Живко изслуша оплакванията на приятеля си Веско и заяви:

– Що се отнася до мен, няма голямо значение как биха ме оценили хората или някой човешки авторитет.

– Лесно ти е на теб, – възрази Веско.

– Да се ​​освободим от желанието да угаждаме на хората не означава да станем груби, егоистични или безразлични. Това означава да се научим да живеем сигурно, а не да се страхуваме. Когато знаеш, че вече си одобрен, вече не е нужно да го искаш.

– Кой може да ме одобри? – попита озадачен Веско.

– Бог, – последва отговора. – Божието одобрение не е крехко. То не се покачва и спада с твоето представяне, послушание или съвършенство.

– Аха …., – смънка неясно Веско.

– Няма осъждение за онези, които са в Христос, – добави Живко. Не си в изпитание с Бога. Не си на една грешка разстояние от отхвърляне. Вече си напълно познат и напълно обичан.

Веско само повдигна рамене, а Живко продължи:

– Да живееш с одобрение променя начина, по който се отнасяш към другите. Можеш да кажеш „не“ без вина, да говориш честно без паника, да позволиш на другите да се чувстват разочаровани, без да се чувстват отговорни за поправянето. Този вид свобода изисква практика. Старите модели не изчезват за една нощ, особено когато са били формирани в болка.

– А когато се появи желание у мен да угаждам на хората? – попита Веско.

Живко го посъветва:

– Спри се и се попитай: „От какво се страхувам? Какво ще се случи, ако не се поддам?“ След това си напомни кое е истина. Ти принадлежиш на Бог. Твоята ценност е сигурна, послушанието ти е акт на поклонение, а не стратегия за приемане.

– И все пак не разбирам, какво да правя? – въздъхна тежко Веско.

– Две прости практики са ми помогнали да престана да угаждам на хората. Първата е осъзнатост. Да забелязвам къде се свивам, мълча или се съгласявам с нещата, за да избегна дискомфорта. Втората е действие. В тези моменти си напомням, че моите убеждения имат значение, че съм обичан и приет от Бог и че отхвърлянето заради това, че съм себе си, не е истинско приемане. Успокоявам тялото си и избирам истината пред страха.

Веско отново въздъхна, а Живко прибави:

– Нека всичко правим като за пред Господа, а не за човешко одобрение. Докато практикуваме този начин на живот, може да загубим известно одобрение. Но ще придобием мир. И с течение на времето ще открием по-дълбок вид любов, такава, която произтича от свободата, а не от страха.

Жана роди три деца едно след друго. И забеляза:

– Губя идентичността си.

Тя реши да събере група от приятели, с които да общува, споделя и се моли. И го направи.

Те не рекламираха, че са християни, но всички, които ги видеха, твърдяха:

– Вие сте християни.

– От къде разбрахте? – попита един мъж от групичката на Жана.

– От начина, по- който се държахте един към друг.

Новата приятелка на Жана Лора сподели:

– Станах християнка.

– Как чу Евангелието? – попита я Жана.

– Наблюдавах теб и другите от вашата група. Много ми хареса как се обичате и поисках и аз да стана такава.

Божията всеобхватна любов действа чрез онези, които следват Христос, дори когато не го осъзнават.

Никой никога не е видял Бога, но ако се любим, Бог живее в нас и любовта Му е съвършена в нас.

Можем да се доверим на това, че Божият Дух действа в нас и чрез нас, защото любовта идва от Бога и Той изявява любовта Си чрез нас.

На синът на Наталия откриха рак. Скоро след това той почина, а бе само на седем години.

На другия ѝ син диагноза не бе по-добра.

Приятелите ѝ, които не вярваха в Исус, скърбяха със нея.

Те бяха изненадани:

– Защо продължаваш да се доверяваш на Исус? Как може твоя Бог да позволи това? Защо продължаваш да вярваш в Него?

За Наталия това бе още по-голяма причина да продължава да вярва.

– Не разбирам защо се случва това, – каза тя, – но знам, че Бог ще ми помогне да премина и през това. Само Той може да ми даде надежда, за да продължа.

В моменти, когато се чувстваме претоварени и изглежда, че няма какво да очакваме, знаем, че можем да се държим още по-здраво за Бог и животворната надежда, която единствено Той ни дава.

Двама приятели Стефан и Атанас пътуваха през проход високо в планината.

Натъкнаха се на тяло лежащо в снега. В него имаше още живот.

– Да помогнем на този човек, – предложи Стефан.

– Ще загубим живота си, ако се натоварим с него, – смръщи вежди Атанас.

– Не можем да оставим човека да умре в снега, – състрадание се изписа на лицето на Стефан.

– Аз тръгвам. Както искаш така направи. Щом желаеш влачи го, но с него и ти ще умреш.

Двамата се сбогуваха.

Стефан вдигна замръзналия на гърба си. Едва го носеше, но не се отказа.

Постепенно топлината на Стефан, която се увеличаваше с напрягането му, затопли измръзналия човек. И той се съживи.

Скоро двамата вървяха един до друг.

Настигайки Атанас, го намериха мъртъв, замръзнал от студ.

Людмил държеше в ръцете си няколко сурови пшеничени зърна, току що откъснати от стеблото. Взе едно зърно и го опита на вкус.

– Твърдо и безвкусно е, – смръщи вежди той.

– Живот фокусиран върху себе си, е точно като това зърно, – каза приятелят му Атанас. – Много християни са като това пшеничено зърно.

– Как така? – недоумяващо разтърси глава Людмил.

– Като остават сами, те не дават, не споделят, не благославят, …. Семето е предназначено да бъде посадено, да бъде плодоносно и да се размножава, – отговори Атанас.

– Не разбирам, – намръщи се Людмил, – каква е връзката с християнския живот?
Атанас започна спокойно:
– Животът ти е семе, а семената са предназначени да бъдат посадени, за да възпроизведат нов живот. Едно посадено семе може да даде сто други, Тези сто посадени семена могат да дадат хиляда и така нататък, докато имате ферма, която храни село, която храни град, която храни нация. Целият този потенциал е в силата на едно семе.

– Е и? – повдигна рамене Людмил.

– Така се разпространява Евангелието и Божието царство нараства.