Валя почти цял ден. Всички се бяха скрили в домовете си, но пороя ги изгони и от там.

Каква трагедия, мощния поток завличаше коли и камиони. Хората бяха отчаяни и се чувстваха безпомощни.

Ради гледаше през прозореца. Реката бе изляла от коритото си и влачеше със себе си всичко, до което се добереше.

Домът им бе по-нависоко и водата не ги достигна, но тези по-надолу….

Баща му се приближи и каза:

– Като гледаш това отвън, представяш ли си колко е мощен Божия Дух?

– Той не би напакостил на хората, – сбърчи нос Ради.

– Да, така е, – съгласи се баща му, – тази стихия притиска и гони хората, изпълва ги с мъка и болка.

– Когато приемаме Божия Дух, изживяваме повече от Христос, – възкликна Радо. – В Неговото присъствие има мир и спокойствие.

– Всъщност, – баща му се почеса по брадата, – целта е ….. да представим Христос. Не е достатъчно само да се почувстваме добре за момента, но да станем по-ясен образ на Исус.

Радо мълчеше и разсъждаваше, а баща му продължи:

– Когато предадем живота си на нашия Господ, се превръщаме във фуния, през която Божия дух преминава и докосва околните.

– „Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му…“, – Ради цитира стих от Библията.

– Какво трябва да искаме още от Бога, Който ни е дал толкова много? – попита баща му.

– Да ни помогне, – малко нерешително каза Ради, но след това вдигна глава и повиши глас, – да вдигнем очите си, за да видим онези в света, до които ни е призовал да достигнем ….

Баща му се усмихна и разроши косата му.

Графикът със задължения и дейности на Елена бе постоянно пренаситен. Тя обичаше приятелите и семейството си, но за тях ѝ оставаше много малко време.

За да не губи време, често ѝ се налагаше да бъде меко казано груба.

Ето днес позвъня на вратата ѝ Стефан. Той бе съсед на Елена.

Тя отиде до вратата, но не я отвори само попита:

– Бай Стефане, какво има?

Човекът се смути пред затворената врата, но тъй като трябваше да ѝ каже, предаде набързо съобщението, което го бяха помолили да предаде на Елена.

Тя благодари и размениха малко думи помежду си.

Нейната приятелка Вера бе присъствала на подобен разговор, след който я попита:

– Защо постъпваш така с хората?

– Как постъпвам? – вдигна в недоумение рамене Елена.

– Отвори вратата, покани ги, – изрази възмущението си Вера.

– Виж какво, – настървено започна Елена, – за това се иска време.

– Колко ще отнеме едно уважение към човека? – не се отказа Вера.

– Който и да е, особено ако е възрастен човек, като влезе ще обсъди опита си по отглеждане на зеленчуци и плодове, може да спомене и времето, и като капак ще сподели клюките на квартала. А ако не го поканя вътре, разговорът отнема много по-малко време.

Вера бе изумена от тези съображения.

След като си тръгна, тя сериозно се замисли над думите на Елена и си каза:

– Много хора разговарят със Исус като Елена със съседите си. Те говорят с Него в молитва и Той им говори чрез Словото Си, но не могат да се наслаждават на присъствието Му. Други дори не го канят в живота си като Спасител и Господ. За всички тях Бог си остава отвън.

Време е, отворете вратата на Исус. Насладете се на присъствието Му.

Банко бе добър градинар. Всяко стръкче в градината му усещаше неговото присъствие и му се радваше.

Той пееше, когато работеше и всяко омърлушено растение надигаше глава и се преборваше с вредителите, които го бяха нападнали.

Банко плевеше и поливаше. Радваше се на всеки стрък пробил земята. Окриляше го с нежност. Той укрепваше и растеше нагоре.

Един ден добрият градинар забеляза, че един трънлив храст е започнал да линее.

Много от клонките му бяха увиснали, а по тях листата бяха загубили зеления си цвят. Тя бяха станали не кафеникави, а направо черни. Докоснеш ли ги, веднага се разпадаха.

Банко се приближи към храста и започна да му говори:

– Приятелю, от какво си се уплашил? Не трябва да се страхуваш от нищо. Твоите клонки не се нуждаят от нищо. Нима силната ми любов към теб, не е достатъчна за твоята защита.

И трънливия храст го послуша. От благодарност той даде семена, от които израснаха храсти без тръни.

Веднъж попитаха Банко:
– Как успяваш да съживяваш и променяш растенията в твоята градина?

– С любов, – простичко отговори той.

Чавдар пристъпи в храсталака и усети бодилите на срама, страха, позора, унинието и безпокойството.

– Ах тези тръни, – болезнено възкликна той.

– Сам се завря там, – усмихна се Весела. – Когато човек приближава тези непроходими гъсталаци, какво друго може да очаква?

– А имали някой, който не се е набол на тръните на греха.

– Има, – бързо отговори Весела.

– Кой е той?

– Исус. Той не се е притеснявал и от нищо не се е страхувал, защото не бе напускал присъствието на Бога. Христос не е имал вина, защото не бе извършил грях, но стана грешен заради нас.

– И все пак Той е имал някакви чувства, – това бе твърдение, в което Чавдар не бе съвсем сигурен.

– Да, там на кръста, Той е почувствал безпокойство, вина и самота, – съгласи се Весела. – Тези емоции се усещат в молитвата му: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“

– Но това не са думи на светец, а на грешник, – свъси вежди Чавдар.

– Това са думите, които ние трябваше да кажем, но вече не е нужно да го правим, защото Исус ги изрече вместо нас. Той взе греха ни, за да се радваме на вечния живот, който Отец ни подарява.

– Как да получа този дар? – попита заинтересовано Чавдар.

– За това не се изисква много, просто трябва да повярваш в това, което Христос е направил за теб.

На Даниела и Петър им предстоеше пътуване. Щяха да минават предимно през пресечени местности.

Даниела се притесняваше много от това, дали ще може да поддържа връзка с порасналите си синове, които оставаха в къщи.

За целта тя купи, така наречената, лампа на приятелството. Уредът се свързваше към безжичен Интернет и най-важното бе, че се включваше дистанционно.

Когато даде лампата на синовете си, Даниела им обясни:

– Когато докосна лампата, която е при мен, тази тук в къщи ще свети. Тя ще ви напомня за моята любови и че непрекъснато се моля за вас.

– А ако си много далече от тук? – попита по-малкия от синовете.

– Разстоянието няма значение, – успокой го Даниела. – Докосна ли моята, тази тук ще свети.

– Ще ни липсвате, – вяло се усмихна по-големият от момчетата.

– Но ще бъдем насърчени, – добави оптимистично по-малкия от братята, – когато видим лампата да свети.

Всички Божи деца участват в светлината, захранваща се от Светия Дух. Всяко едно от тях живее като маяк на Божията вечна надежда и безусловна любов.

Когато разпространяваме Евангелието и служим на другите в името на Исус, ние ставаме светлина и живо свидетелство за промяната, която Бог е направил в нас.

Всяко добро дело, мила усмивка, нежна насърчителна дума и сърдечна молитва напомня на околните за Божията вярност и безусловната Му и променяща живота любов.

Където и да ни води Бог, както и да Му служим, Той може да ни употреби, за да помогне на другите да светят с Неговата светлина.

Тъй като Бог чрез Своя Дух ни озарява, ние можем да отразим светлината и любовта на Неговото присъствие.