На 1 април 2003 г. запонала операцията на американски войски в Ирак.
Посланикът на Ирак в Русия Абас Халаф Кунфут свикал прессконференция и прочел пред журналистите току що получена информация от Рoйтерс:
„Американците по грешка са поразили британските войски с ядрена ракета. Загинали са седем човека“.
Аудиторията била шокирана. След няколко секунди в настъпилата тишина посланикът казал:
– Честит първи април!

9 февруари 1878 г. Граф Николай Игнатиев пристигна в Одрин. След подписването на Одринското примирие, на него се падна честа да представлява Русия в мирните ѝ преговори с Турция.
Той непрестанно крачеше напред-назад и високо изразяваше недоволството си:
– Не трябваше да спират военните действия. Това примирие съвсем не е навреме. Нашите войски все още не са преминали земите на Македония и Родопите, нали и те трябваше да бъдат включени в границите на българското княжество.
– Прекрасно знаеш, че това бързо подписване на примирието е изискано от Петербург, – опитваше да го връзумява някой от дипломатите.
– Една евентуалната окупация на Цариград от руски войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите, – настояваше на своето Игнатиев.
– В Петербург са притеснени, страхуват се да не възникне война с Обединеното кралство и Австро-Унгария, – каза дипломата.
– Кой още ще участва в преговорите от наша страна, – попита Игнатиев, независимо от това, че не бе съгласен с решенията взети в Петербург.
– Александър Нелидов, началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Ще бъде и княз Алексей Церетелев, той с очите си е видял безчинствата в българските земи, след погрома на Априлското въстание. Нали помниш, че замести Найден Геров в руското консулство в Пловдив. Той добре е запознат с проблемите на българите.
На 13 февруари в Одрин пристигна първият член на турската делегация, външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият – Сабдулах бей, посланик на Османската империя в Берлин.
– До кога ще ги чакаме да се събират? – негодуваше един от руските дипломати.
– Не чу ли, британският флот е нахлул в Мраморно море? – обади се един от руските офицери.
– И това нявярно ги обнадеждава, – недоволно поклати глава дипломата.
Най- накрая бе дадено началото на самите преговори. След като си размениха своите пълномощия и намерения за добра и ползотворна работа започнаха.
Сафвет паша още в началото заяви:
– Империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи.
– Тук сме се събрали, за да уточним условията за мир, – намеси се един от представителите на руската страна.
– Подписването на договор ще има само ако се съберат всичките Велики сили и решат това.
Много приказки се изприказваха, но преговорите не вървяха.
Не веднъж се коментираше в руската група мудността на турските представители.
– Знаете ли защо Сафвет паша протака преговорите?
– Да, но не ги прекъсва, нали!
– Виж, той се страхува от ново руско настъпление към столицата.
– От друга страна се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.
Преговорите започнаха мъчително да се протакат. Руското правителство усети намеренията на Османската империя и за това предприе по-твърди мерки.
На 24 февруари бе изпратен отряд от 10 хиляди души край Цариград, а Главната квартира се премести от Одрин в Сан Стефано. Малко рибарско селище разположено на брега на Мраморно море, на около 10 километра от Истанбул.
Тактиката на сплашване не подейства и османските пълномощници продължиха да печелят време, очаквайки помощ или събиране на Великите сили.
Преговорите се ожесточиха.
– Възразяваме срещу предложениете граници за България и Сърбия, те откъсват значителна част от територията на империята ни, – спокойно обясняваше представител от турската страна.
Руските представители не искаха да отстъпят позициите си.
– Откъсването на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста селища там. Не разбирате ли, че голяма част от населението, ще се придвижи към свободните български земи? Това ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
На 25 февруари в Сан Стефано пристигна великия везир Ахмед Вефик. Продължиха обсъжданията относно границите на България, но до споразумение не се стигна. Преговорите се прекъснаха на 28 февруари.
Граф Игнатиев разярен уведоми главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич:
– Примирието трябва да се прекрати, не може повече така. По-добре е незабавно да подновим настъплението си.
– Но това би довело до война с Англия, – опита се да го успокои Николаевич.
Игнатиев реши да предприеме друга тактика. На 1 март заедно с Нелидов поставиха ултиматум на османската делегация:
– Или ще подпишете договора, или ще подновим военните действия.
Руската армия в околностите на Сан Стефано се строи на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите се възобновиха.
Руснаците решават всичко да приключи на 3 март. Това е своеобразен подарък на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 3 март 1855 г., а през 1861 г., на същата дата подписва декрета за отмяна на крепостното право.
Представителите на руското командване започнаха подготовка за тържествения момент още около обяд, когато разквартируваните в околностите на Цариград руски части бяха строени с пълно бойно снаряжение.
На войниците бяха раздадени по 100 патрона и всички очакваха или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. На няколко пъти частите се разпускаха и отново строяваха.
От Цариград със специален вагон пристига и адютантът на султана.
Напрежението нарастваше. След дългото очакване, едва около 17 часа сред официалните лица настъпва раздвижване, а сред тълпата местни жители, наблюдаващи с любопитство случващото се, се разнесе вестта за подписания мирен договор.
Радостен вик се разнесе от гърдите на 35 000 войника. Хората се прегръщаха и целуваха. Войници с офицери, приятели с непознати.
Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше като дете и протягаше ръце към войниците. това беше върховен миг.
С цената на много жертви беше извоювана свободата за многострадална България.

