Николай и Марта мълчаливо седяха един до друг на пейката. Николай беше още младеж, буен и неспокоен. Марта бе дребна старица, винаги въздържана и спокойна. По лицето ѝ човек трудно можеше някога да види безпокойство.

– Да, знам какво си мислиш Ники, – каза Марта. – Успя да ме убедиш, че за мен има още надежда в този живот, но все пак аз съм стара. Наистина бих искала да постигна нещо макар и съвсем мъничко. Чудесно би било да остава съвсем незабележима, макар и малка следа в света.

Лицето ѝ се озари от една тиха и кротка усмивка.

Николай погледна Марта внимателно.

– Не мога да се съглася с вас.

Марта ококори очи:

– Какво лошо казах този път?

Николай въздъхна и поклати глава.

– Как си я представяте тази „съвсем незабележима следа“?

– Какво неправилно има в това? – Марта все още не разбираше какво иска да ѝ каже младежът. – Навярно мога да оставя следа, някаква съвсем мъничка.

Николай най-накрая обясни:

– Моля да ме извините за грубостта, но до сега не съм видял човек в живота си, да оставя „малка“ или „незабележима“ следа. Това изобщо не е възможно. Щом сте решили да оставите следа в света, тя ще бъде голяма….

Заинтригувана Марта каза:

– Не разбирам точно какво имаш предвид?

– Вярно е, че хората не виждат и не разбират следата, която остават в живота си. Други, като вас, си въобразяват, че ползата от делата им е незначителна.

Марта бе притихнала, за нея това бе някакво ново пробуждане.

– Всяко действие, – продължи Николай, – което човек извършва или възнамерява да направи, води до определени последствия в бъдещето.

Тя бе напълно съгласна с това. Аборта на снаха ѝ доведе до това, че семейството им остана без деца, въпреки всички лекарства и програми през, които бяха минали. Една грешка в младостта, а толкова болезнен отклик в бъдещето. И само това да беше…..

Но тя можеше да направи нещо за хората нищо, че годините ѝ не бяха малко. Една усмивка, подкрепа и съвет даден точно на време, съвсем не бяха „незабележима“ следа. Сега Марта ясно осъзнаваше това.

Вера бе стажантка в болницата. На рецепцията тя се запозна с Георгиев. Той беше професор по ботаника, живееше в един от хубавите квартали на столицата. Щастлив бе в брака си и имаше три деца.

Когато Георгиев се запозна с Вера бе на 72 години. Той умираше бавно и постепенно от рак на белия дроб.

Беше му приложена химиотерапия под авторитетното наблюдение на известен онколог.

Една нощ Георгиев попадна в реанимацията, защото през деня бе имал проблеми с дишането. Той трудно се движеше в отделението и просто бе припаднал.

Преди Вера да отиде при него, тя погледна тестовете му и рентгеновите снимки на белите му дробове. Забеляза, че той има двустранен ексудативен плеврит, последствие от рака на белите дробове. Това беше много лошо.

Вера влезе в стаята и видя измъчен и изтощен мъж. Тя го попита стандартно:

– Как се чувствате?

От отговора, който последва тя разбра, че той е славен човек. Побъбриха си малко за незначителни неща, след което Вера му каза:

– Течността в дробовете ви е от рака. Ние можем да я изтеглим чрез специални игли, но облекчението след тази процедура няма да продължи дълго. За съжаление ракът ви прогресира.

Когато разговаряше с него Вера се чувстваше странно леко. След като му съобщи диагнозата, тя реши преди да отиде при следващия пациент, да го попита:

– Вие разбирате ли тази диагноза и какви са прогнозите?

Той се усмихна и каза:

– Четох в Интернет, че при такава диагноза ми остава да живея няколко месеца, но онкологът настоя да продължа химиотерапията.

– А вие самият какво искате? – попита Вера.

Георгиев се умълча за няколко секунди. След това вдигна очи и погледна Вера. Тя видя как по лицето му се стичат сълзи.

– Аз изживях един прекрасен живот. Имам прекрасно семейство. Моите близки ме обичат и аз бих искал да бъда с тях в къщи – и той заплака, като хвана Вера за ръката. – Никой до сега, нито един път не ме е попитал какво искам. Моля ви, мога ли да си отида в къщи? Всичко, което искам е да си бъда у дома.

