В стаята се чуваше тихо бръмчене като в кошер. Учителите, привикани на поредното събиране, бяха притеснени.

– За какво ли ни е събрал пак? – мърмореше Горанов, като пристъпяше  нервно от крак на крак.

– Само да не е за инициативите в нашия колектив, – тресеше се от възмущение Маринова.

– А защо да не му предложим някоя и друга идея, – усмихна се предизвикателно Спиридонов,

– Престанете с шегите си, Спиридонов, това не ви е увеселително мероприятие, – скастри го Василева, възрастна учителка пред пенсия.

Скоро в стаята влезе директорът на училището. Той беше солиден мъж на средна възраст.

– Колеги, да започваме, – предложи той.

Григоров потърка длани, изправи се и каза много бързо:

– Колеги стига са ни обвинявали, че нямаме никакви идеи.

Останалите учители го погледнаха изненадано.

„Пак някой от неговите каламбури ще пробута, – помисли си Пейчев“.

Но Григоров не им обърна внимание и продължи:

– Предлагам за в бъдеще, да се оценява трудът ни спрямо това, колко наши ученици, са приети в престижни учебни средни училища.

Останалите учители се стъписаха.

– Вероятно ще поискаш на гимназиалните учители  да се оценява трудът по приетите във висше учебно заведение, – продължи шеговито мисълта му Минчева.

– Става въпрос за нашето училище и трудът, който полагаме, – наблегна Григоров. – Тук им пишем шестици, а на приемните изпити за средните училища изкарват двойки. Това на нищо не прилича!

– Какво сме виновни ние, като някои се плашат на изпита и всичко им се изтрива от главата, – защити учениците Иванова.

– За един двама, как да е, – каза Григоров, но за повече от 50 процента, това е безобразие. На какво сме ги научили?

Директорът на училището, който обичаше новите идеи, които бяха рядкост в този колектив подкрепи Григоров:

– Такава хубава идея не трябва да се изпуска. Вярвам, че колективът ще разбере, че целта на предложеното е да се издигне авторитета на нашето училище. Мисля, че трябва да я приемем и да я приложим на практика. От сега нататък трудът на всеки учител в нашето училище ще се оценява по показаните резултати на приемни изпити в средното училище и брой на приети наши ученици в елитни гимназии.

За всички това бе гръм от ясно небе, но ….. връщане назад няма.

Марк Лициний Крас, един от най-богатите римляни през 1 век преди новата ера, значителна част от своето състояние е натрупал от пожари.

Веднага щом научел за горяща сграда, той предлагал на собственика ѝ да я купи за сума, която била много по-малка от пазарната стойност на имота.

Такива предложения правел и за съседните сгради на горящия дом, върху които огънят можел да премине всеки момент.

Ако сделката се сключвала, армия от 500 роби на Крас веднага се заемали с гасенето на пожара, а след това сградите бързо се възстановявали от повредите.

В противен случай Крас не помагал в гасенето на пожара.

Ричард Харис, изиграл ролята на Албус Дъмбълдор в „Хари Потър и Философският камък“, три пъти отклонявал предложението за тази роля, тъй като бил сериозно болен.

Когато неговата 11 годишна внучка узнала за предложението казала:

– Аз повече няма да разговарям с дядо, ако той се откаже от тази роля.

Едва след това Харис дал съгласието си да се снима във филма.

Мина доста дълго време, преди Димо Спасов да се реши да отиде на дерматолог. Една подозрителна бенка, все попадаше пред очите му и започна да го тревожи сериозно.

Докторът го прегледа и каза:

– Да направим биопсия, но на друго място, не на рамото където е бенката ви.

Димо бе изненадан от предложението на лекаря.

„Все пак той е специалистът, – каза си Спасов, – учил е и е практикувал дълги години в тази област“.

След две изследвания се откри ранен стадий на злокачествен процес. Това въздейства доста травмиращо на Димо.

– Хубавото е, – каза лекарят, – че го открихме навреме, преди да се разпространи. Сега лесно ще бъде унищожен.

Димо дълго се бе молил тази бенката да изчезне сама.

„Но ако това беше станало, – помисли си Димо, – нямаше да отида на лекар, а проблема ми щеше да се задълбочи, а последствията щяха да бъдат много сериозни“.

Колко пъти всеки от нас се е молил трудностите да изчезнат и се отчайваме, когато това не стане. Дори лошото може да се превърне в добро, както в случая на Димо.

Ние сме благословени, Бог ни обича и се грижи за нас. Той ни предпазва от опасности, които ние не подозираме.

„Всичко съдейства за добро на тези, които обичат Бога, които са призовани според неговото намерение.