Още едно дете се роди в дома на Петрови. То бе здраво бебе с розови бузки. Силно момиченце нямащо никакви отклонения в развитието си. Нарекоха я Надя.

Изведнъж всичко се преобърна и сценария на живота на малкото момиченце се пренаписа.

Страничен ефект от ваксинация срещу полиомиелит обърка представите на родителите на Надя за нейното бъдеще, а тя беше само на пет месеца.

Времето вървеше, момиченцето отслабваше, а лекарите панически се опитваха да определят някаква диагноза ….

Инжекции, клиники, масажи, експерименти, пътуване из страната, търсене на чудотворна билка, забележителни лекари и други светила на различни науки….., но всичко беше безполезно.

Накрая дойде и присъдата. Надя никога няма да ходи.

Майка ѝ се разплака. Малкото момиченце я докосна с ръка и прошепна с умоляващ глас:

– Мамо, не плачи! …. Моята майка трябва да бъде красива и щастлива.

Когато Надя беше на 10 години, чу познат на семейството им за пореден път да се оплаква:

– Това живот ли е моето. ….Как ще се оправя, умът ми не го побира …. и тази криза. ….Всички искат пари, а те не стигат …..

„Абсолютно здрав човек, а твърди, че е нещастен, – помисли си Надя, – животът бил несправедлив към него …. Страда, плаче и ненавижда своето съществувание. Не искам да бъда такава. Не желая да попълвам армията на нещастните в този свят“.

Надя разбираше, че никога няма да ходи. Няма да създаде семейство, няма да има деца ….. никога.

– Но има толкова по-важни неща, – обнадежди се Надя. – Няма да се разстройвам, няма да лея сълзи и да ругая другите, няма да се самосъжалявам … Всичко това няма значение. Не искам мама да плаче, за това няма да ѝ давам повод за това. Ще бъда щастлива, ще се радвам на живота. Ще се усмихвам постоянно …. винаги“.

Тя реши да се радва, да запомня и се наслаждава на всеки миг от живота си. Да попива красотата край себе си, прекрасните уханията и звънливите звуци …. без остатък.

В главите ни съществува някакъв „морален пазар“ и представа за „справедлива цена“ за морално поведение, купуване и продаване на заслуги, престиж, позор, …

Ето ви един обикновен пример. Според правилата на „моралния пазар“ ние можем да отговорим на убийството с убийство, убиецът трябва да бъде убит. В случая се проявява динамика в желанията. Обиденият човек отразява желанието на този, който обижда и наранява. Противниците стават еднакви като близнаци.

В драките и побоищата няма права страна. Участниците в нея са абсолютно еднакви, трудно ще ги различиш. Това, което изглежда рационално, т.е. да „отговорим“ на нахалника, в действителност е ирационална игра на желанието с неговата мазохистична динамика.

Няма да имат край на  обидите, на конфликта, на насилието, докато не се стигне до пълно разрушение. Ние не можем да забележим това, защото сме заслепени от желанието да отмъщаваме.

Жалко е, но такъв е порядъкът в този свят.

Но ако „включим мозъка си“ лесно ще разберем, че трябва да се прекрати насилието и желанието за отмъщение. Един труп е ужасно нещо, но ако убием убиеца, получаваме два трупа.

Това е реалната аритметика, за разлика от тази на отмъщението, която се ръководи от илюзорни обиди, но никога от реални хора.

Ние няма да научим кои сме, ако нямаме взаимоотношения  с околните. Така научаваме истинската си идентичност в общността.

Ние никога няма да научим кои сме всъщност от себе си. Това научаваме от взаимоотношенията си с околните. Това означава, че трябва да се свържем с други хора в общение.

Ако се беше родил и изживял целия си живот до зрелостта, без човешки контакт, нямаше да имаш никаква представа кой или какво си. Дори нямаше да знаеш, че си човешко същество.