През 1699 г. в на кораба „Крепост“ била група от руски посланици оглавявана от секретарят Емелан Украинцев. Неговата мисия се заключавала в подписване на мирен договор.
Корабът „Крепост“ бил командван от капитан Памбург, португалец, бивш пират, за чиято глава английските власти давали солидна сума.
„Крепост“ влязъл внезапно в Истанбул, освободил се от турския ескорт и заявил за себе си чрез оръдеен поздрав, който предизвикал немалко объркване в Османската империя.
Но групата от посланици не се ограничила само с този „дипломатически гаф“. Капитан Памбург сметнал за необходимо да посети английското посолство, където отказали да го приемат. Това предизвикало серия от „неподходящи изрази“ по адрес на посланика и Негово Величество краля на Великобритания.
Последният не останал длъжник и на дипломатическия прием, организиран от турците, съгласно отчета на Украинцев,“избълвал хули“ за височайшата особа на руския цар. В отговор на това съветникът му отвърнал с още „по-неприлични думи“ и псувни.
Така можем да заключим, че в този случай псувните и нецензурния език са начин за разговаряне в дипломацията.
В заключение трябва да отбележим, че мисията на Украинцев се е увенчала с успех. Мирът с Турция бил подписан.

Синът на Никита Хрушчов си спомня, че баща му имал две чаши.
Едната била висока, тясна, 25 грама, а другата изглеждала огромна и солидна. Той често се хвалел със втората.
Вътре била запълнена със стъкло, а за течността оставали няколко милиметра на повърхността. От далеч чашата изглеждала напълнен до края.
Тази чаша му била подарък от жената на американския посланик Джейн Томсън. Тази чаша била доста удобна, когато често се налагало да се вдигат тостове.
Такава чаша наистина съществува и е много удобна за по-големи гуляи.

Представете си, предстои ни разговор с един от гениите на всички времена, който остави след себе си мистерии и загадки.

Да представя нашият събеседник Леонардо да Винчи. Дал началото на картечницата, делтапланера, парашута, автомобила……Няма друга личност, която може да се охарактеризираме с толкова много епитети, като изобретател, художник, анатом, музикант, архитект, скулптор, музикант,  инженер, поет….Неговите изобретения са изпреварили времето. Животът му е обгърнат в тайна, а някои от изобретенията му и днес будят удивление. В различни периоди от живота си е бил инженер и учен. На изобразителното изкуство е отдал не малко време и е работил доста бавно в това направление.

Водещият: Уважаеми Леонардо, навярно знаете, че хората от 21 век и досега се обръщат към вашите идеи, но и днес не сме разбрали как човек може да съчетае неимоверно количество изобретения, като са актуални дори след 5 века? Много от нашите съвременици смятат, че сте посланик от Небето, изпратен да влияе на прогреса на човечеството.

Винчи: Скъпа госпожо, искрено се радвам, че идеите ми са известни на вас и вашите сънародници. Разрешете ми да Ви уверя, че отсъствието на мързел спомага човек да опознава света около себе си.

Дали съм чужденец е трудно да се каже, за това може да отсъди само Всевишния. Никой от нас не знае от къде идва и за къде се е запътил. Да, много мислих, много работих и много майсторих, днес това наричате изобретател.

Много се радвам, че днес разполагате с такива неща за които съм си мислил, като парашут, телескоп, военни картечница, арбалет, летяща машина, кола. Радвам се, че всичко това сега върви, лети и се използва.

Наричате ме „универсален човек“, но мисля, че всички хората които живеят 5 века след мен трябва да бъдат такива. Нима това не е така?

Водещият: О, за съжаление, това съвсем не е така. Човекът е все още глупав, хитър, жалък, егоистичен и користен. Светът се управлява от парите. Разбира се има и такива, които можем да наречем „универсални“, като Вас, но явно законите на природата не са позволили на всички да станат велики изобретатели, художници, гении… Иначе ще бъде нарушен универсалния закон на Хармонията. Доброто не живее там, където няма зло. Светлина няма там, където няма разбиране. Всички хора не могат да бъдат гении. Съгласна съм, че хората от този век могат да се научат да пишат еднакво добре с лявата и дясната ръка, от ляво и от дясно. Всички ваши дневници са писани огледално. Днес знаем, че развитието на пръстите на ръката, чрез движения, развива мисловните процеси, а това би било полезно за всеки.

Месо ядем и до днес. Знам, че сте писали:“ Ние живеем, убивайки другите. Ние сме ходещи гробници. Още от ранна възраст аз се отказах да ям месо…“

Винчи: Хм, аз мислех, че красотата и полезните изобретения бързо ще променят човек към по-добро…

Водещия: Но има и добри новини. Човек все повече си мисли за красотата и хармония, без насилие и подигравки….

Винчи: Искате да кажете, че художниците се стремят да изобразят образи, носещи светлина, сила, така че да въздействат на зрителя?

Водещия: Да, има. Вашата Мона Лиза и досега никой не е разгадал. Защо зад нея има такъв фон, защо има такава усмивка, защо си е сложила така ръцете? Имали в картината някакъв код, изпратен до нас?

Винчи: Много бързате! Сама казахте, че има закони в природата, които не позволяват прескачайки да се извършват промените. Когато Вие и вашите съвременици сте готови да разберете, какво съм искал да кажа с Мона Лиза….Е, аз ще почакам още!

Е, загадките остават. Вие винаги искате да надникнете малко по-напред във времето. Мисля, че ако се научите да поглеждате малко „по-дълбоко назад“, то ще можете да надникнете и в бъдещето….