Цяла седмица се готвеха, но събирането на багажа не спореше. Забавяха ги дребни и малки неща. Предстоеше им поредното преместване. Надяваха се този път мястото да е по-добро, хората да ги приемат по-дружелюбно, така че да не се преместват повече.

Всяко преместване бе едно психическо сътресение за семейството, особено за бащата и майката, да не говорим за децата, които оставаха тук приятелите си.

Наближи очаквания ден.

Натовариха багажа си и се приготвиха да преминат на отсрещната страна на реката, където смятаха да се заселят на ново място.

Валеше силно. Дъждът проникваше до костите. Беше много кално. Трудно се вървеше. На някои места затъваха до колене.

Мъжът често побутваше бивола, които теглеше каруцата:

– Хайде Бобчо! Крачи по-бързо. Реката скоро ще стане пълноводна и тогава няма да можем да преминем.

Трудно преодоляха реката, но се яви ново препятствие. Брегът беше леко стръмен и се пързаляше ужасно.

Изведнъж малкият Петър уплашено извика:

– Татко виж бивола коленичи! Няма да може да ни изтегли!

Мъжът погледна към сина си, целия подгизнал във вода, усмихна му се насърчително и спокойно каза:

– Това животно е по-силно, когато е на колене.

Петър наблюдаваше упоритостта на бивола. Животното напрягаше сили и когато виждаше, че вече не може, заставаше на колене и така издърпваше каруцата с голяма сила и то много бързо.

Петър се се замисли:

„Татко бе прав. Така е и при нас. Когато става труден живота ни, ставаме по-силни, когато коленичим пред Бога в молитва“.

На Нестор Киряков  му предстоеше важно пътуване. Имаше среща с чуждестранни бизнес партньори. Ако успееше в договарянето го очакваше голяма печалба. Бяха са уговорили няколко месеца преди това.

Но времето се случи много ветровито и всички полети бяха отменени. Плановете на Нестор бяха провалени.

– Срещата няма да се състои на предвидената дата, – крачеше нервно Киряков на летището.

Той бе много ядосан. Това съвсем не го бе предвидил. И най-лошото бе, че всичко бе заложил на тази карта, а сега всичко се сгромоляса.

Изведнъж в него настъпи неочакван мир.

„Това закъснение ще ми даде повече време да бъда със семейството си, – помисли си Нестор. – Колко пъти съм пренебрегвал жена си и децата си, заради разни бизнес сделки. Дори на семейни празници, тържества, особени случаи съм се измъквал с думите, че имам среща с бизнес партньори“.

Киряков седеше на една от пейките в чакалнята и плачеше:

– Това е дар от Бога, за да се осъзная колко съм пренебрегвал хората, който най-много ме обичат. Трябва да се възползвам от тази възможност.

Хората, които минаваха край него клатеха глава и казваха:

– Горкият, сигурно е изпуснал важна среща.

Неговите сълзи за околните бяха признак за неуспех, провал, ….

Нестор седеше на пейката, но вече разсъждаваше по-трезво върху случилото се.

– Ето и апостол Павел извличаше най-доброто от непредвидените обстоятелства. Собственият му народ не приемаше Евангелието, това обаче не го спря. Той намери нова възможност и започна да проповядва на езичниците.

Нестор наведе глава и тихо се помоли:

– Господи, благодаря ти за възможността, която ми даваш да бъда по-дълго със семейството си. Боже, помагай ми да виждам всяка възможност, когато пред мен се появят спънки и препятствия ….

След това той стана и тръгна към изхода. На лицето му грееше щастлива усмивка.

В едно семейство имаха куче, кръстоска на английски булдог с неизвестна порода куче. То имаше забавен вид, но и сериозен дефект.

Заради намалената носоглътка, която имаше по линия на булдога, но с напълно нормална физиономия и шия, от другото куче.

Песът вместо обичайното ав-ав, издаваше звуци подобни на „ма“, „да“ и „на“. С времето дефектът се превърна в интересна способност. Кучето съвсем ясно казваше: „да“, а после и думата „мама“, което забавляваше всички познати.