Вера беше шокирана. Провеждаха лечение, изпробваме един или друг метод, но никой не  бе попитал болния, какво той иска.

Георгиев съвсем не искаше да бъде в реанимацията, не желаеше тръбата в гърлото си, нито катетъра. Той знаеше, че болестта е неизлечима. И искаше да умре спокойно.

Вера успя да го изпрати в дома му, където му оказваха палиативни грижи.

Той почина две седмици по-късно, заобиколен от любимите си хора.

Вера бе доволна, че го е попитала какво точно иска. Така се стигна до вариант, който беше най-добър за останалите дни от живота му.

Когато Вера чу, че Георгиев е починал, тя почувства облекчение, че е могла да го избави от страданието му.

Китайците изобретяват, произвеждат и усъвършенствуват камбаните преди другите народи. Стигат до там , че хармонизират цялата си измервателна система, дължина, ширина, тегло и обем, съобразена с музикалните регистри на многогласните си камбани.

Към края на 4 в. пр.н. е. в Китай се създават безупречно акордирани многогласни камбани, които при удар пресъздават точно определен тон.

Камбаната произлиза от металните измервателни съдове за зърно и ориз. Те имали две основни форми: камбана изправена нагоре и такава, която гледа надолу, като вторите се превръщат в база за китайските измервателни единици.

Древните царе приемат за свой стандарт съда чун, като издават декрет, че обема на неговия регистър не трябва да надвишава онзи, произвеждан от струната дзюн и че неговата тежест не трябва да надвишава 120 кати. Мерките за височина, дължина, обем и тегло произхождат именно от този стандартен съд.

Едва ли друга цивилизация се е сетила да базира измервателните си единици върху музикалните регистри на камбаните.

От друга страна системата се превръща в стимул за развитие и усъвършенстване на многогласните камбани в Китай. Отсъствието на перфектно акордирани камбани би довела до тотален хаос в измервателните единици.

Загубата на метричен стандарт би предизвикала измами, корупция и търговски  недоразумения, което ще доведе до упадък в търговията, бунтове и въстания с неизлечими последствия за държавата.

Тембърът на камбаните се превръща в стандартна  мярка за дължина посредством  инструмента „дзюн“ – струнен камертон дълъг 2 метра.

Регистърът на камбаната се определя с дръпване на струната и измерване на дължината на съответната звукова вълна.

Човек, който няма вяра и не е познал Бога, е безотговорен и опасен  за обществото.

Такъв човек няма мотивация да постъпва честно, благородно и разумно. Той се грижи само за днешния ден и когато има изгода. Съвършено му е безразлично какво ще стане по-нататък, защото тогава него може и да го няма вече.

За това няма и отговорност за действията, които е извършил преди или сега.

Човек, който има вяра разбира, че всяко негово действие, думи и даже мисли водят към едно едно или друго последствие.

Такъв човек знае, че рано или късно, пряко или косвено, но резултатите от действията, неизбежно ще се върне върху онзи, който е бил първопричина за проявлението.

Дори смъртта не освобождава човек от отговорност за престъпленията, изречените думи и мисли.

Ето защо, човек, който не вярва и не гледа „отвъд хоризонта“ и за когото живота, в който той сега живее е единствения и реалния е безотговорен.

Такъв човек е неспособен да действа в интерес на обществото и да направим безкористни действия, мотивирани от духовен импулс.

Много често хората стават заложници на собствените си неправилни решения. Всеки ден сме изправени пред избор и избираме вместо полезното вредното. Едва по-късно осъзнаваме, че неправилното решение води до лоши последствия.

В живота на всяка крачка трябва да се взема решение. Някои от тях малко влияят, но други могат да изменят живота на човека.

Как постъпваш, когато трябва да вземеш някакво решение?

Най-важното смятам, че е търсенето на Божията воля във всяка ситуация. Моли се, Обърни се към Писанията.

Помоли Святият Дух да те насочи по правилния път. Бог те обича и Неговият път е винаги най-добрия.