Една сутрин баба Севда, майката на Таня, се обади по телефона:

– Идвайте веднага! Раздават дървата за огрев.

Докато дъщеря ѝ разбере за какво става дума, баба Севда „загърмя“ още по-силно по телефона:

– От Илчовата нива нататък ни дават три реда. Платих да ни ги отрежат, но ако не дойдете скоро, може някой да ги прибере …..

Поради дъжда и бурята Стоян и Таня не можаха да заминат на село. Не се мина много и гласът на баба Севда „трещеше“ по телефона:

– Какво чакате, някой да ги натовари и да си ги закара у тях ли? Ще останем без дърва, ако не дойдете. Хайде идвайте!

Бяха закъснели. Когато Таня и Стоян пристигнаха на мястото, дънерите и дебелите стволове ги нямаше….

Есента беше влажна и студена. Наоколо оголени дървета, буренясали градинки, а на някои места се виждаше неприбран царевичак. Наближаващата зима бе прогонила хората от полето.

Баба Севда бе окастрила останалите клони и ги бе натрупала на купчини. Когато видя Таня и Стоян побърза да ги осведоми:

– Уговорих се с бай Трифон да ги прекара. Всеки момент ще дойде.

След половин час той се зададе с каручката от към селото. Беше прекарал инфаркт, но още работеше, грижеше се за животните, постоянно бе в услуга на съседи и познати с каручката си. Да се чудиш от къде черпи сила този мъж, ами баба Севда?!

От далече се чуваше гласа му:

– Айде, Пено, дий!

Бай Трифон прекара каручката до купчините с дървата.

– Давайте да товарим.

Каручката бързо се напълни. Не остана неприбрана купчинка. Бай Трифон така намушкваше, притискаше и нареждаше дървата, че не остана празно място в каручката. У него кипеше младежка енергия. Като го погледне човек, едва ли би предположил, че преди три месеца е излязъл от болницата.

Каручката едва измина два три метра и затъна в калта на пътя. Веднага се притече на помощ пастирчето Никола, което минаваше с козите от там. Стоян и Таня забутаха каруцата, а бай Трифон се хвана за каната на предницата и подвикна:

– Дий Пено, … хайде, дий! – и сам забута колата.

Колелата се врязаха в калния коловоз, но каруцата не тръгна. Всички заедно отново напънаха. Заджапаха във локвите. Краката им затънаха до глезените……

– Хайде, Пено, – бай Трифон погали магарето си и продължи нежно да го уговаря. – Знам, че ти е тежко, но какво да правя, виж какъв е калпав пътя.

Магарето сякаш разбираше всичко. Изопна врат, предните му крака се подхлъзнаха и се подгънаха. Дишаше тежко и гледаше с тъжни очи стопанина си.

Бай Трифон даде малка почивка на магарето си. Това сякаш наля сила в него, при първия напън колелетата изскочиха от ямата и каручката продължи по пътя към селото.

Стоян и Владо се бяха източили доста това лято. Бяха отишли с родителите си на село, но не пропускаха и час да се метнат на колелото и да обикалят наоколо. И тъй като колелото беше само едно, двамата се редуваха в използването му.

Денят беше много горещ. Едва се дишаше. Владо застана пред баща си и попита:

– Можем ли да отидем да се изкъпем на реката?

Реката не бе много близо, а и криеше много опасности. Беше буйна с множество въртопи.

– До четири часа може, – каза баща му, – а после двамата с брат си трябва да помогнете малко.

– Ваканцията е дава да почиваме, а не да работим, – недоволно изсумтя Стоян.

– От както сме дошли все едно и също, – подкрепи го Владо, – „На работа, …..четете!“

– Какво преуморихте ли се? – почна ги майка им. – Всички работят, никой не се шляе по улицата.

– Ти ми покажи, кои деца работят в селото, – засмя се Владо. – Нито един. Повечето дори се разхождат с колите на родителите си.

– Татко, тръгни из село и виж колко от съучениците ни са на полето или в градината, – подкрепи го Стоян.

– Да но някои от тях пасат добитъка, а вие и това не искате да вършите, – гласът на майка им звучеше доста остро.

– Какво ще разберем тогава от ваканцията? – смотоляви набързо Стоян. – Оставете ни малко на свобода, тъкмо да се заредим с малко сили.

– А ние разчитахме, че един ден ще ни отмените, – махна с ръка огорчено майка им.

– Отмяна в окопаването на градината, плевени и куп такива „приятни и красиви занимания“, – с лека ирония подхвърли Владо.

– Вие какво, да не се срамувате от селската работа? – баща им се беше вече изнервил. – А от къде идва хлябът? Ако не е селото, как ще заредим мазето и как ще преживяваме? Замисляли ли сте се над това?