Библията казва, че ние трябва да бъде свързани в Божието семейство, Тялото на Христос: „Защото, както имаме много части в едно тяло, а не всичките части имат същата служба, така и ние мнозината сме едно тяло в Христа, а сме части, всеки от нас, един на друг“.
Ние сме като различните части на човешкото тяло. Всяка част си има свой смисъл в организма като цяло, а не по друг начин. Всеки от нас намира смисъла и функцията си като част от тялото.

Ухото изпълнява функциите си и своята цел, като е свързано с тялото. Ако ухото е било отрязано и лежи на земята, каква е стойността му? Никаква, защото не може да чуе нищо.

Същото важи за носа и очите. Ако не са свързани с тялото, каква е тяхната цел? Те нямат цел, защото не могат да помиришат или видят нищо наоколо.

По същия начин, ако не сме свързани с Църквата, тогава ние не знаем целта в живота си, нашата роля, функция, стойността и значението си.

Беше края на април. Едри дъждовни капки падаха върху листата на току що разлистилите се дървета.

Страти избяга от работилницата на чичо си, защото бе счупил няколко гърнета. Смеси се тълпата и реши да се прибере, когато притъмнее.

Момчето забеляза, че на едно място от площада се струпва повече хора от обикновено.

„Там става нещо интересно“ – помисли си Страти и пое веднага в тази посока.

Когато приближи разбра, че щяха да горят някаква старица на клада. Страти никога не бе виждал такова нещо, за това застана там да гледа.

– Какво престъпление е извършила? – попита той хората около себе си.

– Тя е лолард. Такива като нея твърдят, че тялото Божие на олтара е просто парче хляб.

– Като хлябът, който правят пекарите ли? – попита Страти.

– Пуснете детето напред да види, – извика някой. – Нека се учи. За него ще е от полза да види, как горят еретиците. Та после редовно да ходи на литургия и да изпълнява всичко, което му казва свещеникът.

Избутаха го най- отпред.

– Ела тук до мен момче, – каза една едра жена. – Ще ти се опростят греховете, ако гледаш. А на онези, които носят подпалки за кладата, ще им се опростят 40 дни от престоя им в чистилището.

Когато стражите доведоха старата жена до кладата, хората започнаха да крещят и да ѝ се присмиват. Тя беше много стара според представата на Страти. Стражите почти я носеха. На места косата ѝ бе изскубана на кичури.

– Сигурно сама се е скубала от отчаяние, – говореха хората зад нея, – когато е осъзнала греховете си

Зад еретичката вървяха двама тлъсти монаси, които пристъпваха гордо и наперено.

– Виж я само, – каза жената до Страти, – осемдесет годишна е, а е порочна до мозъка на костите си.

– Няма никакви тлъстини, – обади се един мъж, – всичко ще свърши много бързо, ако вятърът не промени посоката си.

– Но какъв е грехът ѝ? – попита Страти.

– Нали ти казах, – сгълча го жената до него.  – Освен това, е казвала, че светците са просто дървени фигури, нарисувани върху стените.

Изведнъж едрата жена вдигна ръце свити в юмруци и нададе рев. Хората покрай нея подеха с вой вика ѝ.

Тълпата сякаш кипеше. Всички се блъскаха напред, виеха, свиркаха и тропаха с крака. При мисълта какво ще види, на Страти му стана студено.

– Гледай, – насърчи го жената до него.

Стражите привързаха старицата с верига към стълба. Появи се свещеник, който я призова да се откаже от ереста. Устните на жената се движеха, но не можеше да се чуе какво говори.

– Ако я убедят да се откаже, ще я пуснат ли да си върви? – попита Страти.

– Кой те ли? – засмя се едрата жената. – Няма да я пуснат. Виж как призовава сатана на помощ.

Всички се оттеглиха, а стражите почнаха да трупат дърва и слама около старицата.

Дъждът бе спрял и слънцето се бе показало зад облаците.

