Петър Петров трябваше да проповядва в един малък град. Когато пристигна го уведомиха:

– Църквата няма средства, за да ви плати стая в хотела. За това ще отседнете в едно семейство от нашата църква.

Пристигайки в тази къща собственика посрещна Петър, заведе го в стаята. Показа му банята и тоалетната.

Когато дойде време за обяд, домакина заяви:

– Не сме длъжни да ви храним. Трябва сам да се погрижите за себе си.

През цялото време, докато Петър бе в този дом, никой не му обръщаше внимание. Ако зададеше въпрос, правеха се, че не са го чули.

Домакините не криеха желанието си, час по-скоро да ги напусне.

Този ден Петър разсъждаваше върху Колосяни 3:16: „Христовото слово да се вселява във вас богато; с пълна мъдрост учете се и увещавайте се с псалми и химни и духовни песни, като пеете на Бога с благодат в сърцата си“.

Студеният прием в къщата го накара да се замисли:

– Как приемам Божието Слово? Давам ли на Божието Слово топлия прием, който заслужава, или не му обръщам внимание? На Божието Слово уютно ли е в сърцето ми или се чувства като нежелан гост? Приемам ли с радост Божието Слово, показвайки му своята любов и смятам ли за чест да го имам в сърцето си?

Добри въпроси, които чакаха искрени отговори.

– Божието Слово ако има топло, приятелско посрещане, ще се почувства като у дома си в сърцето ми и ще реши да остане там завинаги, – констатира накрая Петър.

Нека днешният ден бъде белязан с решението да се всели Божието Слово във вашето сърце. Отворете му вратите и го поканете да остане там завинаги.

Посрещнете Го топло като желан гост, който много обичате и цените.

Така ще внесете в живота си огромно духовно богатство, което ще обогати не само вас, но и хората около вас.

Това може да не е характерно за повечето църкви, но в тази за беда се случи.

Нямаше достатъчно доброволци за различни дейности и ето какво направи ръководството на църквата.

Обърнаха се към близкия център, произвеждащ роботи по поръчка.

На следващата неделя хората бяха посрещнати на вратата на църквата от армия роботи.

Те бръмчаха с причудлива, изкривена интонация:

– Приветстваме ви човешките форми на живот, които се покланяте.

– Надяваме се да намерите радост във вашия Създател чрез усилване на звука.

– Наслаждавайте се на дългите речи на люде, които идеално са контролирали космените си фоликули.

Всеки влизащ в църквата бе поздравен не само с думи, но и с ръкостискане.

За съжаление късите разговори с роботите се оказаха доста трудни.

След богослужението повечето хора гледаха да се измъкнат през задната врата, но там бяха посрещнати от любвеобилни хуманоиди направени от въглеродни влакна, които им пожелаха:

– Благословена седмица.

– Пак заповядайте в тази църква.

Въпреки, че повечето се смутиха от посрещането и изпращането на внедрените машини, притокът на любопитни в църквата се увеличи.

Тинейджъри предложиха нова възможност, с която очакваха да привлекат повече от връстниците си:

– Нека следващата неделя да ни поздравяват динозаври на вратата.

Възрастните клатеха уморено глави и си казваха:

– Май сега е нашият ред, да стоим на вратата, да посрещаме и изпращаме хората.

Е, така става като не на място се внедряват съвременните технологии.

Военните действия в страната ѝ принудиха Елена да я напусне. Намери спокойно място с море и слънце.

Нейна хазайка стана възрастна, много любезна жена. Тя се обръщаше към младата жена нежно:

– Скъпа това ….

Елена бе развълнувана от такова топло посрещане и подари на старицата част от свои красиви неща.

Възрастната жена постоянно повтаряше:

– Вашата страна е като сестра на нашата. Двата народа винаги са били приятели. Подкрепяли са се едни други в трудни моменти.

Хубаво е да живееш в къща с асми, цветя и плодни дръвчета, далеч от ужасите на войната.

Елена работеше дистанционно и това и осигуряваше средства за препитание.

Но се случи така, че връзката ѝ с работодателя прекъсна и доходите ѝ пресъхнаха.

Младата жена не стоеше със скръстени ръце и търсеше работа, но така и не намери. Малко бе селището и не се търсеше много работна ръка.

Парите на Елена се стопиха и отношението на хазайката ѝ се промени. Усетила тежкото положение на квартирантката си взе да подпитва:

– Какво става с парите?….. Не ти ли плащат вече? …. Намери ли си друга работа?

Когато разбра, че Елена сериозно е закъсала, удвои наема и ѝ каза:

– Ако ти се вижда много висок, потърси си друга квартира, за тази има много желаещи.

