В продължение на няколко месеца Симеонов успя да се справи с интензивна политика на работното си място и съпътстващите я интриги.

Притеснението бе му втора природа, но и сам се изненада от случилото се:

– Толкова съм спокоен. Вместо да се тревожа, съвсем кротко можах да отговоря на предизвикателствата. Този мир, който имам сега е единствено от Бога.

И той си спомни за състоянието си преди една година:

– Тогава всичко вървеше добре, но въпреки всичко бях притеснен. И това бе само защото се доверих на собствените си способности.

Поглеждайки назад Симеонов осъзна:

– Божият мир не се определя от обстоятелствата, а от моето доверие в Бога. Облегна ли се на Него, усещам успокояващото Му присъствие.

Изпълнен със радост, той напипваше вярната посока.

– Когато изпитах мир при появилите се трудности, разбрах едно. Божият мир не е липса на конфликт, а чувство на сигурност дори, когато съм в беда. Това е мир, който надминава човешкото разбиране и пази сърцето и ума ми в разгара на най-трудните обстоятелства.

А вие какво правите, за да получите мир и спокойствие в себе си?

Небето бе порозовяло от притеснение. Случващото се щеше да разтревожи всеки здравомислещ човек.

– И това ако е справедливост….. – гърмеше гласа на Стойко.

– Справедливост има до степен допускаща Божията безпристрастна преценка на действията, – меко отговори приближилият се дядо Стоил.

– Какво искаш да кажеш, старче?

– Когато учиш дете с увреждания да ходи и чете или се грижиш за възрастните хора, ти се обявяваш в подкрепа на потиснатите.

– Е, и?

– Заедно със съгласните в това дело, постигаш действия, които ще продължат в бъдеще.

– Все още не те разбирам, старче, – измърмори Стойко.

– Когато реставрираш картини, стенописи или порутени къщи ти правиш добро, но възстановяването на човешкото достойнство е свято нещо.

– Може и така да е, – уклончиво се съгласи Стойко, въпреки че не разбираше какво означава „свято“.

– Когато се държим за Бога, справедливостта получава кислород, а подтисниците се крият, – допълни старецът.

Стойко нищо не каза.

– Ще дойде ден, когато Бог ще балансира везните на правосъдието, – продължи дядо Стоил. – Божието царство гарантира правдивост и истинност. До тогава нека да Го следваме, за да вършим правилните неща.

– И ти вярваш, че това ще помогне в нашето жестоко ежедневие? – иронично го изгледа Стойко. – Погледни какво става край теб!

– Когато се застъпваме за угнетените, справедливостта има шанс….

Стойко махна припряно ръка и се отдалечи.

Улицата бе погълната от мрака. Колите пред блока мълчаливо дремеха. Една от лампите на улицата премигваше от време на време, но така и не запали. Въздухът все още бе горещ, прохладата щеше да дойде в късните часове на нощта.

Стамен и Велко седяха в тъмната стая и тихо разговаряха. Не бяха светнали лампата заради мухите и комарите, които привлечени от светлината веднага щяха да нахлуят през отворения прозорец.

– Лесно се увличаме, – каза Стамен, – особено, когато се стремим да постигнем нещо.

– Усещаме натиск върху себе си, за да достигнем дадени резултати, – изпъшка Велко.

– Състезаваме се за признание, – усмихна се Стамен.

– Това е така в света, – отбеляза Велко, – защото хората се оценяват по техните достижения.

– Да, но това води до притеснение, – поклати глава Стамен.

– Колкото и да се стараем, не можем да бъдем достатъчно добри, – отбеляза Велко.

– Искаме да бъдем перфектни, но си оставяме несъвършени, – въздъхна Стамен. – Дори зрелите хора се провалят.

– Правим грешки и се самоосъждаме, – наблегна Велко, – а това води до порочен кръг, от който няма изход.

– Така е, – съгласи се Стамен. – Искаме да постъпваме правилно, но не успяваме, а после съжаляваме.

– Какво можем да направим в случая? – попита Велко.