Когато палачът се появи с факла в ръката, пламъка ѝ изглеждаше много блед  под слънчевите лъчи, по-скоро бе като някакво раздвижване на въздуха.

Монасите пееха издигнали кръст пред старицата. Сред дима жената пищеше.

– Сега вече призовава светците, – казваха хората наоколо,

Когато димът се разнесе, се виждаше как пламъците бяха обхванали жената. Тълпата зарева възторжено. Мина доста време преди писъците на горящата да престанат.

– Никой ли не се моли за нея, – попита Страти.

– Че какъв смисъл има?

От старицата не бе останало нищо, но стражите обикаляха около кладата и хвърляха към огъня търкулналите се навън главни.

 

 

Зад вратата се чуваха гласове и множество стъпки. В стаята шумно се втурнаха няколко ученички. Те видяха Дима да лежи и започнаха глупаво да се суетят около нея. Някой ѝ постави термометър, а друга я покри с одеяло.

– Катя, – каза Рени, – тичай за лекар! Мая, намери майката ѝ! Васке, извади термометъра! Колко е? 41 градуса! Ужас!

Майката на Дима дойде, но на дъщеря ѝ бе толкова лошо, че не можеше да говори. Катя сложи в устата ѝ хапче и каза:

– Глътни го, сестрата от поликлиниката го изпрати. Лекарят вече си беше отишъл, днес нали е събота.

Дима с отвращение изплю лекарството и заплака от болка. Тя чувстваше тежест в цялото си тяло.

Всички си тръгнаха. Катя излезе последна и каза на майката на Дима:

– Ще остана при Дима, идете спокойно на работа тази нощ и не се притеснявайте за нея.

Дима чу страшен звън. Стана ѝ много лошо…

Майка ѝ сложи на главата мокра кърпа, но тя я хвърли и започна да се мята в кревата. Чаршафите я изгаряха, възглавницата беше като нажежена.

В стаята  се появи светлина, ярка и в същото време мека и нежна. Вълни на спокойствие обляха Дима.
–  Мамо! – неочаквано силно извика тя. – При нас е дошъл Исус.

Тя се досети, че е Той, въпреки че доскоро нищо не искаше да чуе за Него.

Майката се доближи до дъщеря си и се разплака:

– Детето ми, така ти се струва преди смъртта, ти умираш!

А сиянието ставаше все по-ярко,  някак тържествено и в светлина още по-ясно изпъкваше образа на Христос. Дима имаше чувството, че образът е жив и я гледа с кротките си и добри очи.

– Мамо, Сам Бог е тук, – шепнеше Дима.

А майка ѝ плачеше неутешимо.

Мощен прилив на радост обхвана цялото същество на Дима. Тя загуби представа за времето, не знаеше къде се намирам. Искаше ѝ се само едно, това никога да не свършва! Образът на Исус в неземно сияние и повече нищо, нищо не ѝ трябваше ….

Светлината изгасна така бързо, както се появи. Дима лежа дълго без да помръдне. С нея бе настъпила някаква промяна. Изведнъж тя се надигна. Изглеждаше напълно здрава.

Майка ѝ се доближи изплашена до нея.

– Легни си, миличка.

– Не, мамо, всичко ми мина. Виж! Ръцете ми са студени, главата също и нищо не ме боли. Дай да ти помогна да се приготвиш и отивай по-бързо на работа, че ще закъснееш! Не се безпокой, аз съм съвсем здрава.

Майката на Дима тръгна. С нея остана само Катя, която тревожно я гледаше.
– Катя, знаеш ли какво стана? – каза Дима. – Ще ти разкажа всичко.

Говориха си цяла нощ. До сега Дима бе отхвърляла всичките приказки на Катя за Исус, но сега внимателно я слушаше и жадно попиваше всичко за Бог и Неговия Син.

Нещо бе станало с нея….., тя бе станала ново създание.