Елена притисната от обстоятелствата писа на роднини, но парите не пристигнаха веднага.

Времето през което чакаше да ѝ ги изпратят бе истински кошмар за младата жена. Тя чуваше само упреци и грубости от хазайката си:

– Така е като приемаме чужденци. Възползват се от добротата ни и ни лишават от малкия доход, с който се издържаме …

Накрая Елена получи запис и хазайката омекна. Стана мила и дружелюбна.

Това не е упрек към старата жена или друга държава.

Случва се понякога да живееш дори с роднини, но ако нямаш с какво да платиш …

Каквото и да си говорим, това си е бизнес.

Човек не бива да се съблазнява от доброто отношение. Достатъчно е да имаш пари в картата и портфейла. Помагат и подаръците.

Но свърши ли това изобилие, свършва и любовта. Каква любов, това си е бизнес отношение.

Това бе малко селище и хората се познаваха помежду си. Срещнеха ли се, поздравяваха се учтиво. Някой и да отсъстваше дълго време, когато се завърнеше , откриваше, че още не са го забравили.

Недялко се забърка с някаква престъпна група в големия град и заплати скъпо за това. Три години лежа в затвора.

Прибра се и на улицата срещна кмета бай Мирон.

Недялко се стъписа. Сега най-много да му каже да се маха от тук. В селището им не търпяха зложелатели и нарушители на реда, а той бе такъв. Нали затова бе зад решетките.

Кметът едва позна младежа. Недялко бе брадясал, отслабнал, а в очите му се четеше нещо гневно и язвително.

– О, здравей, Недялко! – каза кметът, като му се усмихна щедро. – Радвам се да те видя. Добре дошъл. Как си?

Недялко смотолеви объркано:

– Добре …

И продължи нататък по улицата.

Той съвсем не бе очаквал такова посрещане. …. Нещо се преобърна в него.

– Само за това си заслужава да оправя живота си , – каза си той.

Минаха години.

Недялко и бай Мирон се срещнаха в големия град. Старецът не го позна, но младежът не бе забравил бившия кмет.

Недялко го приближи, свали почтително шапката си и каза:

– Може би сте ме забравили или не сте ме познали, но ви спрях за да ви благодаря.

Възрастният мъж погледна мъжът, който го бе спрял, но така и не си спомни кой е. Отдавна се бе пенсионирал и оставил кметското място. Забравяше имена, а изглежда и физиономии.

Недялко му се усмихна:

– Когато излязох от затвора, вие ми казахте една добра дума. Не бях очаквал такова посрещане, но това промени живота ми.

За вас да поздравиш някого не е кой знае какво, но за друг това може да се окаже много важно.

Катя и Павел дойдоха преди уреченото време. Те стояха пред кабинета на директора и очакваха да ги повикат.

В точния час вратата се отвори и двамата ясно чуха:

– Заповядайте.

Катя бързо се шмугна и се настани на един стол в ъгъла на стаята.

Павел влезе в просторния кабинет и се почувства неуверен. Той започна нервно да потупва с крак по килима.

– Исках да се срещнем, – каза директорът. – Харесах заявленията ви и поисках да се запозная с вас.

– Благодаря, – смънка Павел, но след такова насърчаващо посрещане той се почувства по-уверен.

Катя бе навела глава, кръстосала бе крака под стола и мълчеше.

– Защо поискахте да станете мои помощници? – попита директорът.

– Да бъдеш заместник директор изглежда доста забавно, – провлече думите си Павел.

– И в какво виждаш забавното? – директорът изгледа изненадано момчето.

Павел се смая. В момента главата му бе празна, а му се искаше да даде добър отговор.

Той огледа кабинета на директорът и очите му се спряха на плакат със сърфист. На него с големи букви бе изписано: „Бъди позитивен“.

Павел се усмихна:

– Предполагам, че е забавно да дойдем тук рано сутрин и да помогнем със съобщенията.

Той доби увереност и продължи.

– Би било приятно да се срещнем с други деца и да се опознаем.

Павел сияеше, той бе въодушевен.

Гледаше сърфиста и му казваше в мислите си:

„Повечето неща в това училище са забавни. Мисля, че и тази работа ще бъде не по-малко такава“.

– Харесва ми позитивното ти отношение, – усмихна се директорът. – Поздравление. Наети сте.

Двамата благодариха и излязоха съвсем объркани.

– Позитивното ти поведение ни помогна, – отбеляза Катя.

– Радостта и увереността са заразни, – топла усмивка се разля по лицето на Павел.

– Да, те карат хората да се чувстват по-добре, – намигна весело Катя.

И двамата затичаха през празния коридор. Освободеният смях кънтеше в пространството.