Човек е източник на затрудненията и усложненията в живота си.

Хората се уморяват от „решаването“ на проблемите си. Не защото намерението им е трудно, а поради факта, че се използват същите методи, които са довели до създаването на самия проблем.

Ето, често можеш да наблюдаваме в семейството, как жената постоянно критикува мъжа си, не го уважава, а после се оплаква от пороците му.

Или пък мъж, който нищо не прави, лежи на дивана, а иска печалбата му значително да нараства.

За да решим, който и да е проблем, трябва да се изкачим на по-високо ниво, но за това ни е нужна помощ от човек, който вече е решил подобен случай.

Не можем да се научим да караме кола по инструкции записани на книга. Можем да пробваме това да направим самостоятелно, но рискуваме да загубим автомобила и живота си.

Животът е много по-сложен от една кола, но ние сме толкова самоуверени, че си мислим, че можем да преминем през всичко, без да се обръщаме за помощ към някого.

По този начин ставаме жертви на собственото си невежество. А при тези, които знаят и могат, отиваме едва тогава, когато нищо вече не може да се промени.

Слънцето прежуряше, но под сянката бе прохладно. Димо бе навел глава и слушаше напътствията на поп Кирил:

– Скъпи мой приятелю, не ти ли бяха достатъчни пет работни дни, за да задоволиш потребностите си? Запомни, пари изкарани в неделя са огън, който ще погълне и останалите ти средства. Колкото искаш работи, но Бог ще ти даде толкова, колкото намери за добре.

Димо неохотно клатеше глава:

– Обещаха ми много повече пари, отколкото мога да изкарам за две седмици.

– Неделята е ден за Бога. Той трябва да се посвети на Него, – продължи поп Кирил. – Най-важната ти работа в този ден е да отиде на църква, да се помоли, да чуеш Божието Слово. Това трябва да го правиш с цялото си семейство. Защото ако децата не дойдат в църквата като малки, те няма да дойдат в нея и като големи.

– Да, но децата ми искат обувки, дрехи, храна, – упорстваше Димо – А сега вече и смарфони, лаптопи, таблети и каква ли не още техника. От къде да взема пари за всичко това?

– В неделя трябва да се погрижиш за своята душа. Човек освен тяло има и душа. Защо пренебрегваш душата си?

Димо се готвеше вече да си тръгне, когато поп Кирил го спря:

– Послушай ще ти разкажа една история.

Димо наостри уши, той обичаше приказките и историите, които разказваше попа.

– Един богат човек срещнал на пътя си просяк. Беднякът му разказал за своите нещастия. Богатия го съжалил и от седемте лири в джоба си му дал две. След това просякът разказал и за други своите беди и получил още две лири. Било време за обяд и богаташът поканил просякът на трапезата си. Докато се хранели беднякът разказал още една история от живота си и получил още две лири. Когато получил шестте лири, просякът измъкнал от джоба си нож и поискал, и седмата лира.

– Каква неблагодарност, – възмути се Димо.

– Какво му се полага на този просяк? – попита поп Кирил.

– Смърт, – извика Димо.

– И ти заслужаваш такова наказание, – каза поп Кирил. – Ти и този неблагодарен просяк. Бог ви е дал шест дни и само един  е оставил за Себе Си. А ти и този ден искаш да Му вземеш.

В действителност, в суетата на ежедневието много забравят за църквата. Ходенето на църква в неделя за тях е напразно пропиляно време. Страхувайки се как ще преживяват, хората се трудят цяла седмица, а в неделя пируват, вършат безумия и се отдават на пороците си. Не разбират колко много губят, ако не отидат в храма в неделя.

Ако свещеникът ви бе казал, че ще ви даде по 100 лева, ако дойдете в църквата в неделя, щяхте ли да правите уговорки, че не можете да отидете, защото сте заети. Съмнявам се. Може би бихте тръгнали още на разсъмване и бихте пристигнали в църквата много преди свещеника.

Преди хората да се появят на земята, разни изчадия се събрали, за да направят някакво зло. Един от тях казал:

– Скоро човеците ще бъдат създадени. Не е справедливо да притежават толкова добродетели и толкова възможности. Трябва да предприемем нещо, за да им попречим да просъществуват.

– Да ги напълни с пороци и недостатъци. Това ще ги унищожи, – извикал някой от тях.

Най-старият от злите духове казал:

– Това няма да е достатъчно. Мисля, че трябва да ги лишим от нещо. Така че недостига му да ги изправя постоянно пред ново предизвикателство.

– Добре казано! – възкликнали всички.

Но един млад и хитър зъл дух, застанал в ъгъла, подхвърлил:

– Трябва да ги лишим от нещо важно… Но от какво?

Най-старият от тях мислил дълго и накрая отсякъл:

– Сетих се! Ще им отнемем ключа към радостта и мира.

– Прекрасно… Чудесна идея! – извикали изчадията.

Водачът им добавил:

– Въпросът е къде да го скрием, за да не могат да го намерят.

Един от тях взел думата:

– Ще го скрием на върха на най-високата планина в света.

Друг веднага му възразил:

– Спомни си, че са силни и упорити. Някой може да се изкачи на върха и да го намери, а намери ли го един, вече всички ще могат да се изкачат и предизвикателството ще изчезне.

Трети предложил:

– Тогава да го скрием на дъното на морето.

Четвърти възразил:

– Те са любопитни; някой ден ще построят устройство, с което да слязат на дъното, и няма да е трудно да го намерят.

Пети казал:

– Да го скрием на някоя далечна планета.

Останалите му отвърнали:

– Някой ден ще построят кораб, с който ще могат да пътуват до други планети, и ще го открият.