– Най-добре е да се обърнем към Бога. Разчитайки на Него и като използваме силата Му, можем да се освободим от тиранията на плътта и духа на осъждение.

– Само чрез Господа можем да достигнем до хармония, защото Той ни прощава и ни дава мир в сърцата, – потвърди Велко.

Двамата продължаваха да седят в тъмната стая, но бяха открили разковничето.

Ако днес се чувствате в капан, живеете в омагьосан кръг, отдайте живота си на Исус и Той ще ви даде сила да преодолеете всяко притеснение, болка и неприятност.

Слави гледаше към ширналото се поле пред себе си. Всичко се бе раззеленило, а тревата от дъждовете бе избуяла.

Вятърът полюляваше нежните зелени стръкове. От далеч те изглеждаха като разбушувало се зелено море.

Брат му Мирон удряше с тънка пръчка в близката локва.

– И всичко това Бог е създал, – възкликна Слави.

Мирон го погледна, усмихна се и попита:

– Всичко ли?

– Всичко, – потвърди Слави. – И нито едно от тях не прилича на останалите.

– А снежинките? – Мирон въпросително погледна брат си.

– Между тях не можеш да намериш поне две, които да си приличат и да са абсолютно еднакви.

– Наистина ли?

Слави поклати глава в знак на съгласие, след това продължи:

– Знаеш ли, че между главата на кълвача и човката му им една по-мека гъбеста възглавничка, която поема удара, когато птицата чука по дървото? И това е промислил Бог, за да не се нарани кълвача.

– А друго? Разкажи ми, – заподскача Мирон наоколо.

– Той е създал нервните клетки, които свързват човешкото тяло с мозъка, – започна да обяснява Слави. – Те са като малки телефонни проводници, които пренасят съобщеният със скорост до триста мили в час.

– А те виждат ли се?

– Не, – отговори Слави. – Бог с малките неща действа в телата ни и тези на животните.

– А щом са толкова малки, Бог обръща ли им достатъчно внимание? – сбърчи нос Мирон. – Когато играем, ако си дребен никой не ти подава топката.

Слави леко се усмихна и добави замечтано:

– Малката сълза, дребната болка, леката обида, малкото притеснение, … не са нещо незначително за Създателят. Той се грижи за земята и обитателите ѝ, независимо колко малки са те. Очите на Господа са винаги върху тях.

Краси бе енергично момче. Не обичаше да спи следобед. Постоянно водеше борба срещу необходимата дрямка.

Плъзгаше се по леглото. Тупваше на пода и се претълкулваше през глава.

– Краси, пак ли, – викаше майка му.

– Мамо, гладен съм …

Майка му го погледаше с укор.

– Пие ми се вода …..

– Престани, заспивай! – недоволно нареждаше майка му.

– Искам до тоалетната ….

– Номера…..

– Искам прегръдка.

Майка му го прегърна и нежно му каза:

– Ако искаш да порастеш, трябва да спиш следобед поне един час.

„Когато съм заета с нещо, се чувствам приет, – помисли си майката. – Може и при него да е така. Движи се, не търпи покой. Просто се чувства жив…“

Шумът я разсейваше от притесненията за недостатъците и предизвикателствата ѝ.

– Предаването ми на тишина и покой, – каза си тя – само потвърждава човешката ми крехкост. За това и аз избягвам като Краси да се подавам на тишината и мълчанието.

Тя се замисли, а след това добави:

– Дали постъпвам така, защото си мисля, че Бог не може без мен да се справи с всичко?

Това сякаш бе откровени свише.

Бог е нашето убежище, независимо колко проблеми или опасности ни заобикалят.

Пътят ни може да изглежда дълъг, плашещ и помрачаващ, но Неговата любов ни обгръща. Той ни чува, отговаря и остава с нас не само сега, а завинаги.

Можем да прегърнем тишината и да разчитаме на неизменната любов и постоянно присъствие на Бог.

Нека бъдем спокойни и да си почиваме в Него, защото сме в безопасност под закрилата на Неговата неизменна вярност.