– Това сме го чували и друг път, – наостри се Стоян. – Моите съученици отидоха с родителите на море или на планина, а ние тук.

– И ние някога сме ходили на море, – с тъга каза майка им, – но сега при тая скъпотия едва смогваме.

Бай Стамен току що бе прекрачил прага на дома им и слушаше „престрелката“, която се водеше между деца и родители. Най-накрая той реши да се намеси:

– Мили младежи, вие имате пълно право да искате да работите по-малко през ваканцията и повече време да прекарвате в  разходки, игри и забавление. Това  е ваше право. но това е само една част от истината.

Колкото и ядосани да бяха на родителите си Стоян и Владо се заслушаха в думите на бай Стамен.

– Поразмислете и потърсете и другата част от нея, – продължи възрастния човек. – Ще я намерите като се вслушате в думите на родителите си. Постарайте се да ги разберете. Не искам да натрапвам мнението си, но като ви гледам и слушам ми става болно.

Стоян и Владо наведаха глави. Те разбираха какво иска да им каже бай Стамен, въпреки че ги влечеше другото разбираха, че той е прав. Двамата много го уважаваха и почитаха, не веднъж им бе давал добър съвет за ситуации, в които бяха изпадали.

Духовни наранявания и натъртвания всеки е имал. И както обикновено вътрешната болка не иска да си тръгне. Много от нас познават този род страдания, но не знаят какво да правят с тях.

Ние куцаме през цели си живот, надявайки се, че тези скрити рани по някакъв удивителен начин ще престанат да ни болят. Навярно си мислите, че допълнителен сън или малко повече от десерта ще ви освободи от тази натрапчива депресия, всичко това ще изчезне и ще ви остави на мира.

Но това никога не се случва.

Ако са те набили физически, след няколко дена почивка се възтановяваш, но изцелението на духовни рани не става толкова лесно. Дори с течение на времето състоянието на човек става още по-лошо.

Причината е следната, вместо да забравим тези болезнени провали, ние често продължаваме да живеем с тях, при условие че тези неуспехи не са по-реални от Божиите обещания. Ние се концентрираме върху тях, изпадаме в депресия и се парализираме от страх, че като направи още една стъпка, ние отново ще бъдем победени.

Но има един изход. Ако депресията ви е смачкала, за да се измъкнете от нея, просто трябва да спрете да гледате назад в миналото и да започнете да  гледате в бъдещето – бъдеще, гарантирано от Христа Исуса чрез великите и скъпоценни обещания в Словото.

В началото това няма никак да е лесно. Умът ви ще иска да се връща назад към миналото, но вие не му позволявайте това. Размишлявайте над Божието Слово и променете мисленето си чрез Него.

И вместо победен войник, вие ще бъдете победител, както е планирал Бог.

Татяна работеше от 6.00 до 8.30 на една работа, от 9.00 до 18.00 на друга работа. От 18.30 до 22.30 бе нейното време за учене и само в обедната почивка и за сметка на съня извършваше домашните си задължения.

Веднъж тя прибяга по време на обедната си почивка до дома си. Сложи тенджерата с яденето на котлона, за да се претопли и изтича в двора да изнесе боклука от кошчето.

Но когато се върна обратно до дома си, тя не можа да влезе, вратата се бе хлопнала, а тя е масивна, старинна и голяма. Бравата ѝ е единствена и неповторима.

Таня се разстрои. Обедната почивка скоро ще свърши, а тенджерата е на котлона.

Таня започна да блъска с юмруци по вратата, да натиска с рамо, но резултат нямаше.

Вратата може само да се взриви, за да се отвори.

Таня стои ядосана и объркана…. Няма изход!

За минута се облегна безпомощно на стената. И изведнъж я осени …..

– Колко съм глупава! Нима добри дела можем да направим с озлобено сърце?

И без да има някаква надежда, вдигна ръка и леко почука на вратата …. И вратата се отвори.

Таня не разбра как стана това. Вратата не можеше да се отвори с никакви атаки или манипулации.

…. Даже и в малките неща Бог е с нас! И Неговата намеса е голям дар за нас.

Ник Оферман е изненадващо подобен на своя най-известен герой от сериала „Паркове и зони за почивка“ в живота си.

Както и Рон Суонсън, Оферман с голямо уважение се отнася към умението за правене на столове, както и всичко онова, което човек може сам да направи със собствените си ръце.

За разлика от необщителния Рон Суонсън, Ник охотно общува с поклониците си.

Дори е публикувал книга за тези, които търсят своя път в живота със заглавие „Управление на собствено кану: Принципи на сладкия живот на един човек“.