Веднъж, когато стопанката разхождаше Робин, така нарекоха кучето, се появил един тип със куче.

Самодоволен с претенциозни маниери. Не много приятен с късокосместо коли на каишка, което изпълняваше безупречно всички упражнения на площадката: Прескачаше препятствия, бягаше по греда и т.н.

Когато непознатият се измори да демонстрира с игри своя питомец каза:

– Той е най-добрия в страната и това естествено го дължи на мен. Аз съм най-големият гений по дресировка и обучения на кучета.

След това високомерно изгледа Робин и пренебрежително каза:

– А вие имате непонятна кръстоска. Глупави кучета няма.

Стопанката на Робин не искаше да спори. Погледна към своя питомец и каза:

– Да, глупави няма нали, Робин?

Песът вдигна тъжните си очи и ясно отговори:

– Да, мама, – и виновно наведе глава.

– Няма нищо, не се разстройвай, – подкрепи го позната, която минаваше от там и продължила с тях по пътя.

А гениалният дресьор още дълго стоеше с отворена уста и изцъклени очи.

Когато Ева бе на десет години, заедно със сестра си близначка Мериам попаднаха в Аушвиц. Там доктор Менгеле правеше опити върху затворниците.

Той би смъртоностна инжекция на Ева и я остави в бараката. След няколко дена докторът дойде при Ева. Той не я прегледа, дори не я погледна, за него бе достатъчно, че болестта е започнала да се развива.

Със смях каза:

– Колко жалко, че е толкова млада. Остават ѝ само две седмици живот.

Ева разбра само, че е болна.

„Отказвам да умра, – крещеше в мислите си Ева. – Ще докажа на Менгеле, че не е прав. Ще оживея и ще видя отново Мериам!“

Следващите две седмици Ева се намираше между живота и смъртта. В главата ѝ бе останал само спомен, че бе пълзяла по пода на бараката, защото не можеше да ходи. На другия край на бараката се намираше кран  за вода, единствената ѝ цел бе да се добере до него.

След няколко седмици високата ѝ температура спадна и тя се почувства по-добре. През следващите три седмици симптомите на болестта напълно изчезнаха. Ева започна нормално да живее и отново видя сестра си Мериам.

От този случай Ева черпеше сили през целия си живот.

Аушвиц остана зад гърба ѝ. Тя се омъжи. Имаше син и дъщеря.

Един ден синът ѝ се разболя от рак. И Ева му се обади по телефона:
– Не мога да те накарам да се бориш за живота си. Никой не може да направи това. Но чуй ме, там в Аушвиц аз успях да оживея, защото реших, да живея…..

– Остави ме намира. Лесно ти е на теб сега. Нали ти не си болна от рак, – крещеше синът ѝ.

– Докторът в концлагера искаше моята смърт, – каза спокойно Ева, – но аз си казах, че ще живея. Можеш ли да направиш и ти това сега за себе си?

Синът ѝ гневно затвори телефона.

След няколко дни той се обади на майка си и каза:

– Всичко разбрах. Това е моят Аушвиц! Това е моята борба, в която аз трябва да се преборя за живота си.

И той успя и сега е още жив.

Когато преодоляваме проблеми и препятствия, ние ставаме по-силни.

Ако човек е болен от рак и реши повече да не живее, никой не може да му помогне. Ако можете да вдъхновите някого, да се бори за живота си, направете го или просто му разкажете историята на Ева. Ако не ви послуша, не се укорявайте, а продължавайте напред.

Става дума за ахал-текинският кон или така нареченият Небесен кон. Този прякор конят е получил заради красотата и издържливостта си.

Тази порода е перлата на коневъдството в Централна Азия. Тя е поставила рекорд за преодоляване на препятствия на височина 2,2 метра.

Жребецът Ак Гез има много рядък цвят и той се явява най-красивия кон до днес.

Породата е отгледан на територията на съвременен Туркменистан преди около 5000 години. През всичките тези години тази порода не са я кръстосвали с други.

Тези коне имат много късо окосмяване и почти нямат грива.