От Уилям Купър се очакваше да стане водещ политик. Известно време бе като чирак при адвокат.

Мина време и му бе предложено да влезе в Британската адвокатска колегия. Тази позиция се смяташе за престижна в Камарата на лордовете.

Изведнъж всичко се промени, когато Уилям рухна от напрежение заради предстоящия му преглед.

Имаше депресия и панически атаки. Поради това, той бе приет в лудницата.

Изглеждаше, сякаш нямаше никаква надежда за него.

В това си състояние Уилям прекара много време в четене на Библията. Той повери живота си на Исус и написа химн „Има фонтан“.

Като размишляваше върху личните си преживявания, Купър описва този фонтан пълен с кръвта на Исус.

– Това беше извор на прошка, – споделяше той. – Там грешниците, потопени в него, губят всичките си виновни петна. Прощава ни се, както на умиращия разбойник, който бе разпнат с Исус. В плътта си ние може да сме „зли“, но чрез Неговата кръв всичките ни грехове могат да бъдат измити.

Уилям осъзнаваше, че кръвта на Исус никога няма да загуби силата си.

В собствения си живот той беше видял удивителния начин, по който Евангелието можеше да преобрази един живот.

За това пожела да споделя благата вест с другите.

Купър казваше за изкупителната любов на Исус:

– Това е моята тема, на която искам да говоря, докато умра.

Даниела бе едва тинейджърка, когато при един от прегледите лекарят ѝ каза:

– В близките няколко години ще загубите зрението си.

Въпреки всичко тя успя да завърши университет, но остана напълно сляпа.

Годеникът ѝ написа следната бележка към нея:

„Не виждам пътя си ясен, за да мина през живота, вързан с веригите на брака със сляпа жена“.

Това бе удар за нея.

Когато Даниела не бе напълно ослепяла, двамата с Михаил хранеха надежда, че слепотата ще ѝ се размине, но уви. Това се случи и той я напусна.

Даниела се приспособи към условията , които и предлагаше живота без зрение, но разбитото ѝ сърце така и не се възстанови.

Въпреки всичко това ѝ помогна да живее един пълноценен и вдъхновяващ живот, обръщайки се към безкрайната любов на Бога за утеха.

Тя започна да пише песни. В една от тях се казваше:

„Божията любов не ме напуска. В Нея почива уморената ми душа. Връщам Ти живота, който Ти дължа, за да може потокът му да бъде по-богат и пълен в Твоите океански дълбини“.

Любовта на хората може да идва и да си отива, но Божията любов никога не си тръгва. Тя остава с теб до края.

Беше студено, но хората продължаваха да пътуват. Кой на работа, кой на медицински преглед, кой на училище или лекции в университета, всеки се бе запътил за някъде.

Времето притискаше хората и те бързаха, препълваха автобуси, трамвай, тролеи, а всичко, което се движеше по пътищата ги натоварваше допълнително.

Милен Жиров по нищо не се отличаваше от останалите. Той се бе качил на превозното средство, което щеше да го отведе до работата му.

Счу му се плач. Милен потърси с поглед, от къде идва той.

Младо момиче с голямо яке, тежки туристически обувки и синя плетена шапка се бе свило на последната седалка и плачеше.

Жиров приближи и попита плачещата:

– Какво се е случило? Мога ли с нещо да ви помогна?

Момичето го погледна със насълзени очи и хлипайки каза:

– Откраднаха ми портмонето ….

– Колко пари имаше в него? – попита Милен.

– Тридесет и четири лева, – тихо едва доловимо продума момичето.

Жиров извади портфейла си. Отдели от него открадната сума и я даде на девойката.

– А сега моля ви не плачете, – посъветва я Милен.

Момичето се успокои и притихна.

Когато автобусът спря, Милен слезе.

Той усети, че някой го дърпа за ръкава. Обърна се. Бе същото момиче, което плачеше в автобуса.

– Господине, може би ще ми върнете и портмонето ….. – смутено каза то.

Да плачеш или да се смееш?!

Жиров искаше само да ѝ помогне, но бе несправедливо набеден.

Герман се почувстваше много зле. Състоянието му се влоши. Трудно се придвижваше. Цялото тяло го болеше.

Накрая отиде в болницата и получи разочароваща диагноза:

– Имунната ви система е започнала да работи агресивно спрямо тялото ви.

Той лежеше в леглото. Не можеше да движи краката и ръцете си. Челюстта му едва едва се мърдаше и той трудно се хранеше.

Мъка изпълни сърцето му.

– Колко е несправедливо, – каза си Герман. – Защо ми дойде това на главата?

Престана да говори с близките си. По-голямата част от деня прекарваше обърнат към стената.

Събраха се добри специалисти и обсъдиха състоянието му, взема мерки, но болестта прогресираше.

– Какъв е шанса ми да оздравея? – попита Герман.

– От петстотин човека оцелява само един, – бе отговорът, – но ако тялото се мобилизира срещу болестта и ендокринната система заработи пълноценно има надежда.

– Как се е получило всичко това с мен? – Герман бе настойчив, той търсеше изход от положението си.

– При негативни емоции, – обясни лекарят му, – се освобождава хормона на стреса, който поразява цялото тяло. Той подтиска ендокринната система.

Герман след този отговор не спа цяла нощ.

– А ако предизвикам положителни емоции, – каза си той, – това може да ме активизира. Нали „веселото сърце е благотворно лекарство, а унилия дух изсушава костите“. Следователно на разрушеното тяло му е нужна радост.

Герман си спомни, как много учени твърдяха, че смехът е уникално средство за лечение.

Въпреки протестите на лекарите, които го смятаха за безнадеждно болен, той пожела да напусне болницата и да се прибере у дома.

Когато върнаха в къщи, Герман помоли да му се пускат комедии и да му се чете хумористична литература.

След първият смешен филм се смя от сърце и в продължение на два часа не усещаше никаква болка.

И така започна всеки ден лечението си със смях. Спря да приема лекарства. Спеше вече спокойно.

След месец Герман започна да движи пръстите на ръцете си без да изпитва някаква болка. На следващия се движеше в леглото си.

И най-накрая дойде моментът, когато Герман стана от кревата си.

Ставите му станаха още по-подвижни. Започна да свири отново на пиано и се научи да играе тенис. Яздеше кон.

Герман се яви на преглед и изненада лекарят, който му бе предвещал смърт преди 10 години.

От известно време Невена имаше проблем с очите. Наложи се да отиде на преглед.

Лекарят бе категоричен:

– Отделената ви ретина не може да бъде възстановена.

Така Невена живя петнадесет години без да вижда.

Използваше предимно тояжка и кучета водачи. Живота ѝ бе коренно променен.

Веднъж съпругът на Невена се запозна с друг лекар, занимаващ се с лечение на очите.

Той разказа за проблема на Невена и попита доктора:

– Можете ли да ни помогнете?

– Да, – бе отговорът на лекарят.

След първият преглед на Невена при него, той констатира.:

– Имате катаракт на очите.

Наложи се операция. Когато свалиха превръзката от оперираното дясно око, зрението на Невена бе 20/20.

Втората операция на лявото око мина със същия успех.

В нашия живот често се сблъскваме с проблеми от всякакъв характер. Измъчваме се и търсим сами изход.

Защо тогава не се обърнем към Бога?

Просто да Го попитаме:

– Ще ми помогнеш ли, Господи?

Простичък въпрос, на който ще получим веднага отговор:

– Преди да Ме призовете, Аз ще отговарям. И докато говорите, Аз ще слушам.