Един от тях, който дотогава мълчал и слушал внимателно предложенията на останалите, се изправил в средата и казал:

– Знам къде да поставим ключа, за да не го намерят. Трябва да го скрием там, където никога няма да го потърсят.

Всички обърнали учудено погледи към него и в един глас го попитали:

– Къде?

Той отговорил:

– Ще го скрием в тях самите… много близо до сърцето им…

Разнесли се смехове и одобрителни възгласи.

– Ха-ха-ха!… Те ще го търсят безуспешно навън, без да знаят, че той е бил в тях през цялото време.

Най- младия от тях се обадил със скептичен тон:

– Хората копнеят да бъдат радостни и спокойни. Рано или късно ще се появи някой достатъчно мъдър, за да открие къде е ключът и ще каже на всички.

– Може и това да стане, – отвърнал най-старият от злите духове, – но хората по природа са недоверчиви към простите неща. Ако такъв човек се появи и разкрие, че тайната е скрита във всеки един от тях… никой няма да му повярва.

 

Църковния разкол се дължи на гордост. Но по какъв признак хората се делят на „свети“ и „не свети“, подлежащи на изхвърляне?

Може ли някой да види вътре в нас пороците ни като гордост, злоба, лицемерие, неверие, студенина? Някой може ли да ни направи нравствено химичен анализ?

Ние твърдим, че за бъдем в Църквата Христова, трябва да сме свети.

Но кой може да знае сега, кои са в нея и кои не?

Затова и Господ ни е заръчал: „Не скубете плевелите, за да не изскубете с тях и житото“.

Аз, ти и всички останали сме били плевели, но в даден момент ставаме пшеница.

Представете си, влиза девойка в храма с дълбоко деколте, къса пола, гримирана …. Наоколо започват сплетни и одумвания. Какъв ще бъде резултата за това момиче, зависи от това как ще я посрещнем

Спомням си, че един свещеник споделяше, че дъщеря му е станала атеистка, благодарения на тези клюки и злословия край нея.

Много момичета от света са срещнали Бога, защото е имало кой да ги подкрепи, но и много са напуснали църквата, защото са ги заклеймили преждевременно за „плевели“.

В дома на Патароците посрещнаха свещеника с голяма радост.

– Колко мило от ваша страна да ни навестите. Заповядайте, седнете, – каза Климент.

Доротея наля чашите на масата, но взе шишето със себе си и го прибра. След като сръбна малко от чашата свещеникът строго каза:

– Климент идва редовно на църква и води Емил със себе си. Но младите трябва да идват да се изповядат всеки петък и да посещават богослуженията поне три пъти в седмицата. Петър и Симо не съм ги виждал в храма, откакто пристигнахте, така че с изповедите здравата сте закъсали.

– Имаме много работа, – обади се Петър – и нямаме много възможности за грях. –  Симо, ти успя ли да съгрешиш тази година?

Симо направи печална физиономия, въздъхна и каза укорително:

– Ако бях направил нещо такова, най-напред на теб щях да кажа, – обърна се той към Петър. – Останал съм си неосквернен.

На Петър брадичката му потрепери:

– Аз също съм съвсем невинен.

– Сигурни ли сте? – попита отец Кирил. – Не става въпрос за кой знае какви грехове. Да речем, не сте ли споменавали напразно името Господне?

– Мили Боже! Никога! – извикаха и двамата в един глас.

Петър и Симо изглеждаха потресени и възмутени от подобна идея. Отец Кирил изглеждаше учуден и може би малко разочарован, че и двамата се оказаха без пороци.

– Има много начини човек да съгреши и не всички са явни! – каза свещеникът. – Може например, да споделите вината за нечий грях, без сами да сте го извършили, като сте мълчали. Съгрешил ли е някой ваш познат?

Симо и Петър поклатиха глави в крайно недоумение. Отец Кирил размаха пухкавата си длан като търсеше вдъхновение.

– Може да сте съгрешили спрямо Святия Дух, като сте отхвърлили всепризнатите истини, например за значението на Светата литургия и тъй сте отблъснали Божията благодат от душите си.

Свещеникът изглеждаше много доволен от тази своя идея, но двамата се възмутиха и едновременно вдигнаха ръце пред сърцата си.

Отец Кирил не се предаде толкова лесно и започна да изрежда куп дребни прегрешения:

– Пристъп на завист, гордост, гневливост, някоя малка лъжа или …. нечестиви помисли.

При тия думи Петър се прекръсти и погледна свещеникът с недоумение:

– Не разбирам какво искате да кажете. Признавам, че съм невеж относно тези …

– Нечестиви помисли, – добави Симо. – Скъпи отче, можете ли да ни обясните какво е това, за какво говорите изобщо? Ами ако сме ги имали, а не сме знаели за тях?

– Може би грешим без да знаем, – допълни Петър. – Можем ли да попаднем в ада заради тези нечестиви помисли?

Сковани и парализирани от тревога, двамата вдигнаха глави.

– Похотливост, – свещеникът подръпна с едната си ръка расото, – от латински походливиум,  което значи ….ъъъ … да си ходил и изливал нечестиви течности в миналото или да мечтаеш за …. бъдещо въображаемо или реално съвкупление, грубо казано.

– А, съвкупление!

– От латински, – започна да обяснява Климент, който учеше редовно всяка вечер латински, – съвкуплениус, което ще рече да се съберат накуп пленници.

– О, това ли било, – захилиха се Симо и Петър.

Отец Кирил обидено надигна полите на расото си, прекоси бързо стаята и затръшна вратата зад гърба си.