, – съгласи се Станимир, – тя ни кара да мразим властта.

– Каква власт? – подскочи Гошо.

– Първо ние се противопоставяме на родителите си, първият авторитет в живота ни, – обясни Станимир.

– Освен това ни тя прави слепи за нашите недостатъци, – добави Невен. – Така не можем да променим това, което не е наред с нас.

– Ставаме надменни и пренебрегваме другите, – обади се и мълчаливецът Митко.

– Когато гордостта надделява над нас, сме несправедливи към тези, които са по-бедни, болни и недъгави, – изказа своето мнение и Борис.

Крум плесна с ръце:

– Нехайството, гневът, алчността, пиянството и всичко останало ряпа са яли пред гордостта, – заяви категорично Атанас.

– Тя държи умът ни далеч от Бога, – тихо промълви Сашо.

– Няма спор, че гордостта изкривява взаимоотношенията ни, – поклати глава Дани.

Пепи се усмихна:
– Понякога сме толкова горди, че ни е трудно да си го признае, но когато четем Словото, откриваме колко много ни липсва смирението.

– Ако можем да осъзнаем тази болезнена истина, ще бъдем свободни от отровното влияние на гордостта, – въздъхна дълбоко Нешо.

Много неща се казаха за гордостта и всичките бяха верни.

Младежите се размишляваха върху една или друга реплика.

Преобладаващото мнение бе:

– Трябва да се освободим от тази напаст гордостта, защото тя е взимала доста жертви между мъже и жени на вярата.

Какво робство

Дико завиждаше на другите за красивите им тела, банковите сметки, връзките , които имаха в обществото и многото неща, които притежаваха.

Това той пазеше в тайна, защото много го смущаваше.

С други думи Дико желаеше да живее нечий чужд живот.

Той не се радваше на това, което имаха околните, а плачеше:

– Защо Пепо има такава хубава кола, а аз нямам? Ето Петрана успя и се нареди на хубава работа, а аз пак увиснах. Ех да имах мускулите на Чори, чудеса щях да направя. …..

Това го изяждаше физически и духовно.

Приятели му казваха:

– Ти си прекрасен човек.

– Защо ти е нужно да бъдеш като този или онзи?

– Живей своя си живот.

Но той така бе обсебен от завистта и не искаше да чуе.

Повечето го съжаляваха, но Дико остана сляп и за това.

Един ден Стоян го посъветва:

– Ако вярваш в Евангелието, ще осъзнаеш това, което имаш в Христос и ще бъдеш освободен от робството на завистта.

– Какво робство? – възкликна Дико. – Дай ми парите на Станимир, колата на Пешо, домът на Екатерина, телосложението на Димо, …

Той изброява още много неща, които искаше да има, а накрая заключи:

– Тогава ела да видиш какъв прекрасен живот ще живея.

Не презирайте малките неща

Семейство Ангелови празнуваха. Приятели поднасяха подаръци на младите.

Сашо бе последен. Той протегна ръка към двамата. В дланта му имаше малко пакетче.

Наоколо зашушукаха:

– Нещо дребно и малко.

– Нямаше ли пари за повече.

Сашо смутено повдигна глава и бавно каза:

– Някои от Божите чудеса също са малки, но не бива да се пренебрегват.

Тези думи заляха хората поканени на празника и те се смутиха.

Семейство Ангелови всяка годинат си напомняше:

– Бог действа дори в малките неща. Плащане на сметка. Осигурява храна. Лекуване на настинка.

Всичко това водеше до впечатляващ списък на Божието снабдяване.

Не презирайте малките неща.

Когато се уморим от малките чудеса в Божието дело и около нас, нека си спомним, че някои може да са „малки“, но чрез тях Той гради по-великите Си цели.

Съмнението

Крум бе отчаян. Съмнения го гнетяха.

– Какъв вярващ съм, щом се пораждат в мен подозрение, опасение, страх, мнителност, недоверие, недоверчивост …..?

Страхил го потупа по рамото:

– Може би това е момент, в който вярата ни има най-добрата възможност?

– За каква възможност говориш? – тръсна глава Крум.

– Нима не трябва да бъдем предизвикани, така че нашите мнения и вярвания да бъдат прегледани и подновени?

Крум само изпухтя.

– Натиска, който усещаме като последователи на Исус, – продължи спокойно Страхил, – довежда до благодат за тези, на които им е трудно да вярват. Така се създава пространство за израстването на една по-ангажирана вяра.

Крум сбърчи нос, но нищо не каза.

Затова пък Страхил имаше още много неща да му разкрие:

– Божият народ откри своя глас когато беше в изгнание. Така бе написана по-голяма част от Библията. По този начин започват революциите. Идентичността се ражда в агонията на изгнанието. И когато тя бъде открита, ще бъде уникална и различна в своите противоречия, връщайки един невярващ свят обратно към Бога.

– Ако това е вярно …, – смънка Крум.

– Това означава, – продължи мисълта му Страхил, – че трябва да изпадаме в паника, когато светът ни подхвърли съмнение. Няма причина за страх.

– Лесно е да се каже, – махна с ръка Крум.

– Независимо дали е културен натиск, трагични житейски събития, емоционални колебания, нарастващите тревоги в духовното изграждане или някакъв скрит вътрешен гняв, – продължи настървено Страхил, – трябва да си благодарен за потенциала, който получаваш, за да се придвижиш напред по начин, който не си имал преди.

Крум крачеше напред назад, но все още не бе убеден в думите на приятеля си.

Страхил се усмихна окуражаващо:

– Съмнението не е краят на историята, то е интригата в нея и се явява като неразрешен и постоянстващ въпрос. Съмнението те кара да преоцениш историята на живота си. Какви са твоите ценности? В какво наистина вярваш? В каква посока искаш да поемеш?

В погледа на Крум загоря пламъче:

– Аха – плесна с ръце той.

А Страхил това и чакаше:

– Съмнението може да даде различни резултати. Изборът е твой. Съмнението, в основата си, е неутрално, от значение е само това, което правиш с него.