Павлов беше началник ОТКК. Трябваше да се яви пред Христов, от когото мнозина трепереха. Павлов изтръпна.
– Щом трябва да се явя незабавно, не е да си поприказваме само и да ме черпи едно кафе.
Когато Павлов отиде, Христов го покани вежливо да влезе, дори му отвори вратата.
– Как можахте да позволите, господин Павлов, да се дадат на болницата кислородни бутилки, на които вентилите изпускат?
Мъмренето бе кратко, но не бе приятно.
Последва заповед:
– Веднага да се реши проблема и ми докладвайте.
Павлов излезе от кабинета олюлявайки се. Той обичаше работата си и стриктно спазваше всичко. До сега. цели 20 години, подобно нещо не му се бе случвало. Бе направил пропуск.
По лицето му бе избила студена пот, а издайническото изчервяване, красноречиво говореше за вътрешното му състояние.
След каро се окопити, отиде да провери какво е станало. Успя за кратко време да реши проблема и се върна да докладва.
Христов го посрещна с въпроса:
– Какво направихте?
Павлов накратко обясни:
– От екипът на Горанов, не изпробвали бутилките, тъй като им казали, че са нови и току що напълнени. Това им се сторило достатъчно и без много да му мислят ги изпратили в болницата …..Говорих с тях и изпратихме нови. Хората бяха потресени от случилото се и заявиха, че в бъдеще няма да пуснат нито една бутилка без проверка, независимо каква е.
– Добре, – каза Христов.
Гледайки през прозореца добави:
– Има неща, с които не бива да се правят компромиси.
Той се обърна към Павлов и продължи:
– С нещата за болницата нямаме право да грешим.
Павлов се стъписа от последната изречена дума „грешим“.
„Този, който толкова строго ме смъмри, – каза си Павлов, – е съпричастен към моята работа, задължения и отговорност. Трябва да преразгледам моята и на целия екип работа“.
И вместо подтиснатост, Павлов се почувства амбициран.
Христов не беше пословично принципен и настойчив, както му се носеше славата, а по-скоро бе строг и справедлив. Не претоварваше никого с отговорности, но и не подминаваше грешките.
